Хосе Карлос Сомоса
Стръв (5)

4

Двамата с Мигел я наричахме „стаята на откровеността“. Имахме си по една във всяко студио. Тук, в Лос Гуардесес, бях дошла веднага след разговора си с Алварес.

— Цяла сутрин съм мислил за теб — тихо рече Мигел.

— И аз за теб.

Пак се целунахме, той ме хвана за мокрото яке и ме притисна към гърдите си. Имаше хубави мъжки ръце, и нежни, и силни. Харесваше ми да ги усещам върху тялото си.

Устните ни се раздалечиха, колкото да се погледнем в очите.

— Как мина? — попита Мигел.

— Добре. Без изненади.

— Как го прие?

— Мисля, нормално. Алварес не е особено многословен. Ясно ти е, нали?

— Тоя вид мъже ти харесват.

— Глупчо! — И го целунах.

Не помня кой от нас двамата ги кръсти „стаите на откровеността“. Предполагам, стана, щом усетихме, че навсякъде из тия студиа ние непрекъснато играехме. Тази стаичка и Лос Гуардесес нямаше прозорци и се осветяваше от единствената крушка, която висеше от тавана. И бе толкова тясна, че ако застанех в средата с разперени ръце, щях да докосна металните рафтове на срещуположните стени, отрупани с вещи от реквизита: огърлици, гривни, шапки, ръчни часовници, очила, мъжко и дамско бельо, даже огромни орхидеи и ситни теменужки, които се подаваха от някакъв кашон. Имаше и една, оставена на пода, разбира се, тоалетна-декор, с която всички, до отегчение, се шегуваха.

И най-затънтеното местенце, колкото и малко да беше, ни служеше да се събираме и да си говорим, далеч от тестери и камери. С Мигел разполагахме с много кратко време и напоследък се срещахме единствено по студиата.

— Разказа ли му за нас? — попита той, като изтри челото ми с движение на гримьор.

„За нас“ прозвуча добре в неговите уста и аз му се усмихнах.

— Споменах му, че съм влюбена в колега. Останалото му е известно. На езика ми бе да му кажа, че си имам работа с едно момче, но като става дума за човек на повече от четирийсет години, брадат и без време побелял, ми се видя малко прекалено…

— Бялата ми коса харесва ли ти?

— Наистина ми харесва, татенце.

Макар и усмивката му да бе очарователна, забелязах нещо напрегнато и сериозно в изражението на Мигел. Знаех, че разликата във възрастта ни го притесняваше.

— Всяко хубаво нещо се нуждае от време, за да се доразвие напълно — отвърна той.

Вгледах се за кратко в очите му и казах:

— Това беше шега. Ти си най-младият човек, когото познавам.

— Не се опитвай да поставяш нещата на мястото им, момиченце. — И натисна с показалец носа ми. Целунах го отново. Беше очарователен. — Във всеки случай — добави той, — като го разкажеш на Падиля, целият свят ще научи.

— Ще станем световноизвестни само за часове.

— Ще го напишат по сайтовете.

— Ченге под прикритие от испанската полиция напуска работа и отива да живее с бивше такова, на преклонна възраст — го подразних.

— Не става: „Известният професор по приложна психология и бивш таен агент от националната полиция Мигел Ларедо свързва съдбата си с млада и неизвестна мадридска полицайка.“

— Прекалено дълго е.

— Тогава… „Известният и привлекателен педагог Мигел Ларедо се жени.“

— Само че няма да се женим — изсмях се аз.

— Не ми идват наум други заглавия. А няма ли заглавие, няма и новина.

— Значи няма и да има.

Мигел бе висок, по-висок от мен, а за мен най-малко можеше да се каже, че съм ниска, а и бе в добра форма. Брадата му бе толкова къса, че трябваше да прокараш пръст по бузата му, за да установиш, че е още там, но затова пък бе бяла като сняг, по-бяла и от гъстата му разрошена грива, което влизаше в контраст с черните дрехи, които обичаше да носи, в днешния ден риза хунвейбинка и италиански панталони, и двете матови и черни. Без съмнение усмивката бе онова, което придаваше смисъл на този ансамбъл, като че цялата му хубост бе предназначена да доставя удоволствие на другите. Вечното изражение на лицето му, което сякаш казваше, мога да те накарам да се спукаш от смях, ме възхищаваше. Винаги, когато го виждах, се сещах за това до каква степен ние, жените, харесваме ония мъже, които никога не са престанали да бъдат деца.

