Хосе Карлос Сомоса
Стръв (18)

17

Както винаги, направих онова, което бе нужно, но с омерзение. И пак, както винаги, се опитах да се възползвам именно от него.

В ушите ми не спираше да звучи гъгнещият му глас, когато най-сетне, преди минута, ми съобщи какво желае да получи:

— Изиграй ми маска на Красотата. От край до край. Отдавна не съм го виждал. Опитай се да ме привлечеш.

— Не мога да ви привлека. Това не е вашият профил.

Дженс не приемаше лесно възражения.

— Принадлежа на Аура. Говорим за нещо определено и то е друго. Можеш да го направиш и ако излезе добре и дадеш всичко от себе си… Знам, че ще го сториш — изрече меко. — Родителите ти бяха убити, а сестра ти жестоко малтретирана, когато ти бе на дванайсет. В твое присъствие, но на теб не посегнаха. И мислила ли си защо?

— Не мога да си спомня — отговорих с треперещ глас.

Дженс кимна одобрително от стола си.

— Блокирала си спомена, защото се чувстваш виновна. И оттогава си си внушила, че имаш дълг към Вера. Желаеш да се пожертваш в нейна полза, да я спасиш, и си наясно, че аз съм единствената ти възможност да хванеш Воайора… Ето затова ще ми направиш Красотата и ще ми се отдадеш напълно. Ако успееш да ме привлечеш, ще ти помогна.

Това брутално изнудване не ме учуди. Това бе Виктор Дженс, какъвто винаги съм го познавала, не симпатичното старче, което редовно следи здравословното си състояние, хапва портокали и пие кафе с мляко. Бях привикнала да го ненавиждам. Бях готова за това.

— Съгласна съм — измърморих.

Бях бясна и се мразех. Беше ми ясно, че Дженс се опитва да се дрогира с мен. Наставникът да ползва агент за свое собствено удоволствие, това бе нещо перверзно, изкривяване на нещата, въпреки че съм чувала за такива работи. Само че не познавах свой колега, който би допуснал ей така, безропотно, подобно унижение. Все пак си помислих, че ако успея, бих се добрала до необходимата информация, която той се дърпаше да ми даде. Щом искаше да си правим мръсни номера, нямах нищо против, щях да му го върна.

Огледах стената зад гърба си в тясното холче. На нея имаше огледало в дебела рамка, погледът ми се спря и на разнебитен скрин, на мебели, които малко прекалено се набиваха в очи предвид моята задача, но светлината падаше върху ми и те оставаха зад гърба ми в сянка. Реших да ползвам своето нежелание за преграда и по тоя начин да засиля ефекта. Красотата изискваше изграждането на дистанция: да я докоснеш самата нея означаваше да бъде разрушена. Става дума за една единствено волева маска, да успееш да внушиш на своя обект, че за него си недостижима. Колкото си по-далеч, толкова по-силно му въздействаш. Ключът бе в „Дванайсета нощ“, където всеки е влюбен или поне така изглежда, ала не в този, който му подхожда.

Дженс, притихнал, чакаше да започна. Не можех да съзра с какво изражение, защото лицето му бе потънало в сянка, но бях сигурна, че се усмихва. Или поне исках да си го представям именно такъв, засмян, приведен напред и задъхан, старче, облечено в зелено — това ми идваше точно и ми помагаше да го мразя. Първото, което сторих, бе да отстъпя няколко крачки и да се опра в скрина. Отпуснах ръце и размърдах коленете си. Хвърлих поглед към Дженс или най-малкото към неясната фигура, седнала под лампата, и направих онова, което се наричаше „промяна в състоянието“, отворих уста, усмихнах се и показах зъби.

— Мислех, че ви познавам, професоре — казах. — Смятах, че сте учен, нещо като мъдрец… А виждам, че се интересувате единствено от това да се забавлявате…

Изрекох тия думи с лицемерно намерение. Опитах, разбира се, с текст без никакъв конкретен смисъл, импровизация единствено с цел да попадна на най-верния тон.

