Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (15)

15.

Докато чакаше Езилдия, Трайстин гледаше през затворената стъклена врата към малката градина в двора. Пътечки, покрити с малки камъчета, разделяха различните нюанси на зеления цвят и получената в резултат на това картина наподобяваше квадратчетата на юрган. В парцела откъм далечния ъгъл на градината майка и дъщеря беряха фасул и го събираха в голям кафяв чувал.

Светлината на залязващото слънце придаваше на купола, извисяващ се над двора, прозрачно розов оттенък; последните искри от залеза на Парвати се отразяваха в червеното небе на Мейра.

Едва доловимият шум от пантофи, пробягали по твърдия под, привлече вниманието на Трайстин и го накара да се обърне.

— Дори и през купола светлината си остава червена.

— Да, като кръв. Предполагам, че този цветен полутон отговаря на създалото се положение напоследък. — Облечена в ежедневно облекло, подходящо за фитнес зала, Езилдия стоеше, подпряла ръце върху сгънатата завивка, поставена върху възглавничката на плюшеното кресло. — Кога те изписаха от медицинския център?

— Преди два часа.

— Значи си дошъл да ме видиш. Много мило от твоя страна. — Езилдия остана зад креслото. Златистата ѝ кожа изглеждаше някак бледа. Тъмните ѝ очи следяха внимателно Трайстин.

— И ти дойде да ме видиш, когато бях болен.

— Да, дойдох. Какво ще правиш сега? Ще се върнеш ли в станцията си? Или ще те изпратят другаде, като награда за героизма?

— Предложиха ми обученце на Чевел Бета. Заповедта е издадена веднага след онази… последна каша.

— Посочиха ли причината, поради която го правят? — Езилдия вдигна ръцете си от покривката.

Трайстин я погледна. В очите ѝ откри едновременно тъга и облекчение.

— Просто стандартно използваните думи. Нали знаеш — фразите за необходимостта да работим в служба на коалицията, за това, че е необходимо да бъдем обучени, преди да поемем поредната задача.

— И каква ще бъде твоята поредна задача?

— Обучение за военен пилот.

Тя потрепера.

— И ти си готов да се откажеш от всички, които познаваш, нали?

— Положението вече не е такова. Грешката при транслацията е сведена до минимум — обикновено не повече от два дни, понякога достига до няколко часа при късите скокове.

— Ходи да разправяш това на хората от „Линеус“. Нима грешката не възлизаше на дванайсет години и то по трасето Пердия-Каджарта?

— Но тогава имаше саботаж в транслационната система.

— Какво ще кажеш за лейтенант Акихито?

Трайстин трепна. Акихито беше втория пилот-изпитател в транслационната система. Той се появи жив и здрав, след като всички мислеха, че е загинал при срива в системата; при това беше все още млад и пълен с ентусиазъм — при все че никой не знаеше къде из времето и пространството се бе изгубил по време на изтеклите седемнайсет години.

— Това наистина се случва, Трайстин. Майка ми загуби година от живота си по време на рутинен тест, при това тя смяташе, че знае какво прави. — Гласът на Езилдия прозвуча меко. — Пък и грешките в транслацията се отразяват твърде много на човека… Какво ще си помисли семейството ти?

— Не зная. Отивам на Пердия. Баща ми винаги ме е подкрепял. — Трайстин се засмя. — Дори когато беше убеден, че греша.

— Ами майка ти?

— Обикновено са на едно мнение с баща ми. Тя работеше като инженер по поддръжката на бордовите корабни системи. След това започна да се занимава с музика, каза, че това било най-близо до хармонията в природата. Сега преподава музика в университета.

Езилдия кимна, сякаш на себе си.

— Не е ли прекалено рано да получаваш нова задача? Беше на граничната полоса едва десет стама — не направи дори една пълна година.

