Хосе Карлос Сомоса
Стръв (9)

8

В спалнята имам един стар стол от камъшит, останал като спомен от къщата на родителите ми. Моят чичо Хавиер, братът на татко, с когото аз и Вера живяхме няколко години след трагедията, бе събрал всичко, което притежавахме, и го бе натъпкал в някакъв склад, в очакване да си го поделим някога, когато решим, със сестра ми. Но това не се случи, Вера така и никога не надникна вътре, аз също не изгарях от желание, ала тъй като винаги съм била по-практична от нея, най-накрая реших да отида и да взема някои неща, за да запълня празнините в своето жилище.

И това бе голяма грешка, както чак впоследствие успях да установя. Сълзите ми рукнаха и дори не можах да видя какво има в склада. И не защото мебелите съживиха спомените ми, не, напротив, стори ми се, че нищо от онова не ми принадлежеше. А беше на една девойка на име Диана Бланко, която бе живяла успоредно с мен. Така че почти си бях тръгнала, когато зърнах оня стол. Беше част от гарнитурата, която държахме до басейна на двора, и през сълзите в очите си го забелязах. Единият му дървен подлакътник беше счупен и татко го бе прикрепил със залепваща лента. Не мога да кажа защо го пренесох в апартамента си, където не подхождаше на нищо от останалата строга спартанска мебелировка. Помислих си, че това е проява на наследеното от мама, на ония черти, които Вера беше наследила богато, но при мен почти ги нямаше. Като например непреодолимото желание да предизвиквам съдбата си.

„Отне ми родителите, отне ми миналото, сега искаш да отнемеш и онова, което е останало.“ С една дума, грабнах го и тръгнах. Повече не съм се връщала там и когато чичо почина, разпродадох всичко чрез някаква агенция. Но столът продължи да живее с мен, в спалнята ми, до леглото, въпреки че служеше единствено да слагам дрехи отгоре. Никога не сядах на него не само защото бе стар и се страхувах да не се разпадне, а и защото скърцаше по особен начин — издаваше много неприятен шум, сякаш тъпчех по изсъхнали листа, издаваше го винаги, щом се налагаше да понесе тежестта на някого.

Именно този шум чух, когато загасих телевизора в оная сутрин, точно проскърцването на камъшитения стол в спалнята ми, където все още не бях влизала, откакто се бях прибрала вкъщи.

 

 

Току-що се бях върнала от посещението си при д-р Ваше, не можех да кажа, че се чувствам зле, но затова пък се усещах празна — както като полагаш всички усилия, на които си способен, за да постигнеш нещо, а после нещото се случва и оттук нататък не знаеш какво да правиш с остатъка от собствената си енергия. Беше четвъртък сутринта и бяха минали само три дни, откакто подадох молба за напускане. Почти всички, които трябваше да го знаят, бяха известени: Алварес, Падиля, Мигел и Вера. Освен това темата бе обсъдена и с Валие. Предстоеше ми само да го съобщя лично на Клаудия Кабилдо и да телефонирам на господин Пийпълс, бях оставила това за накрая и никак не бях сигурна, че въобще ще го направя. Намирах се в един междинен момент, в който не усещах ефекта от новия си живот, но вече чувствах липсата на предишния. Тази празнота между онова, което искаш, и това, което в края на краищата вършиш, е нещо като „призрак“, доколкото си спомням, казваше го Брут в произведението на Шекспир, докато замисляше убийството на Цезар. За щастие се бяха натрупали много неща, върху които да си блъскам главата: съвместното ми съществуване с Мигел, перспективите да си намеря нова работа, неочерталата се някъде в далечината, но напълно реална възможност да имам деца и, разбира се, сестра ми.

