Хосе Карлос Сомоса
Стръв (27)

26

Псиномът.

Математическото изражение на нашето удоволствие.

Сега изглежда, че откритието е направено преди векове, а всъщност няма и петдесет години. Сун Ю, Джакомо Палатино, Дейвид Алън, Чарлс Блис, Натали Паркс: тия имена не говорят нищо, но са доказали съществуването си. А експериментите на Дейвид Сън вкараха познанието в практиката.

Синя стена, червен чаршаф, черен елек, голо тяло, жест или глас предизвикват в различна степен удоволствие. И то е толкова променящо се и трудно уловимо, като формата на облаците във ветровито небе, но независимо от това неизменно стига до теб. Квантовите компютри успяха да го уловят и класифицират в папки. Всяка папка представлява генетичният код на желанието на личността: записан е с цифри. И е наречен „псином“. След това бе доказано, че псиномите могат да се групират по общи признаци. Всяка група бе назована „филия“. Съществуват петдесет и осем филии. И те характеризират цялото човечество.

Изненада. Излиза, че на еднакви стимули, способни да предизвикат у човека удоволствие, всеки от дадена филия откликва по един и същи начин: чеше крака си, повдига вежди, кашля, казва „обичам те“, плаче, получава оргазъм. И не е в състояние да направи друго.

Още една изненада. Ако стимулът е по-силен, бива обсебен от него. Значи, че се превръща в негов роб. И започва да прави какво ли не: самоубива се, убива другиго, измъчва, изнасилва.

А кое е най-забавното? Че тия стимули могат да се провокират нарочно. Да се играят. Като в театър, е подходящи костюми, жестикулация, осветление, тембър на гласа. Това се нарича „маска“. И няма никакво значение дали си сляп, глухоням, умствено изостанал или гений: ако маската е изпълнена добре, тя стига до теб по един или друг начин, удоволствието те обзема и вече си обсебен.

Оттук нататък могат да се правят всякакви догадки. Като например, че съдбите ни са предрешени, а впоследствие чистата случайност отсява богоизбраните от маргиналите. И че един сериен убиец се отличава по своя псином, но и края на краищата ни най-малко не е станал такъв единствено поради това, че по време на развитието си е получил повече стимули за доразгръщането му. На закрито заседание на Конгреса на Съединените щати д-р Натали Паркс предложи да се извърши ревизия на всички закони. Тъй като, ако именно тази причина ни принуждава да постъпваме по един или друг начин, защо да пълним затворите със себеподобни, защо да ги съдим, защо да ги екзекутираме? Тя пледираше за пълна амнистия.

Не й обърнаха внимание. Предпочетоха да обучават агенти за примамка.

— Разбирам — отговори Сесеня.

Естествено, че нищо не разбираше, но то беше и нормално.

Гонсало Сесеня, млад и почтен адвокат с учудващо посивели коси, привлекателно лице и учтиво поведение, бе новият комисар за връзка на мястото на мъртвия Алварес. Бе назначен по спешност в края на седмицата, както обикновено става в тая страна, и временно дупката беше запушена. Така че на господина изобщо не му бе ясно в кой свят се намира. Първата задача, която трябваше да изпълни, бе да ме посети в КСЗ, Клиниката за специална защита — помпозно наименование на онова място, където ни откарваха, щом нещо гадно се случеше с нас, и което ние наричахме „Сервиза“. Бе неделя сутринта и Сесеня не се бе избръснал, не носеше вратовръзка, сивото му сако бе омачкано и сънливо примигваше. Бодигардовете му, по-елегантни от него самия, се въртяха предано наоколо, като кокошки, с цел да внушат на новото пиленце в курника, че е особено важна личност. Но пък на Сесеня му бе добре и в ролята на чирак.

След като официално ми се представи, не спря да задава технически въпроси, на които се опитвах да отговоря и заради това, че ми беше симпатичен.

— А Шекспир? Какво общо има с тая работа?

