Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El cebo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
rain (2015)

Издание:

Хосе Карлос Сомоса. Стръв

Испанска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2012

ISBN: 978-954-529-996-4

Редактор: Елена Константинова

Коректор: Донка Дончева

 

José Carlos Somoza. El cebo

© José Carlos Somoza, 2010

© Марин Галовски, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

 

Формат 84×108/32. Печатни коли 24,5

Предпечатна подготовка „Колибри“

Печатница „Симолини“

История

  1. — Добавяне

20

Вечерта в сряда, докато си слагаше червило пред огледалото в банята, на Вера Бланко й се стори, че чу шум.

— Стоп — изрече високо, плейърът, който монотонно повтаряше едни и същи стихове от „Добрият край оправя всичко“, спря.

Ослуша се. Нищо. Като че ли беше превъртане на ключалка. Може би някой от съседите. Откакто Елиса я нямаше, нервите й бяха опънати като стоманени струни, зазвъняваха и по най-банални поводи. Спомни си как само преди минути същото й се случи, когато изпиука телефонът. Вдигна, нямаше никой, помисли си, че е грешка, но това не попречи да се почувства безпричинно напрегната.

Не бе свикнала да стои сама вкъщи, а точно това се случваше в момента.

Въпреки всичко се показа на вратата на банята. Това бе доста наивно, защото единственото, което можеше да види оттам, бе спалнята, маломерна, както всички останали помещения в апартамента. По леглото, неоправяно от седмица, където преди спеше с Елиса, бяха разхвърляни части от служебни костюми: чорапи, екзотични ръкавици, мрежести клинове, прозрачни блузи. Лампата върху нощното шкафче бе запалена, в коридора също светеше. „Глупачка!“, помисли си. Поклати глава и усети бузите си по детски да пламват от срам.

Приключваше с разучаването на една статия от Кьониг за важността на самоконтрола на чувствата с цел потискане на желанието при филията Жертва. И сега и най-незначителният шум я отвличаше и възбуждаше. Реакция на абсолютна новачка в занаята.

Въздъхна примирено пред потискащата липса на опит и продължи с тъмносиньото червило. Зелени нокти и сини устни. Измислените комбинации увеличаваха вероятността маската на Жертвата да се получи успешна. Щеше да облече блуза с портокалов цвят, проблясваща на светлината, стигаща до над пъпа, и полупрозрачен клин до средата на бедрата в светлосиньо. И двата цвята й бяха препоръчани от наставниците като подходящи за етюда Жертва. Отгоре щеше да сложи лъскаво мушамено яке с множество токи и закопчалки за привличане на Жертвоприносителя. Наведе се към огледалото и оранжевото проблесна в очите й.

Идеята да смеси цветовете и формите на Жертвоприносителя и Жертвата бе лично нейна, с цел по-силна притегателност за наблюдателя. Олга Кампос, научи впоследствие, го бе изпробвала и това я изпълваше с гордост. Освен това при нея се получаваше естествено: възхищаваше я, още от дете, да комбинира цветове, да грабва вниманието, като се облича по най-невъзможен начин. Чичо й Хавиер, братът на баща й, я наричаше „цигането“, задето се кичеше с всичко, което изравяше от сандъците в старата сарагоска къща на бащиното й семейство, където живееха тя и Диана, след като осиротяха. Отзад имаше чудесна градинка, там Вера обичаше да си играе с Фантомас, котката с тигрова шарка, и да се прави на принцеса от далечна планета. Опита се да си припомни какво бе станало с Фантомас и се досети, че леля й, единствената жива от рода, която двете с Диана посещаваха в един старчески дом за Коледа, й бе казала, че е умрял.

Стисна устни и провери резултата в огледалото. После погледна ръчния си часовник, монтиран в дебела кожена гривна: 9:22 вечерта, имаше още много време. Като свършеше грима, щеше да наметне нещо, без да бие на очи, за да не прави впечатление на съседите, щеше да отиде с метрото до Цирка и долу в тоалетните щеше да се преоблече и да скрие раницата с „нормалните“ дрехи.