Знаех, че проблемът с Вера все още бе висящ, макар и да бях успяла да стисна Падиля за топките в Лос Гуардесес и да го принудя да я отстрани, като представи това за своя идея. Естествено, Вера го бе приела много надълбоко. „Тръгна си от кабинета разплакана“, ми съобщи Мигел, който бе присъствал на тягостната среща. И не че не изпитвах никакви угризения заради гадния номер, който й изиграх: понякога е необходимо да се пожертва едно, за да се спечели друго, това същото го казваше и Брут, а животът на собствената ми сестра ми бе далеч по-важен от това дали я предавам, или не. Надявах се оставката ми да й повлияе, да я накара да изостави сама тази работа, но точно в момента, обратно на очакванията ми, тя повече от всичко желаеше да бъде ченге под прикритие и тая лудост се дължеше на Воайора. Знаех, че съм постъпила правилно, ала едно е да знаеш нещо, друго — да понесеш последствията от него.

След разговора ни в Лос Гуардесес повече не се бях виждала с Вера и когато й се обаждах, очаквах гласа й с боязън. Не смеех да си отговоря какво можеше да се случи, ако узнае истината. Това нейно мълчание ме накара да се замисля дали не подозираше нещо. Мигел ме увери, че името ми не е било споменавано нито веднъж по време на цялата среща, но аз имах доверие в Падиля, колкото на пролетния вятър. Освен това Вера можеше и да подозира истината, без да я споделя с никого, в което нямаше нищо чудно. Защото просто се нуждаеше от известно време, за да понесе удара, „И тя е като мене“, помислих си. И докато се връщах вкъщи в оня четвъртък след посещението при Валие, реших, че, ако продължава да не дава признаци на живот, трябва да се обадя на Елиса Монастерио и по някакъв начин, дори и не директно, да се добера до сведения за Вера.

Жилището ми на улица „Юсте“ беше под прикритие. Според домовата книга в него живееше Елена Фуентес Марчена, телефонистка, на двайсет и пет години, на която й оставаше още една година да се дипломира в специалността администрация. Само че аз нямах нужда да водя двойствен живот или каквото и да било от тоя вид, като шпионите по филмите, не, трябваше просто да се усмихвам сладко на съседите и да се отнасям при нужда с учтива сдържаност, за да не се ентусиазират и да ми се качат на главата. Елена съществуваше единствено за да не се появи моето истинско име и безбройните справочници в мрежата, като например тоя Winf-Pat, за който говореше Валие.

Апартаментът ми беше в тон със скромното ми съществуване, по-тесен от повечето кабинети, в които бях влизала през живота си, макар че имаше преградни стени между холчето и кухненското боксче и между спалнята и банята. Системата за сигурност обаче беше съвършена. Уверих се, че всички възможни кодове си бяха на мястото, и спокойно влязох. Активирах отново алармите и се проснах на канапето в хола, без да минавам през спалнята. Изпънах крака, махах с ръка във въздуха, казах на глас номера на канала и се загледах в новините, а Вера продължаваше да се върти из главата ми.

Репортажите бяха такива, какъвто и светът, в който живеехме. „Кочините, които наричаме градове“, според Дженс парафраза от „Юлий Цезар“. Нова терористична атака в Египет. Разширяване на военните действия в Грузия. Уреждане на сметки между мафиоти. Още една организация за бели робини в Италия. А в Мадрид нови случаи, които приписваха на Воайора и на Отровителя. Ония от новините бяха решили да насочат интереса на аудиторията най-вече към втория и затова му бяха посветили пет минути повече. Бе поминал още един човек със същите симптоми както предишните седем: парализа и гърчове. Ставаше дума за двайсет и три годишно момче, наркоман, умрял в дома си. Разследването бе доказало, че е било инжектирано същото, все още неизвестно, вещество, като на другите жертви, без да бъдат оставени никакви веществени следи. Полицията бе сигурна, че зад всичките убийства стои едно и също лице, което вече бе кръстено от пресата „Отровителя“, макар че все още не беше установена каквато и да било отрова. Новината се предлагаше под формата на видеорепортаж с образа на жертвата, хлапе с тъмнозлатиста коса, светли очи и безжизнено лице.