— Това е теория на Дженс, но много хора я приемат… — И обяснявах ли, обяснявах.

— Разбирам — все повтаряше Сесеня, изслушвайки ме. Бе седнал на леглото, в краката ми, насред обширната болнична стая. Беше наистина красавец, но за разлика от Начо Пуентес, не бе от ония, дето непрекъснато се гледат в огледалото. — Тогава какво мислите, коя е моята филия? Можете ли да кажете още щом ме видите? — Отговорих му, че принадлежи на Аура, и той остана много учуден. — И какво означава това?

— Значи, че очите ви непрекъснато шарят наоколо, преценяват декора в по-голяма степен, отколкото мен самата. Това го правите още от първия миг, щом влязохте в тая стая. Огледахте се и после ме поздравихте. И докато ви говоря, непрестанно мърдате. Не желаете да стигнете до мен, конкретно, извън онова, което ме заобикаля… Искате да вкарате околните в собствената си, предварително подготвена среда. Произведението на Шекспир, което илюстрира тази филия, с „Антоний и Клеопатра“. Героите не са влюбени един в друг според Дженс а в образа и контекста, който всеки представлява за другия. И двамата са от тази филия.

— Мога да стоя мирно, докато ми говорите. — Усмихна се.

И аз добавих в потвърждение на собствената му наивност.

— Да, само че… Гледайте сега, като казах „да“, премигнахте два пъти, това е част от симптомите на Аура… Не е възможно да направиш каквото и да било срещу псинома си… По-лесно е да спреш по своя воля сърцето си да бие.

— Разбирам.

И в тоя момент се намеси Падиля по обичайния си грубиянски начин.

— Извинявай, Гонсало, искаш ли да отложиш за друг ден втората част от анкетата „Всичко, което желая да знам за псинома и никога не съм се осмелявал да попитам“? Моето момиче е изтощено…

— Моля, моля, Хулио — отряза го Сесеня по неговия си и твърд, и галантен маниер, — само че съм нов и ме чака цяла армия адвокати, които настояват да получат обяснение защо техният клиент, известният директор на AZ-Sec, се е самоубил по тоя зверски начин, като си е блъскал главата в пода… Ако предпочиташ да им дам твоя телефон за отговор?

— Господи, Гонсало! — измърмори Падиля. — „Известният директор“ носи вината за повече от двайсет момичета само и Мадрид! И ако вкараме в сметката брюкселския му период, ще влезе в списъка на най-големите чудовища заедно с Чекатил и компания.

— Е, не искам да кажа, че…

Само че Падиля вече я беше подкарал и нищо не можеше да го озапти.

Както и любимото му момченце, дето сега лежи вързано и са му прикачили цяла свита психолози! Знаеш ли какво щеше да направи това ангелче?

— Диана знае, аз също — отвърна Сесеня.

Наистина. Не само знаех, но и всеки път, като се сетех, тялото ми се възпламеняваше. Аз изгорях поне двайсет пъти, докато кибритената клечка летеше към мен. Онова, което ме спаси, беше, че моят нападател бе дете. Възрастен никога нямаше и да си помисли да ме удря с клечката, щеше да я пусне в локвата бензин на пода. Ала Пабло бе дете и изстреля своята ракета към мен, сякаш бях лошият в неговата игра: „Умри, чудовище“! Клечката угасна като падаща комета насред пътя си към мен и даже не успя да ме докосне. Случи се чудо. Това ми позволи да го хвана и обезвредя, без да му нанасям каквито и да било щети.

Само че щетите вече бяха нанесени и бяха много по-големи от отрязания ми пръст или вероятността да бъда изгорена жива. И това бе онова нежно и мило личице, което се превърна в озъбило се куче, лишено от всякаква интелигентност, хапещо въздуха около себе си, докато усмирявах телцето, притискайки го със своето, подгизнало от бензин. Най-съществената жертва беше Пабло. Воайора заслужаваше доживотна присъда само заради нея. Защото, за разлика от осакатените момичета, момчето не бе имало друг живот преди това. Нито пък щеше да има занапред. Завинаги оставаше в ада, който баща му беше завещал.