Все още не бе решила дали да вземе някаква дрога, преди да се впусне из ловните полета. Олга Кампос нито препоръчваше, нито забраняваше, но Елиса понякога вземаше…

Мисълта за приятелката й за момент я вцепени. Пръстите, хванали молива за устни, потрепериха. „Не. Сега няма да мислиш за нея. Контролирай чувствата си.“

Само че не успя. И как да пропъди спомена за близкия човек до себе си? Бе живяла с нея, заедно се обучаваха, бяха правили любов. Дори в един незабравим следобед преди две години я бе водила в старата къща на бащиния й род, където не бе ходила с никоя друга приятелка. Все едно я бе развела из душата си, защото именно Сарагоса, където бяха израсли с Диана, преди да я вземе Виктор Дженс, бе нейното си място, а не Мадрид. В Мадрид изживя само една кратка отломка от детството и желязната решимост да въдворява справедливост, първо в името на родителите си, а сега и заради Елиса.

„И това говедо да си плати за онова, което й прави. Или вече й е направил.“

„Спри да мислиш.“

Завъртя се пред огледалото, дръпна блузата надолу и огледа как клинът се бе опънал по бедрата й и начина, по който светлината падаше върху белия й корем с обица на пъпа.

Щеше да му разгони фамилията на това животно. И повече нищо никому нямаше да бъде в състояние да причини.

Имаше нужда от още малко сенки около очите. Взе четката и избра много тъмен цвят. След като премисли, реши да не пуска повече плейъра, вече предостатъчно бе слушала тоя текст и можеше да си послужи с него, когато се наложеше. Идеята да се запишат стиховете, свързани с маската, принадлежеше на Елиса и Вера точно помнеше деня, в който приятелката й разказа за това и изслуша мнението й. Елиса имаше предостатъчно самочувствие, но когато се допитваше до Вера, винаги се съобразяваше със съветите й. Не настояваше, само мълчеше и чакаше. Това особено се харесваше на Вера, тя знаеше, че се дължи на профила й Молба. Както и да е, за разлика от сестра й, Елиса винаги зачиташе нейното присъствие.

Диана. Това бе целият й свят. Собственото й небе и аз. Понякога си мислеше, че отвъд сестра й няма нищо. Каквото и да правеше, не успяваше да се отърве от непреодолимото й влияние, и за добро, и за лошо. Диана не си ли даваше сметка, че сестричката й е напълно зависима? Не забелязваше ли, че й се възхищава? И точно заради това, заради сляпото възхищение, което я владееше, Вера бе уверена миналата седмица, че е в състояние да я убие, в мига, в който разбра, че Елиса бе изчезнала и че великата Диана бе направила така, та точно в тоя момент да я изхвърлят от играта. Бе се обадила на сестра си да се извини, но господ знаеше, че продължаваше да кипи от яд.

Привърши със сенките на клепачите. Ала нищо по лицето й все още не бе окончателно. При агентите гримът трябваше да стои като току-що положен. „Все едно си на сцената и в същото време — извън нея“, й бе казала Диана по някакъв повод. На сестра й беше много трудно да преглътне това, че тя също искаше да работи в полицията, но в края на краищата се примири. Помнеше съвършено ясно деня, в който Диана отиде да учи в „специален колеж“, бе само на десет и много плака, като остана сама с роднините. Пет години по-късно мина през същия кастинг и й стана ясно за какъв колеж е ставало дума. Диана вече работеше там и стори необходимото, щото да попречи на Вера да върви по същия път, ала единственото, което постигна, бе да я настърви още по-амбициозно да го следва.

Направи сенките по-плътни, докато си мислеше за Диана.

„Тя ти е като господ, прекалено много я оставяш да ти влияе“, й подмяташе Елиса. Знаеше, че те двете не успяха да станат добри приятелки. И причината не беше в Елиса. Сестра й, това не бе тайна, не будеше симпатиите на околните. Вера не познаваше друг човек толкова сдържан и с повече задни мисли от нея. Сигурно заради това бе едно от най-добрите ченгета на света: Диана бе родена, за да има непрекъснато на лицето си маски. Но нещото, което Вера в никакъв случай не можеше да търпи, бе някой обикновен смъртен (включително и Елиса) да се съмнява в качествата на боготворената от нея икона, за която бе тъй горда, че й е сестра. „Аз съм сестра на Диана Бланко“, казваше винаги, когато се запознаваше с нов колега. По нейно мнение дори и огромният опит на Клаудия Кабилдо можеше да се сравнява с този на сестра й.