В сравнение с тоя монтаж, сведенията за другия, за моето чудовище, бяха твърде оскъдни. Явно Воайора бе отегчил медиите. Четирите седмици спокойствие, откакто доминиканското момиче се беше появило в кофите за боклук в задния двор на един старчески дом и оттогава нищо, му бяха коствали общественият и телевизионният рейтинг. Само че аз бях една от малкото, виждали снимки на трупа на Аида Домингес, двайсет и две годишна, от Доминиканската република, изплюта като оглозган кокал от Воайора след седемдневното й пленничество, и за мен новината беше все още гореща, като кървяща пъпка насред лицето.

Виждах я, усещах я, чувствах се ужасена от случая с Аида, която е продавала тялото си из Мадрид, докато Воайора го бе откраднал, за да го разчлени, изпразни и оглозга до кокал. Виждах се през очите на Аида, страдах от болките й, стенех с устата й. Аида Домингес, двайсет и две годишна, се бе превърнала в един от множеството призраци, които с мъките си обвиняваха всички необуздани садисти в тоя свят.

„Според сведения от Вътрешното министерство полицията продължава да работи по своята версия за убийствата на проститутки“, каза говорителят. „Много ясна версия“, помислих си. Браво на теб, Алварес, проявяваш все повече и повече въображение! „Своята версия“ всъщност означаваше, че нямаме и грам представа. „Но нали вече я заряза тази работа, идиотке! Kaput. The end. Повече не те засяга.“ Ядно загасих телевизора, предчувствайки, че ще се разплача.

И тогава чух оня шум.

Плетеният стол. Спалнята.

Дадох си сметка, без всякакво съмнение, че там със сигурност има някой. Някой, който вече е бил в апартамента, когато аз влязох, и през цялото време си е седял мълчаливо оттатък, докато съм лежала върху канапето като чувал с картофи. В главата ми се появи, като на филмова лента, всичко онова, което току-що е направил предполагаемият натрапник: размърдал се е на стола, надявайки се, че шумът от телевизора ще заглуши скърцането му, без да предполага, че аз внезапно ще го угася.

Елена Фуентес Марчена, телефонистка с плаващо работно време, щеше да скочи от дивана, разтреперана от страх, при вероятността някой да е влязъл в дома й. Аз обаче бях готова за подобни ситуации. Дори не се нуждаех и от оръжие. Бях агент-примамка. Самата аз бях оръжието. Единствено изненадата представляваше риск, но много малко неща бяха в състояние да ми навредят, щом бях готова.

Онова, което направих, бе да стана и внимателно да се приближа до съседната стая. Вратата бе притворена и през процепа се виждаше, че вътре е тъмно. Спалнята тънеше в мрак. Това затвърди убеждението ми, че има някой. Аз никога не забравях сутрин да дръпна пердетата. Обичах да влиза светлина.

За миг останах неподвижна, загледана в пролуката на вратата. С пареща болка, все едно вдишвах киселина, усетих спомена за един друг мрак: оня, който като буреносен вятър угаси свещите на детството ми, на дванайсет години. За него всъщност съвсем не бях готова и привидната амнезия за пред д-р Валие говореше именно за това.

Спокойно. Няма да се разберем, ако не се успокоиш.

Сложих си на лицето защитна маска и лекичко бутнах вратата. До плетения стол стоеше изправен силует на човек. Трябваше ми само секунда да задействам с гласова команда светването на лампите и в този кратък миг преживях ужаса от всичките си кошмари. А когато най-сетне цялата истина излезе наяве, колкото и невероятно да изглежда, изобщо не се почувствах по-добре. Силуетът държеше нещо в ръката си. Още преди да разбера какво е, то полетя към главата ми.

— Курва! — стигна до ушите ми.