Когато ураганът Падиля утихна, Гонсало Сесеня възстанови спокойствието.

— Исках само да разбера как става всичко това, Хулио… Най-опасният престъпник в Мадрид от години бе заловен посредством, да ги наречем, недотам конвенционални методи… Все пак трябва да знам на каква почва стъпвам… — Стана от леглото и се озърна наоколо („оглежда плаца“, би дефинирал това поведение на филията Аура Дженс). После ми се усмихна. И след като ми пожела скорошно оправяне „от името на министъра и президент“, изчезна заедно със своите вардияни.

Падиля поклати плешивото си теме, щом останахме сами.

— Тоя Сесеня, има повече лайна в него, отколкото в градска тоалетна на празника на боба — измърмори. — Но, за жалост, го разбирам, животното Леман бе един от експертите по информационна сигурност, който консултираше нашите хора… Излиза, че сме си държали пепелянка в пазвата, без да го знаем… Понякога се питам дали да не вкараме някой от вас в Конгреса на депутатите, да им направи маска и да убеди политическите партии, че имаме и нужди във връзка с това, което вършим. Как си?

— Уморена съм, но, общо взето, съм добре.

— Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. В петък, като те докараха, хич не беше за посещения, а вчера свикаха спешно събрание в Министерството по приключването на случая с Воайора… — Отговорих му, че го разбирам, и Падиля се оживи. — И в края на краищата какво, принцесо? Ще те почерпят една чорба и паница, пълна с мръвки? — Скръсти ръце на корема си и прошепна: — Сега, като си тръгна тоя капут, ще ти кажа, че Мартос е решил да ти даде медал, орден, нещо такова… И ще е правилно от тяхна страна, нещастници. — Намигна ми и се усмихна. — Знаеш ли, супер и изглеждаш, сладурана! Очаквах да те заваря, да не казвам…

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Не се прави на идиотка. Поздравявам те, наистина. Светкавична работа. Свалям ти шапка.

— Благодаря ти.

Хулио Падиля, винаги малко непохватен, когато трябваше да бъде мил, изпадаше в неловко мълчание. Беше як мъж, почти толкова висок, колкото и широк, с напълно гола глава, сиви очи и движения на ловджийско куче с бодли против вълци по нашийника. Притежаваше безспорен талант да хвърля балони около себе си, докато истинският му характер бе леденостуден, но покрит умело с емоционална глазура. Говореха, че това се дължало на злополуката, след която дъщеря му бе останала парализирана. Принадлежеше към филията Молба, като Вера, и му харесваше да се чувства необходим, да откликва на молби. В тоя момент му съчувствах.

— Нямам нужда от медали — казах тихо. — Само искам да зная къде е сестра ми.

— Майка му стара, кралице, ако знаехме. Сканираха всеки сантиметър около тая шибана къща насред гората. Утре сутринта продължават, разширяват периметъра. Кълна ти се, че…

Прекъснах го кротко, гледах го право в очите от леглото.

— Воайора не я е отвличал. Нито нея, нито Елиса Монастерио.

— Какво? Откъде знаеш?

— Той ми го каза — отвърнах замислено.

— Хайде бе! Какво още ти каза? Че иска да се ожени за тебе? Той беше ненормален. Да не ти е казал, че си фараонка на Египет? Само това оставаше…

— Нямаше причина да ме лъже. И последните момичета не ги е отвличал той. Нито пък ги е убивал за един ден. Унгарското момиче още е в мазето му…

— Румънско е — поправи ме Падиля и се почеса по плешивото си теме. — Ева Рутлу, на двайсет и две. Властите тъкмо са обработвали документите й и затова никой не е забелязал, че я няма…

— Румънка или унгарка, Хулио, това беше единственият труп. Последната, която е отвличал.