— Наистина ли сте готов да изгледате спектакъла? — добавих. — Не искам да ви съжалявам…

— Спектакълът не е по-различен от действителността — измърмори Дженс, свит в своята сянка. — Наясно съм защо го правиш. Няма измама. Защо именно така си решила да се облечеш, с прозрачното си трико… — Изтегна крака напред и докато говореше с мен, изпъваше гънките на светлозеления си панталон. — Никога, ама никога, миличка, не си разбирала тънката разлика… Когато ти мамиш, а аз вярвам, какво значение има истината?

— Истината винаги има значение, каквото и да става.

— Хайде, давай, моля те. Ако повярвам, че ме обичаш, моята истина ще бъде тази. Ако успееш да ме убедиш, че си красива, ще бъдеш. Няма да отида по-далеч от твоята маска. И никой не може да го направи. Това, което вярваме, че е, то е. Сега те виждам изправена пред себе си, ала не проумявам защо… Тия думи, тия жестове… Какво общо имат с тази маска, която очаквам? Ти си загадка за мен, както и аз винаги съм бил за тебе. Но ако си в състояние да ми предложиш ключ към собствената си загадка и аз го приема, какво значение би имало, че всичко е единствено привидно, кажи ми? За мен това е ключът… — И направи пауза. — Не зная за какво ти го разправям. Извини ме, че те прекъснах…

Дадох си сметка за хитрата пързалка, която ми подлагаше. Тия разсъждения, така добре подредени, които изложи, бяха единствено възможната му самозащита. Дженс предчувстваше какво щеше да се случи и се опитваше да изгради с тая вулгарна логика тухлена стена около себе си. И добави, че не му е ясно защо ми го говори, за да ме разколебае, кат ми внуши съмнения за истинността на своите желания.

Беше хитър като лисица, но и аз не бях новачка.

Докато ми се обясняваше, се сетих, че би било удачно светлината да се отразява от облеклото ми. Красотата изискваше фронтална светлина, ние обаче се възползвахме само от наличното. В един момент се наведох напред, отблясъците върху трикото ми заплуваха, разтворих крака и плъзнах ръка по дясното си бедро, лицето ми остана безпристрастно.

— Както и да е. Щом настоявате да го играя, ще го изиграя — казах без ентусиазъм. — Ще ви дам онова, което искате от мен. А защо го искате, изобщо не ми пука — добавих с все същия тенекиен тон, докато опипвах с лявата си ръка, разтворена като лапа, ръбовете на скрина.

Неочаквано спокойствие обзе моя зрител Дженс. Помислих си, че на страничен наблюдател би му се сторило, че старчето пред мен спи, но аз знаех, че съм успяла да пробия кръговата му отбрана. Самият Дженс наричаше тази фаза „полицейски час“: псиномът на зрителя, удавен от удоволствие, започва да се бунтува и разумът изисква той да бъде усмирен с намордника на едно насилствено примирие.

— Всичко, което искате… — повторих. Вдигнах ръце към косата си, сякаш да я пригладя, в същото време въздъхнах дълбоко и тихо, така че вниманието на този, който ме гледа, да бъде приковано в лицето ми, обрамчено от двете ми ръце и светлината. После свалих бавно дясната с дланта, обърната нагоре: погледът на Дженс следеше зорко движенията ми. Спрях, когато стигна бедрото ми, и я отделих от тялото.

— Ти си… красива — измърмори той колебливо. — Но има една граница в тая маска, един предел и ти го знаеш… Не бива да се преминава. Ще загубиш.

— Възможно е — казах.

— Не искам да се предаваш. Продължавай… да се бориш.

— Не аз се боря. А вие.

Вече съзнавах, че напълно контролирам ситуацията: усещанията, които получавах от допира с връхната си дреха, ракурсите, отдето тялото ми се виждаше добре или зле, чувствата вътре в мен, страстта ми.

Преди поредното мое движение Дженс каза:

— А може би… да оставим всичко това… Да спрем дотук. Докъдето сме стигнали.

В първия момент тоя коментар ме смути. Но бързо установих, че в него нямаше никакъв смисъл и че той просто целеше да противопостави някакъв измислен глупав текст на удоволствието, което постепенно го завладяваше. Използвах това вяло противопоставяне, за да усиля натиска.

— Вие помолихте, аз се отзовавам — отвърнах рязко.

Помръднах отново и чух, че простена. Вече знаех, че мога да бутна потенциометъра нагоре.