Ето защо остана толкова учудена, когато Диана й съобщи, че напуска.

„И всичкото това, за да отиде при оня чичко Мигел Ларедо“, помисли и стисна устни. Жиголото в службата, хубавецът, който заряза истинската си работа, за да запази, о, мили боже, прекрасния си вид на ветеран. Изобщо не я интересуваха постъпките на Ларедо, нито пък ревнуваше, както Елиса веднъж се опита да я подразни, че сестра й спи с него, а това, че Диана предпочита да живее с тоя човек, вместо да продължи с работата си. В какво се състои поумняването в тоя живот, да избереш обикновеното живуркане и примирението? Да се дръпнеш, та просто, о, господи, да не се случи с тебе така, както е Клаудия Кабилдо (или както с Елиса, но за това сега няма да мислиш)? И щом толкова те е страх, защо изобщо си приела да работиш това? Защо си казала „да“? А, сестричке? Не е ли било по-разумно първо да се огледаш и тогава да скачаш? И от какво по-точно се страхуваш? От Воайора? И не трябваше ли Диана да поиска съвет от Елиса, да я попита: „Какво да направя, за да бъда като теб, да изляза на арената и да хвана бика за рогата, вместо да се свивам в миша дупка от страх…“

Забеляза, че очите й са се напълнили със сълзи и целият й труд щеше да отиде на кино. Пое дълбоко въздух и реши да свършва с подготовката. Среса на път по средата дългата си тъмнокестенява коса за последно. Сложи на ушите си посребрените обици. Събра на купчинка гримовете и червилата и ги постави в страничния джоб на раницата, която беше в спалнята. Върна се в банята и натисна клавиша за изтриване на плейъра, за да махне стиховете от „Добрият край оправя всичко“. Това бе сигурно най-слабо познатото произведение на Шекспир, въпреки че на нея много й харесваше историята с Елена, главната героиня, една „Пепеляшка“, която преследваше истинската си любов независимо от различията в произхода, независимо даже и от това, че мъжът я отблъскваше. Според собствената й професия образът на Елена се тълкуваше като профил на Жертвата, но Вера се възхищаваше от вътрешната й сила и кураж: Коя е силата, която тласка сърцето ми да търси нежна ласка в така издигнати за него сфери…?

Отиде в спалнята и сложи плейъра в кутията върху масичката, без да погледне какво друго има вътре, за да не предизвика отново спомените за Елиса.

Лаптопът й лежеше включен на леглото. Затвори текста на „Добрият край“ и отвори картата с разпределението на зоните между агентите, които работеха по Воайора.

И докато чакаше страницата да зареди, се усмихна. Господи боже, колко много й харесваше тая работа! Не можеше да й устои, и я плашеше, и я възбуждаше едновременно. Предишната нощ се справи с пиян младеж, който се опита да прекрачи тънката граница между досаждането и агресията. Още й бе смешно, и колко лесно беше, една инсценировка съгласно Вон и импровизация по Улрих за освобождаване на подсъзнателното и Укротяване на желанието. Само толкова. Достави й удоволствие да погледа лицето му, олигавено от страст.

Ориентира се в очертаните територии и си избра, за кой ли път, Цирка, там, където Елиса бе изчезнала. Даваше си сметка, че беше малко инфантилно, но искаше да го хване на същото място, където той бе заловил Елиса.

Сви голата си лява ръка, като остави камерата на лаптопа да улови сигнала от поставения под кожата над лакътя нанопредавател. Получи се нещо като карето с баркодовете, маркирани върху стоките в магазина. Екранът я разпозна и отбеляза мястото й в пространството. По този начин системата я запомни за цялата нощ. Знаеше как може да анулира сигнала, „само че няма да ти помагаме насила, нали, животно мръсно, щом искаш да ядеш риба, ще си намокриш задника“.