— Диана, анализът показа с деветдесет и девет и девет процента вероятност, че Елиса и Вера ги е похитил тоя чичко…

Слушах го, без да го прекъсвам. Някой е натъкми нещата, бе казал Воайора. Някой от вашите ви мами. Ала беше ли вярно?

Падиля се насити да спори и млъкна за малко, умислен.

— Преуморена си, Бланко. В стрес си от отвличането и изчезването на сестра ти. Тоя дивак и отрочето му са ти… взели акъла. Но ти осъществи безупречен лов. Най-добрата си. И винаги си била. — Това признание, което повече подхождаше за Клаудия Кабилдо, ме изненада, и мен, ала и него самия, защото започна да се обяснява: — Което успя да направиш и така, както си го направила, това вече е… Нямам какво повече да добавя, напротив…

Разбирах за какво намеква. Бях разказала за срещата си с Дженс на психолозите, които ме разпитаха в болницата, също и за техниките, дето бях използвала. Не последваха огромни изненади. Високопоставените знаеха, че е жив, и редовно му изпращаха доклади. Фактът, че Дженс разкриваше номерата си на една бивша своя възпитаничка, преди да ги съобщи на тях самите, ги дразнеше, но пък това подхождаше на гордия характер на стария психолог.

Мислех си за друго. И реших да поставя въпроси по съвсем естествен начин.

— Хулио, какво стана в края на краищата с Алварес?

Като че ли в стаята бе влязъл министърът. Падиля се изправи напълно сериозен.

— Самоубийство. Оставил е писмо, типично е… Това, че ти си била в чифлика, е чисто съвпадение, нищо повече.

Повдигнах чаршафа със здравата си ръка и се съгласих.

— А какъв беше този… тунел? Прекарала съм години там и никога не съм го забелязала…

— А, разширение, построи го Дженс, за да отвори нови студиа, но изобщо не ги е използвал. — Влизането на един фелдшер му предостави претекста, който търсеше. Стана нерешителен, загледа се в мен. — Ще мина утре. Опитай се да си починеш.

Не отговорих. Мислех за тунела с дървените стени и извитите греди на тавана.

И затова колко неумело лъжеха всички от филията Молба.

Сервиза отвън нямаше никакви надписи, за да не се знае какво е, наоколо — пресъхнала градинка, където ние можехме да се разхождаме по болнични халати, като престарели патриции, предали на потомците онази част от света, която са притежавали. Беше построен сред индустриален квартал по-близо до Сеговия, отколкото до Мадрид, господ знае защо, имаше хирургия и терапевтично отделение с двайсет легла за по-дълготраен престой. Обзавеждането ми навяваше неприятни спомени от „гостуването“ ми при Воайора: бели стени, бели мебели, метални дограми по прозорците. От таваните ме дебнеха детектори за поведение и холовидеокамери.

Но не беше затвор, поради което в неделя реших да си тръгна.

Бе след посещението на Падиля. Мигел, който бе идвал в събота, ми бе донесъл целувки, цветя и прочее от старите приятели и колеги, както беше обичаят, когато някой от нас изпълнеше важна мисия, а и малко дрехи от къщи. След като обядвах, станах и се преоблякох в банята.

Чувствах се отслабнала и замаяна, болеше ме цялото тяло. Навсякъде имах следи от гумените ластици и въжетата, от ударите на Воайора, на гърлото ми остана червена резка от металната халка и още хематоми по корема, гърба и бедрата. Разбира се, и въпреки че настоявах, не успяха да зашият пръста ми. Бяха го намерили още в петък, след като за кой ли път бяха претърсили всичко, заедно с откритията в стъклениците на по-долния етаж, в които Воайора съхраняваше колекция органи от жертвите си. И макар че температурата там не бе над пет градуса, пръстът ми е бил поставен веднага в консервиращ разтвор, което бе направило операцията невъзможна. Да си кажа истината, не ме интересуваше особено: сбогуването с малкия пръст на лявата ми ръка беше несравнимо със загубата на толкова неща в собствения ми живот и най-вече на Вера. Ако по някакво чудо срещнех сестра си здрава и читава, спокойно можех да пратя в ада и цялата си ръка.