— Може би… успяваш да ме завладееш — призна Дженс. — Само че никога няма да успееш да ме убедиш в… Как го каза?… Равновесието между желанието и страха у Воайора… Психарите се радват единствено на видимото. За тях няма разлика между сцената и оркестъра… Актьор и герой за психото е едно и също… о, за бога…

Плачливият му тон бе сигнал, че вече съм на плюс. Направих нещо, което да ме превърне в недостъпна: играех Красотата, но наред с това и още нещо. Придадох повече нерв с леко треперене на пръстите, примигнах и изкривих устни. Доставях му удоволствие, доказвайки му, че не ме е гнус, че го правя. Което впрочем беше истина. Само че в нашата работа ние ползвахме истината, за да разкрасим лъжата.

Пробивах си път към собствения му псином бавно, ми неотстъпно.

Без съмнение Дженс не се предаваше. Продължаваше с неуместните си забележки като капитан, който отказваше да напусне потъващия кораб.

— Таванът на Красотата не е особено висок… И ще ти кажа колко: просто не можеш да се откажеш да се преструваш. А сега се преструваш, че се преструваш… Постигаш някакъв отклик у мен, но моето съзнание прекрасно знае, че мамиш. Прикована си сред собствения си театър… И оттам ще дойде провалът…

— Ще се постарая, колкото мога. — Хванах ръцете си една за друга пред бедрата. Бях се полуизвърнала, за да ме види и отзад в огледалото зад мен. Гърбът ми му заговори на съвършено друг език.

Движението го накара да прекрати дърдоренето си и да се изпъне назад. И тогава рязко извърнах поглед от очите му, все едно определена точка на стената привлече вниманието ми. Дадох му да си поеме дъх, но без да прекратявам натиска.

Дженс се възползва от паузата, за да направи крачка напред.

— И как ще убедиш публиката, че всичкото това е реалност…? По принцип онези, които те гледат, са недоверчиви… Зрителят плаща и балерината започва да се движи според сценария… това е… И как да се продължи нататък? Същото става и сега… Една маска може да те направи привлекателна, но ти никога не би могла да скриеш, че това е маска. Колкото по-красива е тя, толкова е по-явна…

Опитах се да не се разсейвам от тия умели внушения и внезапно промених тактиката.

Обърнах в профил голия си гръб към светлината. Дженс не очакваше това и се разсмя. Докоснах го странично с тялото си, което изглеждаше голо в прозрачната част на дрехата от врата до ботушите, и това бе грешка, като за начинаещ. По тоя начин недостъпността, за която толкова се постарах, се проваляше. Затова се наведох, плъзнах ръце надолу по крака си към ципа на десния ботуш и го отворих. Свалих го с равномерни и бавни движения от горе на долу, сякаш събувах чорап. И междувременно не спирах да говоря, правех го спонтанно, привидно разочарована.

— Хайде, доктор Дженс… Защо да се преструваме? Онова, което искате от мен, е точно това, нали, защо не го кажете? Нищо друго не е важно, дори го очаквах… Какво друго може да потърси у мен човек като вас? От години живеете сам… Откога не сте били с жена? — Текстът сам по себе си бе напълно глупашки, но разчитах на искрения тон, с който се стремях да се изразявам.

Свалих и другия ботуш, както и късите чорапи, с все същите движения, без да спирам: грешка на начинаещия агент, когато играе Красотата, е да продава скъпо голотата си, без да се досеща, че съблазънта на голотата във всеки един момент играе срещу самия него. Верният път се състои в това да придадеш важност на разкриването, така че крайната голота да не изглежда просто завършек, а начало на още нещо. Вярвах, че именно така можех да повиша напрежението, докато го завладея окончателно.

Дженс долови мислите ми и изпадна в мъртвешко мълчание.

— Хайде, професоре, нали към това се стремите?

Вече боса, се изправих пред своята публика с разтворени крака. И ми хрумна нещо хитро. В началото си мислех да се съблека напълно, защото ми се стори, че за Дженс моментът бе този. Освен това да бъде спряно разсъбличането е голяма грешка. Но избрах междинно решение, да продължа ли бъда недостъпна.