Връзката ни започна през последната година. Дотогава за мен Мигел бе „професор Ларедо“, жива легенда сред нас, испанските полицаи, и бях изненадана и аз, както и всички мои колеги, щом забелязах, че ме заглежда. „Как го направи?“, през смях ме питаше сестра ми Вера, след като научи. Тогава си придадох важност и не отговорих, но ако бях искрена, трябваше да отвърна: „Защото не съм си го и мечтала.“ Бе се случило от само себе си. Затова бе истинско. Ако по онова време имаше нещо реално в моя живот, то бе, че ние се обичахме.

— Добре, и как се чувстваш в тоя забележителен ден? — попита накрая.

— Истината е, че не знам. Всичко стана много набързо. Първо трябва да свикна.

— Разбира се, близко е до ума.

— Продължава обаче да ми е гадно да си оставя работата ми средата.

— Ще ти намерят заместник, нали ти обясних…

— Да, при тия обстоятелства.

— Но не става дума за това, нали?

Тръснах глава и махнах мократа коса от челото си.

— Ще ми мине.

— Имах предвид Воайора…

Смънках нещо за отговор. Бяхме разговаряли по тая тема милион пъти, бях го споделяла десетки пъти със своята възглавница, бях питала стотици огледала. И въпросът продължаваше да си стои непоклатимо на мястото. Воайора. Само споменаването на прозвището му пълнеше гърлото ми с киселини и стомахът ми се свиваше, като да ми бяха инжектирали лайна във вените.

„Но стига толкова. Оставката ти е подадена. Kaput. The end.“

— В края на краищата ще го хванем, дай боже, уверявам те.

— Така е — отвърнах. — Винаги ги хващаме. Само че… Не знам как да го кажа…

— Да, разбирам, взимаш всичко прекалено навътре, сякаш си е само твое, и го превръщаш в най-силното си желание, като че останалото изчезва… затова ти е трудно да го забравиш. На мен ми се случи същото, щом си дадох сметка, че трябва да пусна кепенците.

— Да, сигурно е това — отговорих аз с нежелание. На Мигел, като на почти всички мъже, му доставяше удоволствие да вярва, че познава жената до себе си абсолютно и в подробности, а и трябва да си призная, че много често улавяше и най-интимните ми помисли, но нещо вътре в мен винаги се бунтуваше срещу тая му увереност.

В тоя момент вратата се отвори и се показа едно съвсем младо момиче, нисичка, руса, с бледосини очи, косата й бе събрана на къса бухнала опашка. Бе с халат, от ония, които слагахме по време на почивките, а на шията й висеше червената карта, която удостоверяваше каква е тя. Но аз нямах нужда да чета написаното там име, за да узная, че това е Елиса Монастерио. Водеше със себе си момченце на десет или единайсет години, симпатично, облечено по същия начин.

— О, извинете, мислех, че няма никой — каза тя и се изчерви. — Исках да намеря нещо от реквизита за него. Артур е нов и е малко объркан. — Сложи ръка в косата му. — Не знам дали не преча…

— Не, влизай — каза Мигел.

— Здравей, Диана — усмихна ми се Елиса. Кичур коса падна върху очите й.

— Здравей, Елиса.

Елиса Монастерио беше съквартирантка на сестра ми и най-добрата й приятелка. Винаги се бях интересувала за всичко около Вера, така че се бях постарала да посъбера информация и за нея. В отдела имаха Елиса за добро момиче, въпреки че беше склонна към кариеризъм.

— Как си, Диана? — попита, докато сваляше кутии от лавиците.

— Добре, благодаря. А ти?

— Много работа, но съм добре.