За малко не ме уцели, мина покрай мен и се заби в стъклото на вратата. Успях да зърна портрета на мама и татко, който държах на нощното си шкафче, а останалата част от полезрението ми бе завзета от тялото на сестра ми, която се хвърли върху мен.

През годините, докато живеехме в къщата на чичо Хавиер, още преди онова психологическо проучване, по силата на което бях подбрана и ми предложиха да стана агент под прикритие, Вера и аз често се биехме. Поводът винаги бе един и същ: аз казвах или правех нещо, от което тя се дразнеше, и вместо да спори, ми се нахвърляше отгоре. Нито веднъж не успя да ме нарани сериозно, между другото и защото физически бях по-силната от двете. Понякога си мислех, че го прави нарочно, за да ме накара да се държа с нея като родител. Сякаш ми казваше: „Стига си ми била просто сестричка, властната по-голяма сестра, имам нужда от някого, който да ме постави на място.“ И това бе удобен начин за обяснение на ежедневните ни разправии, но недотам достатъчен да мотивира дивия й прилив на бяс, който в такива моменти я обземаше.

Само че този път ме извади от равновесие наличието на самоконтрол и точно пресметнатите действия зад яростта й. Сграбчи ме за реверите на якето, завлече ме в стаята и ме заблъска о стената. После, без да ме остави да си поема дъх, ме завъртя и ме просна върху леглото, седна ми отгоре, върху корема, и впи пръсти в гърлото ми. Стисна ме, но не много силно. При все това, при вида на дивите й кървясали очи, си дадох сметка, че вътре в тях съм била удушвана вече доста пъти.

— Коза! Гаднярка! — съскаше с пресипнал глас през зъби. — Ще те убия!

Не се защитавах, само отворих широко уста за повече въздух. И тогава ме пусна, но след като изсипа отгоре ми водопад от шамари с разтворени длани. Покрих лицето си с ръце и с кувертюрата на леглото и избрах удобен момент да кажа с молещ глас:

— Бий ме, не спирай, заслужавам си го.

Остана като вледенена, с юмруци във въздуха, дишайки като уморен кон. Включих светкавично техника от профила Любов, инструкцията съветваше да се действа в посока, обратна на онова, което всъщност желаеш да постигнеш, както умелите Шекспирови реплики на Марк Антоний пред трупа на Цезар: това не беше подходящо за същността на Вера, но знаех, че отделни действия от маската Любов са в състояние да прекратят или активизират желанието за насилие у някои индивиди поне за известно време. Ненавиждах използването на подобна техника върху сестра си, ала го предпочитах пред употребата на физическа сила в отговор на това ужасно нападение.

— Сега вече можем ли да поговорим? — Сложих ръце върху косата си и изтеглих напред няколко прави кичура, за да удължа времетраенето на удоволствието й от победата. — Моля ти се. Ще говорим ли?

Вера отпусна ръце и както бе седнала отгоре ми, се срина като свлачище от суха пръст.

— Какво ми причини? Как можа…? Курва нещастна! Как можа да го направиш?

Оставих я да се нареве, превита на две, с глава върху рамото ми. И от това ме заболя повече, отколкото от ударите й. Прегърнах я предпазливо, опасявайки се от ново изригване.

— Не искам да те загубя, Вера — казах й и това бе самата истина. — Тебе не.