Трикото имаше цип на гърба. Сложих ръката си там, все едно щях да го смъкна. Направих го, сякаш между другото, без да спирам да движа другата ръка. Повдигнах се на пръсти. Въобразявах си, че невидим душ ме облива или че размазвам крем по тялото си, ала истинското ми послание към него бе привидността, че всеки момент ще се съблека гола. Не го правех, но видимо повторих жеста неколкократно, в очакване именно по тоя начин илюзията да се превърне в истина.

— Бедничкият професор… Падналият идол. Искате ли още…?

И изведнъж недвусмислено си дадох сметка, че съм извървяла целия път и се намирам на финала. Думите постепенно губеха значение, независимо от това дали щях да се съблека сега, или после. Да продължа етюда, след като съм напълно разсъблечена, бе възможно, но бе по силите единствено на най-добрите в тоя профил, а това не бях аз.

Замълчах. Прекратих представлението. Уверих се в провала си и това ме обезсърчи.

Чух аплодисменти, вяли и саркастични.

— Отлично — каза Дженс. — Чудесно. Идеята ти да се съблечеш… И текстът, обусловен от извинителния тон… В един момент… — Прекара ръка през лицето си. — В един момент ми се стори, че виждам най-красивото нещо, на което съм присъствал от много години… Но не си в състояние да продължиш. И го знаеш. Изгуби, все пак ти благодаря, че опита. Бе приятно — развеселен заключи.

Бях уморена. Събрах чорапите си.

— Вървете по дяволите — отвърнах.

— Вината не е твоя. Да направиш Красотата просто защото единствено искаш, винаги е рисковано… Морике имаше специални сценарии за…

— Спестете ми лекцията, моля. Беше пълна глупост от моя страна да се надявам на вас. — Преглътнах сълзите си и дръпнах с рязко движение ципа на един от ботушите.

— Чакай, чакай малко… — Неочаквано Дженс се разгневи. — Ти си тази, която пожела невъзможното да се случи. Ти си тази, която пожела да се превърне в съвършеното оръжие срещу този психар, а единственото, което аз поисках, бе да ти покажа как твоята невероятна интелигентност ти изигра лоша шега, тя просто ти попречи… Поиска да играеш и от самото начало всъщност ти започна и да се преструваш. Затова не успя да продължиш.

— Сбогом, професоре. — Оказа се, че ми е невъзможно да го слушам повече. Щях да ревна, ако не успеех да изляза оттам. Свърших с обуването и посегнах към шлифера, когато го чух да казва:

— Не си в състояние да продължиш, ако не ти кажа как.

Като видя, че спирам на вратата, се изхили.

— Нека се опитаме да хвърлим малко светлина върху този парещ проблем — добави и махна с ръка. Лампата угасна, щорите се вдигнаха до половина и в стаята навлезе малко сива светлина. Вече лишен от пещерното осветление, Дженс отново заприлича на грохнало старче. — Кажи, кое произведение на Шекспир е в основата на Красотата?

— „Дванайсета нощ“.

— И каква е основната идея?

— Героите са влюбени в онези, които не са в състояние да им отвърнат със същото. Недостижимото.

— И в коя двойка това е най-ярко изразено?

Спомних си изпитванията, на които Дженс ме подлагаше по време на тренировки.

— Виола и Оливия — отвърнах. — Виола се облича като мъж и Оливия се влюбва в нея.

Дженс стана от стола и с променен глас зарецитира:

— Какво всъщност мислите за мен?

— Че смятате се не каквото сте — отговорих, припомняйки си диалога между Виола и Оливия, който толкова пъти бяхме репетирали.

— Щом аз съм друго, вий тогаз какво сте?

— И аз не съм каквото ви изглеждам.

Дженс размърда ръце, сякаш думите имаха криле и хвърчаха из стаята, а той показва с ръка строфата, която трябваше да прочета.

— Какво виждаш там? — попита.

— Виола намеква пред Оливия, че е възможно да е дегизирана.