Настъпи миг на конфузно мълчание. Помислих си колко любопитен е животът на агентите под прикритие: и аз, и Мигел бяхме правили, или бяхме позволявали да правят на нас, такива смешни, немислими, перверзни неща, че ако вземехме да ги разказваме, доста щяхме да впечатлим рецидивистите по затворите. И очевидно продължавахме, като бивши алкохолици на групова терапия, да се притесняваме от всяка глупава, мълчалива пауза.

— Бързо ще свършим. — Привлече детето към себе си и почна да рови из кашоните. — Я да видим, имаме нужда от малко цветя…

Истинското име на момчето не бе Артур. Дженс препоръчваше по-младите сътрудници да се назовават с имената на детските образи в едно от първите произведения на Шекспир, „Крал Джон“. И така това прозвище стана популярно. Артур е наследник на короната, но кралят заповядва да бъде убит, след като го ослепят с нажежено желязо. Според Дженс в сцената с това мъчение се съдържат ключовите отговори в маската Невинност.

Запитах се, докато го наблюдавах с миниатюрните му гуменки да се надига на пръсти, за да погледне вътре в кашона, от кой затънтен ъгъл на живота е дошъл този Артур, каква е драмата, застигнала родителите му, ако изобщо ги имаше, за да изберат такава съдба за детето си. Защото по принцип да поставиш няколко души в беда, за да спасиш всички останали, е допустимо, само че не виждам нормален човек, който да го направи със собственото си дете. Дженс без съмнение гледаше на тези Артуровци като на част от целия албум със снимки на кандидати. Неговата гледна точка бе свързана единствено с предстоящия спектакъл.

— Мисля, че тези ще свършат работа — каза Елиса с най-разнородни изкуствени цветя в ръце и някакви гумени ленти. — Извинете още веднъж. — Обърна се, като остави зачервената си усмивка във въздуха.

— Не знаех, че днес има часове по теория — изкоментирах случая, като останахме насаме с Мигел.

— Не са по теория. Профайлърите се опитват да прилагат нови техники за Воайора. Падиля иска резултати, колкото се може по-скоро.

Прекъснах го:

— Падиля ще вкара в играта с това чудовище ченгета без опит?

— Не, не, не — светкавично ми отвърна, — Артур е друг случай.

— Не става дума за детето.

— Елиса не е чак толкова по-млада от…

— Говоря за липса на опит, не за възраст, Мигел. Знам, че Елиса е на осемнайсет, като Вера. Тя й е близка приятелка. Но по колко случаи е работила наистина? Спомням си за един фалшификатор на кредитни карти, което не може да има нищо общо с Воайора!

— Господи, това е работа на ония по профилите. Моята се състои в…

— Единственото, което бих искала да зная — го прекъснах, — е защо никой не ме е уведомил, че характеристиките на Воайора са се променили до такава степен, та е станало възможно по случая да започнат да работят и хора без опит.

— Постоянно се изменят, боже мой! Тоя тип не прилича на нито един от тия, които преследваме от години… И всичко е поверително. Аз също едва вчера научих, че днес трябва да се занимавам с Елиса и тази нощ да я пуснем по следите му…

— Господи!

— Падиля и Алварес вече го сънуват това животно.

— Аз също — добавих.

— Ето там ти е грешката — повиши тон Мигел, но веднага се овладя. — Хиляди пъти съм ти казвал, че в тая професия не може да се вманиачаваш, нито пък има място за някакви чувства…

— Тая професия вече не е моя професия. И не се дръж с мен като наставник.

Настъпи тишина и съжалих за грубостта си.

— Извинявай — казах.

— Нищо, няма нищо.

— Не искам така да си говорим.

— Не, разбира се. Но имам чувството… че ти заряза всичко малко прекалено бързо.

Замълчахме. После Мигел добави:

— Ще кажа на Падиля да те задържи, докато приключи работата по Воайора… Като го хванем, можеш да напускаш, стига да поискаш.

Предложението му, дошло изневиделица, ме вбеси отново.

— Това е абсурдно. Ти беше човекът, който най-много настояваше да зарежа всичко. Да тръгна от нулата, да живеем на първо време само с твоята заплата… Това да ти говори нещо?