— Ти вече ме изгуби — отговори студено и светкавично. Изправи се, отметна косата от лицето си и видях едно лице с дълбоки тъмни сенки от плач и безсъние. Издърпа надолу жълтата тениска, която й стигаше до бедрата, по които се чернееше тясно трико до коленете, а под тях се кръстосваха връзките на римските й сандали. И докато вършеше това с ръцете си, не спираше да говори все със същия отчужден и злобен тон, гневно: — Ти беше дотук, сестричке… Можеш да зарежеш работата си, да се въргаляш с Мигел Ларедо, да раждаш деца и да ги водиш на кино… Можеш да забравиш за мама и за татко… Само че аз няма да го направя, та ако ще и сто такива като Падиля да се опитат да ме изгонят… Открих, че мога да бъда ченге под прикритие, даже и да ме изхвърлят. Страхотна професия. Няма да я оставя. О, не. Не и сега. Нито пък ти можеш да ме спреш — каза и бе на прага отново да ревне. — Знаеш ли? Откакто умря професор Дженс, в службата имаш по-малко влияние и от парцалите, с които мият коридорите… Няма кой да ти обърне внимание, защото на никого не му пука за теб. Ти си аут. Падиля ще ме вземе отново. Какво му пречи? Ако успея да подмамя онзи, ще е добре за него, а ако не успея — какво толкова, все пак поне ще е опитал. Ти ще можеш ли да го хванеш?

— Това Падиля ли ти го каза? А? Падиля?

— Днес ми разказа как в понеделник си го натиснала да ме изхвърлят! — изплака.

Докато я слушах, кроях планове как да накарам Падиля да си плати за предателството. Но ненадейно проумях, че има и още нещо. В треперенето на ръцете й, като изпъваше дрехите по себе си, в начина, по който наблегна върху „сега“, като каза „Не и сега“, в ожесточението, с което ме налагаше… се таеше нещо повече от това, че е разкрила интригата ми.

Надигнах се и седнах на леглото. Вратът ме болеше, лакът бе изпадал от косата ми и ми се струваше, че има кръв по устните. Но нямах. Вера се бе втренчила в портрета, натрошен в краката й. Възползвах се от паузата, за да се намеся.

— Какво се е случило?

Заговори, без да ме гледа, разтърсвана от тръпки.

— Той държи Елиса… Изчезна снощи, по време на смяната си в Цирка… Анализите потвърждават, че е бил той Студена пот ме обля, но направих всичко възможно да не се издам, за да не засиля паниката й.

— Може нещо друго да й се е случило — излъгах и исках тя да е наясно, че я лъжа, за да се успокои поне малко, и по тоя начин да я накарам да повярва в следващата ми по-коварна лъжа: — Каквото и да е обаче, Елиса е добър агент. Воайора до тоя момент не е попадал на никоя от нас, така че не знае какво означава това… Ако я е хванал, ако е той, Елиса ще го ликвидира, сигурно…

Най-гадното обаче бе да видя как Вера се правеше, че ми вярва, като в ония мудни стриптийзи от маската на Любовта, където заложничката нарочно я насилвахме да вярва, че всъщност я мамим.

— Да, така е. Ели ще го смачка тоя козел… но аз няма да я оставя сама.

— Щом като има една заложница, надали ще търси да хване и втора — подхвърлих.

— Ако го е направил веднъж, ще го направи и втори път.

— Разбирам — почти прошепнах. Обаче единственото, което разбирах, бе, че при тези обстоятелства повече не бях в състояние да я спра, и ставах лесна жертва на всичко онова, което тя казваше, това пък ме изпълваше с ярост. — Само че не трябваше да влизаш вкъщи, без да ме предупредиш все пак. Помня, че ти дадох паролите, но това е квартира под прикритие… Допусна много сериозно нарушение.

Вера, която се бе навела да събира парчетата от снимката, възнегодува отново. Забележката не беше най-удачният начин да я успокоя.

— Тази квартира вече не е твоето прикритие, нали? Ти напусна работа. Скоро ще се разкараш оттук. Освен това искам да знаеш, че от интригите ти не излезе кой знае какво. Тая сутрин заявих на Падиля, че докато Елиса не се върне жива и здрава, всяка нощ ще се появявам по обектите, независимо дали му харесва, или не. А той ми отговори: „Кажи го на сестра си, тя е тази, която настоява повече да не работиш. И ето ме тук. Затова съм дошла.“ — Смръкна сополите и избърса носа си с ръкав. — Можеш да си сигурна, че ще излизам всяка нощ, докато попадна на тоя козел и докато Елиса не се появи, заклевам ти се… — Гласът й се прекърши.