— Бях служил единайсет стама, когато напуснах. Нормалният срок варира от една година до петнайсет стама. Може би наистина е малко раничко, защото разписанията на двете служби не съответстват. Освен това все още няма станция, където бих могъл да се върна. Саболи — той беше там, когато постъпих — напусна след по-малко от година. Каза, че го правел, защото транслационният достъп на Дюодек бил опасен. — Трайстин се засмя. — Смятам, че просто се опитваше да намери разумна причина, оправдаваща произволно взетото от него решение.

— Къде отиде той? — Тонът на Езилдия беше мил.

— В орбиталната станция Хелкония. Поръчах му да поздрави Саля. Предполагам, че наистина е стигнал дотам. Получих съобщение от Саля, в което сестричката ми намекваше, че не бил нейния тип.

— Какво мисли сестра ти за заповедта, която си получил? — Езилдия поклати глава. — Колко глупаво от моя страна. Та тя не би могла да знае. Не би могла, наистина. Какво мислиш, че ще каже по този въпрос?

Трайстин се засмя.

— Не зная. Тя от край време проявяваше желание да участва в проекта Хелкония. Заговори за него, когато за пръв път започна да учи биология. — Той сви рамене. — Смятам, че ще изрече нещо такова: „Постъпи така, както смяташ, че е правилно“.

— Разбирам. Вие сте така… месиански настроени. Може би това също произтича от наследствената ви прилика с възвращенците?

Трайстин пое дълбоко дъх. Като че някой го бе ударил с все сила в корема. Най-сетне изрече:

— Какво би трябвало да означава това?

— Всъщност ти не вярваш в хората, Трайстин. Приличаш точно на онези нещастни възвращенци, които си ликвидирал, с тази разлика, че убиваш по-добре от тях. Ние сме те направили по-добър в това отношение. Ти си представител на коалицията Еко-Тек, притежаващ сляпа вяра, върховна самоувереност и огромни способности, подсилени с най-различен по вид хардуер. Както при възвращенците, нищо не е в състояние да сломи вярата ти. Нито купищата трупове, нито това, че едва не загуби крака си, нито реалната възможност да загубиш собствения си живот. — Тя стисна здраво устни и примигна.

Трайстин я гледаше и когато бузите ѝ овлажняха от сълзи, закуцука към нея, чувствайки крака си изтръпнал. До него долетя слаб аромат на лилии — ухание, което сякаш не биваше да бъде тук, сред вмирисания на нефт и пластмаса въздух под сводовете на Мейра.

— Не — жената протегна ръка напред. — Не мога повече да се надявам. Знаеш ли какво означава да изгубиш някого два пъти? Разбира се, че не знаеш. Ти никога няма да загубиш никого, защото никога не си допускал някое човешко същество близо до сърцето си.

— Това не е честно.

— Напротив. Ти вярваш в идеалите си повече, отколкото в хората. Каква утеха ще ти бъдат идеалите, когато накрая си съсипан от тежестта на времето и възрастта или от възвращенците — не че ти пожелавам отново да преживееш онзи ад. Ти самият ще съсипеш себе си. Никой друг не би могъл да го направи.

— Езилдия…

— Могъщата и велика коалиция може би има нужда от теб и хора като теб, но аз нямам. — Езилдия погледна Трайстин.

— Какво би трябвало да означава пък това?

— Просто си върви, Трайстин… моля те. Ако не си разбрал, то обясненията ми не биха имали никаква стойност. А ако знаеш… — Тя пое дълбоко дъх. — Наистина не е необходимо да обяснявам. — Езилдия замълча за миг. — Съжалявам. Не исках да се поддавам на емоционални изблици. Просто си върви. Тръгвай да подадеш рапорта си, че приемаш обучението. Заминавай да спасяваш останалите. Не можеш да спасиш нито мен, нито себе си. Отиди да спасиш коалицията.

Трайстин стоеше безмълвен. Студенина обзе цялото му същество. Та той въобще не беше като възвращенците. Нима тя не можеше да разбере?

— Просто си върви. Тъй или иначе ще си отидеш. Рано или късно. Просто си върви.

Накрая той се обърна и тръгна бавно към вратата. Не можеше да промени решението ѝ, каквото и да кажеше. Това поне знаеше със сигурност.