— Не отричам.

— И?

— Само че не искам остатъкът от живота ти да премине с тоя трън в петата… Повече от ясно е, че непрекъснато те гложди желанието да го хванеш… Продължавай напред тогава. Не одобрявам, но още по-малко ще ми хареса пък това да се превърне в неосъществената ти цел в живота, която…

— Неосъществените ми цели тук нямат нищо общо. — Стиснах зъби. — Напускам, защото ти го поиска от мен. Не ме ли поддържаш?

Всякакви следи от нежност бяха изчезнали от лицето му. „Пак се насра, драга ми Диана, патка с патка“, си дадох сметка.

— Не — каза.

— Не, какво?

— Не те поддържам и освен това ми е обидно да ми задаваш този въпрос. Искам да оставиш работата си, ако се отнасяше за някаква друга професия, никога нямаше да ти се бъркам.

Знаех за какво става въпрос и не казах нищо. Въпреки това не ми харесваше да ме закрилят чак толкова. Загрижеността му към мен приличаше на леко докосване до някаква особено чувствителна част на тялото, и приятно, и в същото време притеснително.

— Знаеш ли — продължи той, — Падиля е говорил преди малко с Клаудия Кабилдо… Разбрах какво е положението…

Наведе глава и за известно време виждах само бялата му коса. — Мислех си, че… че не искам да се превърнеш в нещо такова, за нищо на света, да, имала си нещастието да те споходи тази съдба, да… Но не желая да продължаваш, Диана. А сега повече от всякога…

Психар, наречен от нас Ренар, преди три години бе заловил Клаудия Кабилдо. От време на време ходех при нея и знаех какви бяха последствията от онова, което й беше сторил. В тоя момент обаче не исках да си го спомням.

Поех дълбоко въздух в паузата, която последва, и се опитах да прозвучи меко:

— Няма да продължавам, Мигел. Вече взех решение. Казах, че зарязвам това, и ще го направя. Предполагам, че имам нужда от малко време, за да го осмисля…

— Приказваш, като че ли се разделяш с някакво гадже — иронизира ме той.

Замислих се за миг. Не го бях виждала от тази му страна.

— Струва ми се, Виктор Дженс го беше казал, че да зарежеш някого, когото мразиш, е все едно да оставиш тоя, в когото си влюбен — добавих. — И в двата случая те изпълва чувството за празнота…

— Виктор Дженс е свиня.

Прихнах.

— И ти не оставаш назад — отговорих и си помислих, че не можеш да не обичаш мъж, способен да те разсмее, когато ти е толкова зле. — Ще оживея и без да съм ченге, с твоя помощ.

На моменти имах чувството, че съм главна героиня в някакво романтично, тъпо, кухо произведение. Прегърнахме се и ми хрумна, че така, точно в този миг, трябваше да се разнесе музика. Почувствах се удобно и обичана, притисната към силните му гърди от двете му ръце, като загърната с приятна копринена пелерина, но в същото време се усещах глупава и слаба, сякаш част от мен не бе съгласна с това себеотдаване. Като куче, което подлага корема си да го почешат, но и дебне, за да ухапе ръката.

Пусна ме и ми се стори, че го обзема срам. Направи се, че разглежда обложката на някакъв видеодиск, който остави на влизане в „стаята на откровеността“ върху лавиците, запис на сцена от Алтеа, с участието на професионални ченгета под прикритие във ФБР. И си спомних за онова, което бе казал Дженс за случая: „Тоя филм е от времето, когато ФБР бе сериозна институция.“ Вече от две години работеше на новото си място, след като на четирийсет се бе оттеглил от поста ченге под прикритие. На неговата възраст болшинството от нас бяха или избити, или напълно изпаднали в дупка. И става дума за почти всички, които не бяха имали благоразумието да се махнат навреме. Мигел очевидно бе излязъл читав от тази клопка.

Спря да разглежда диска и се обърна към мен. Онова, което забелязах в погледа му, ме накара да потръпна.

— Има… и още нещо, Диана… — промълви. — Падиля не искаше да ти го каже… — И мъчително преглътна. — Става думи за сестра ти.