— Счупи снимката на мама и татко — прекъснах я, без да си давам сметка защо така глупаво, също като самата нея, възроптах и аз.

— Ти я стъпка — отвърна ми. — Стъпка и тях, и всички спомени.

Обвинението ме накара да реагирам. Заговорих напълно спокойна.

— Не, не съм ги стъпкала аз. Нашите родители ги убиха пред очите ни, Вера, когато ти беше на пет, а аз на дванайсет, а нас ни причиниха такива ужасни неща, че даже не сме в състояние да си ги спомним. Прекарахме месеци по болниците, това поне го помня. Тъпанчетата ти бяха спукани, дори не ме и чуваше. Лекарите твърдяха, че е от ударите. Спеше през по-голямата част от деня, а аз седях до теб, за да ме видиш, като се събудиш, и да ти говоря. И знаеш ли какво ти казвах? Разправях ти, че тогава, когато това стана, не успях да ти помогна, но че се заклевам в паметта на нашите родители, че никога няма да позволя занапред някой да ти причини зло. Че ще убия всеки, който те пипне. Не, не че ще го убия, че жив ще го изям. И направих всичко възможно да си изпълня клетвата. — Замълчах за миг. — Изиграх ти гаден номер в понеделник, знам, но ще го направя и пак, щом разбера, че се намираш в беда. Бих сторила всичко, ако това се случи, Вера. Каквото и да е то. Не само заради тебе, и заради мама и татко.

Вера вече бе събрала всички парченца от портрета и внимателно ги сложи на нощното шкафче. После се приближи до плетения стол и взе вълнената си жилетка, която бе оставила на него. Не промълви нищо, докато не си я облече и не спусна отгоре хубавата си кестенява коса. Като я гледах, ми стана мъчно колко самота имаше в очите й.

— Ти прави каквото искаш — каза тя с безразличие. — Но аз ще излизам всяка вечер да дебна това животно. Всяка!

Тръгна към изхода, ала в един момент се спря, сякаш беше забравила нещо, и се обърна към мен. — Само те моля за едно, запази съчувствието за себе си.

Не затвори вратите зад гърба си. И за известно време аз също ги оставих отворени.

 

 

— Какво, по дяволите, искаш, Бланко? Сега не е моментът за разговори, майка му стара, до гуша сме затънали в работа от снощи… Разбра ли, че Елиса е изчезнала…

— Да, Вера ми го каза — отвърнах, като едва потисках яростта си. — И някои други работи също.

Усетих, че Падиля се поколеба.

— Виж, трябваше да й разкрия истината, като ми се обади тази сутрин… Това за Елиса се разчу, нали ме разбираш? Заяви, че ще излиза всяка вечер, каквото и да предприемем, че не можем нищо да й забраним…

— Естествено, че можете — изрекох сухо.

Опитвах се да не показвам никакви емоции с гласа си, но ми беше трудно, въпреки че разговаряхме по телефон, а не очи в очи. Хулио Падиля, директорът на нашия отдел, Цезарят на всички агенти, бе от филията Искане, също както Вера. Най-добрият начин да го привлечеш към себе си бе да му говориш абсолютно хладно.

— Можеш да я подведеш под отговорност за неспазване на заповед — добавих. — Можеш да я караш да повтаря всяка вечер един и същи етюд. Можеш да пратиш друг агент у тях да поработи върху профила й. Да поставиш кучета пазачи на вратата й…

— А можем и да извикаме някой ясновидец да й предскаже кога ще й излезе късметът, ако желаеш — прогърмя сърдито гласът на Падиля в слушалката. Говорех, коленичила на пода вкъщи, и чуках по клавиатурата на лаптопа, за да извадя всичко, което имаше в нашата кодирана мрежа за прототипа на Жертвоприносителя. — Хайде, Бланко, в понеделник се опита да ме заплашваш, но без мен няма как да минеш, нали така? Искаш да опазим сестра ти, само че какво ми предлагаш в замяна? Пари или своето тяло? — саркастично подхвърли той.