— Точно така, само че Оливия го предусеща. Оливия е влюбена в един маскараден костюм и в същото време обаче знае, че не бива да смесва костюма с оня, на когото е надянат, и че единствено по този начин ще успее да се срещне със Себастиан, брата близнак на Виола, когото костюмът олицетворява. „Дванайсета нощ“ — разсъждаваше Дженс, поглаждайки си брадата. — Празникът на Епифания и „откровението“… Една от най-мъдрите театрални пиеси. Дали Шекспир е научил ключа към Красотата от Гностичното общество на Джон Дий^[1]? Не мисля. Винаги съм бил уверен, че тия хора не са нищо друго освен измишльотина, групичка набожни аристократи, които са се стремили единствено да върнат остарелите религиозни нрави, дето Хенри VIII и кралица Елизабет са направили всичко да бъдат забравени в тая страна… Въпреки че тоя стар мошеник Дий е бил наясно с теорията за псинома… Да не се отклоняваме, исках друго да ти кажа… Хайде да разгледаме, ако желаеш да станеш нещо повече от своята сестра, най-интимното желание на Воайора и какво ти трябва да му предложиш.

— Всичко — отговорих.

— Мислиш си, че е толкова просто? — каза Дженс. — Виж, Диана, двете с Клаудия бяхте най-добрите мои ученички… Воайора е безумно хищен, като всички психари. Иска и краката ти, и половия ти орган, и текущата ти сметка, и къщата ти, и мозъка ти, и душата ти… И какво още? Какво си в състояние да му предложиш, за да предпочете тебе пред всички останали?

Говореше ми съвсем отблизо. Опитах се, докато усещах гадния му и горещ дъх в лицето си, да изнамеря отговор.

Неочакван образ се появи пред очите ми. Един заровен надълбоко, страшен спомен.

Сега ще се посмеем, девочка.

Дженс изкрещя:

— Кажи! Иска само това, което си, ли?

— Не… — задъхах се.

— Тогава? Какво още желае от теб?

— Иска… и онова, което не съм. Иска да се преструвам.

Тишината с трясък се сгромоляса върху ни и това доби повече значение от смисъла на нашите думи.

— Точно така. — И Дженс ме посочи с пръст. — Стреми се към лъжата ти, маската ти, театъра ти… Иска твоята „Дванайсета нощ“. Воайора иска да притежава актриса. — Остави изречението да блуждае из въздуха, продължи да говори, но вече полугласно, сякаш най-важното бе изречено. — Опитай с някаква маска, която подчертава дистанцията: Спектакъл или Изложение например. Започни вкъщи. Постарай се да живееш нормално ден-два… После иди на някакво място, някъде, където ще усещаш, че се преструваш, и изиграй Жертвоприношение. Нашите подземия са подходящи. И там можеш да го хванеш.

— Мазетата на службата не са от местата, които посещава.

— Не са ти нужни никакви предварително нарочени места. Ще те надуши, където и да си. Псиномът на индивида няма строго очертани граници, те зависят от степента на удоволствието, което предлагаш. Безкрайната съблазън е и безгранична. Ще те намери, където и да си, даже и без да си даваш сметка. Ако трябва, ще обиколи целия град. — По очите му личеше, че се забавлява. — Само така ще разбереш с какви номера си служи, за да елиминира полицаите, които му пращате… — добави.

— А хората, с които работи? — попитах, обаче Дженс поклати и отрицателно глава.

— Не бъди наивна. Има само един. Но го използва както трябва.

— Това не е възможно. Има следи от различни филии в подбора…

— Моля ти се, Диана, не се прави на толкова глупава, колкото са всички профайлъри в тази страна. — И се смя с дрезгавия си глас повече от минута. — „Експертите“ и квантовите им компютри…! Цяла армия от „помощници“, нали? Разбира се, че не. Хващам се на бас за това. Използва един-единствен човек с аморфен псином, който ние все още не сме идентифицирали. Затова изглежда, че принадлежи към най-различни филии, и на всичкото отгоре това го прави по-мощен, отколкото ако беше само Жертвоприношение… Номерът му е безотказен. — Вгледа се в мен втренчено, сякаш очакваше някакъв въпрос, който беше доловил в ужасения ми поглед, защото поклати убедено глава. — Това е абсолютно логично, нали? По мои пресмятания неговият „помощник“ е на десет-единайсет години…

Идеята му ми се стори смразяваща и абсурдна.

— Отвлякъл е дете… за да му помага?

Лицето на Дженс се вкамени.

— Продължаваш ли да не разбираш? — И по физиономията му мудно се разля широка усмивка. — Убеден съм, че се възползва от собственото си дете.