Най-после бе готова. Затвори и тази страница, изтри всичко, което беше правила в мрежата, и блокира влизането. Не мислеше да мъкне със себе си компютъра, а и освен това беше задължително да постъпи именно така, защото никога не се знае кой би могъл да влезе в жилището ти, когато си навън. На практика беше невъзможно при всички мерки, които бяха взети, но една повече не пречеше…

Остана вкаменена.

Тоя път чу съвсем ясно: проскърца врата.

От усещането устата й пресъхна. Тръгна към хола. С крайчеца на окото забеляза очертанията на странна и несъразмерна фигура върху стената и по-дълго от допустимото се чуди дали това не е собственото й отражение в огледалото в хола.

На пръв поглед всичко си стоеше, както бе оставено: малката масичка на средата, фотьойлите, постерите с любимите й певци, които и Елиса харесваше, остатъците от вечерята набързо по голямата маса. По-нататък коридорчето пред входа, отляво кухнята, която не можеше да разгледа оттам, където бе застанала.

Спомни си, че именно вратата на кухнята скърцаше: Елиса на няколко пъти бе споменавала, че трябва да извикат техник, защото не се получи със смазване.

Кухнята.

Това не можеше да бъде само от течение, а и всички прозорци бяха затворени.

Имаше някой. Даже беше в състояние да се опита да проследи движението му от влизането в апартамента: „Проникнал е, докато съм се гримирала… И това бе първият шум, който чух. Скрил се е в кухнята и е затворил вратата…“

Сърцето й туптеше силно, докато пресмяташе какво първо трябва да направи.

Помисли да извика полиция, но веднага отхвърли тази идея. По дяволите, та полицията беше тя. Нито пък цял взвод полицаи можеше да се окаже толкова опасен, колкото бе тя, освен това гримирана. Няколко жеста на Жертвата щяха да приковат на място евентуален крадец, независимо от собствената му принадлежност, стига да имаше достатъчно време затова.

Не се страхуваше, а и нямаше от какво: натрапникът трябваше да се притеснява.

Пристъпи напред. Тишината бе безкрайно дълбока. Пресече хола и установи, че вратата на кухнята стои отворена. Спомни си, че я бе оставила така, но инстинктът й на млад воин заби тревога, че все пак вътре има някой, който иска да й внуши, че няма никой.

„Воайора“, изведнъж й мина през главата и почувства как ледена вода облива гърба й. Само че той никога не залавяше жертвите си в домовете им. А и компютризираната система не позволяваше жилищата да стават терен за подобни действия, доколкото й бе известно. Беше абсурдно да допусне, че…

Тогава прозря, че не е направила първото, което трябваше да направи.

Хвърли поглед към клавиатурата до входа. Нямаше никакъв крадец. Въобразяваше си.

Въздъхна с облекчение. Без съмнение шумът бе дошъл от съседно жилище. „Господи, наистина не съм добре с нервите…“

Поуспокоена, измина разстоянието до кухнята и сянката й падна върху долната част на вратата. Побутна я, вътре беше празно. Но тя бе с формата на буквата Г, в тясното, все още невидимо боксче бе мивката, обаче то бе достатъчно широко да скрие човек. Отвори още малко вратата и отново чу същото проскърцване. Невъзможно беше да се е задвижила от само себе си. И страхът я обзе отново.

— Кой е там? — попита по посока на празното пространство.

Почувства се глупаво да говори така, застанала на едно място, без да се осмелява да влезе в собствената си кухня.

„Не влизай — й подшушна изостреният й инстинкт. — Бягай. Махни се оттук.“

Но беше невъзможно. Вътре не можеше да има някой. Не можеше да е влязъл, без да се задейства алармата. За бога, беше празно, без всякакво съмнение!

Или почти.

Реши се да влезе. Преди това, като всяко добро ченге, се подготви вътрешно да представи етюда, който щеше да предотврати всяка евентуална агресия.

С маската на Жертвата протегна ръка, запали лампата и влезе.