— Воайора — отговорих му. — На тепсия.

Настъпи мълчание.

— Това шегичка ли е?

— Не.

— Напомням ти, че от два месеца правиш само безуспешни опити, драга.

— От два месеца върша рутинните операции и следвам инструкциите на тъпите ти профайлъри. Отсега нататък поемам нещата в свои ръце. И ще работя и извънредно.

— Великата Диана Бланко моли да бъде допусната отново? — подигравателно подметна той. — Само че така не става, миличка, влез-излез, както в оная работа секса, детенце. Представи си какъв рев ще нададат от администрацията, ако пак те сложа на тоя висок пост, където…

— Не желая да ме назначаваш. Ще е за моя сметка. Доставям ти го и не ти взимам нищо в замяна. Само те моля да не позволиш сестра ми да излиза нощем на работа и толкова.

И пак мълчание. Знаех, че Падиля по свой си начин бе дори по-коректен и от Алварес, само че понякога в разговор с нас се показваше брутален. Говореха, че след злополуката, вследствие на която дъщеря му остана парализирана, хуманната страна на неговата личност се е атрофирала напълно, поради което го считаха за съвършен ръководител. Само че аз не призовавах човечността у него, а непрекъснатото му желание да бъде контра.

— Не желая каквато и да било помощ от вас — прибавих, — единствено да ми уредиш среща с профайлърите в началото на работното време утре сутринта. Трябва да знам всичко за Воайора — всичко, което знаете вие, което подозирате, което си въобразявате за него, от размера на ризата му до това за коя партия гласува. Всичко — явното, поверителното и засекретеното.

Смехът на Падиля изригна, сякаш идваше някъде от дълбоко, като от подземие.

— Диана Бланко, винаги една и съща, „мозъчето“ на Дженс… И защо всичко това? За да запазим сестра ти? Не можем да я вържем тук, докато ти си на лов за онова животно, не ти ли е ясно…

Беше ми кристално ясно и затова имах приготвен отговор.

— Даваш ми една седмица, ако до петък не ти го предоставя, излизам от играта.

— За цяла седмица да спра Вера! Трябва да я затворя в карцера.

— И ще я пазиш ти, лично.

Беше натрупан огромен архив за прототипа на Жертвоприносителя по принцип. Свалих го и си го занесох вкъщи. Снабдих се и с цялата информация за Воайора. Седнах пред екрана и в същото време чаках Падиля да ми се обади. Бях като заспал слон точно в момента, когато трябваше да се вземат светкавични решения.

— Цяла седмица е много, моето момиче.

— Тогава три нощи. Утре петък, събота и неделя. И срещата с отдела по профилите утре сутринта.

— За три нощи и заек не можеш да хванеш.

— Ти нещо ще загубиш ли от тая работа? Предлагам ти проста замяна — един ветеран като мене срещу една начинаеща, мозъкът изобщо работи ли ти?

— И се надяваш, госпожице, че от шибаната утроба на Криминалната психология на град Мадрид ще излезе кой знае какво ли?

Даже и не трепнах, ровех се из архивите, докато го слушах.

— Наясно си, че ще го хвана, нали, Хулио? Става дума за Воайора, голямата работа, нали, Хулио? И изобщо не искам после да ме споменаваш. Цялата слава ще обереш ти, Вера си остава вкъщи, а с мен след това можеш да правиш всичко, което ти мине през главата или шибаните ти ташаци.

Отново настъпи пауза, но тоя път по-кратка.

— Три нощи. И нито една повече, Бланко — отсече Падиля и затвори.