В Сервиза всички бяха мъже, до един облечени в бяло, и всички ме опипваха: преглеждаха ми гърлото, стискаха ми китките на ръцете, мереха ми пулса или ми сменяха превръзката. Моят фелдшер се казваше Алфредо, момче с ъгловата долна челюст, много усърдно, което се появи в стаята ми още преди да успея да си завържа обувките. Казах му, че си тръгвам, той повика един от лекарите, който от своя страна извика друг. Посъветваха ме да изчакам, раната на пръста се бе затворила, но можеше отново да се отвори, особено ако правя усилия с ръката си. И след поемане на отговорността за всичко това от мен самата и полагането на подписи под разни декларации ме пуснаха. Представлявах нещо неестествено за тях, като внедрена, героинята на деня. Та даже почнаха и да ме ухажват: понеже в неделя автобусите бяха разредени, Алфредо специално ми предложи да ме откара до града.

Като се върнах вкъщи, се обадих по телефона. Приготвих си сандвич, изпих един аналгин и включих телевизора. Повтаряха новината, която видях и в болницата: смъртта на „предполагаемия“ убиец на проститутки в Мадрид вследствие намесата на „специален полицейски екип“. Детайлите не били изяснени напълно, но засега се допускало евентуалното самоубийство на жертвата, „виден предприемач в областта на информационната сигурност“. Репортерите разпалено рецитираха на фона на оная отблъскваща къща насред гората. Присъствието на детето се споменаваше бегло, без да се прави каквато и да било връзка между него и останалото. Знаех, че понастоящем се намира в психиатричен център за малолетни и че се опитваха да влязат във връзка с някой негов роднина.

Да, но възцарилият се мир е лош медиен търговец, продава по-малко реклами, така че търсенето на изчезнало момиче в Барселона и откриването на трупа на поредната жертва на Отровителя заемаха по-голямата част от новините. Беше жена на около шейсет години, починала в дома си в Монклоа. До тоя момент, разбира се, нищо не беше сигурно, та дори и съществуването на самия „Отровител“, както и химическите анализи, които не бяха готови. Последваха снимки на изчезналото момиченце. Тъжни очи, руса косичка, около шестгодишно. Присви ме стомахът, загасих телевизора и отидох на срещата, която си бях уговорила по телефона.

Беше чудесен есенен мадридски следобед, с много синьо небе и залязващо, но все още топло слънце. След дните, които бях прекарала сред неописуеми кошмари, би трябвало да се почувствам добре в тая мека и златиста атмосфера. Затова пък на мен ми беше нервно, ръцете ми се потяха на волана, докато излизах от Мадрид по посока на Лас Росас. Това, което ми предстоеше, не бе по вкуса ми и не успявах да преодолея напрежението. За разлика от всичко онова, което беше вътре в мен, улица „Тесео“ представляваше нещо като безметежно островче, обсипано с цветя. Нели Рамос излезе да ме посрещне още щом докоснах звънеца на дворната врата. От ушите й висяха огромни кръгли обици.

— Колко хубаво направи, че се обади! — Засмя се. — Знаеш ли как ще ти се зарадва… Но… какво ти се е случило?

Отговорих й, че съм имала „малък инцидент“ с колата, нищо повече. Освен това бинтът не позволяваше да се забележи отсъствието на пръста. Тръгна пред мен по посока на къщата, ала не влязохме вътре, заобиколихме я и отидохме в градинката отзад. През цялото време Нели приказваше с дрезгавия си и в същото време мил глас с канарски акцент.

— Пече се на слънце като гущер, много й харесва, когато времето е хубаво… И все повече идва на себе си, да знаеш. Оня ден поиска градинарят да окоси тревата в градинката със старата косачка от едно време… Човекът й обясни, че това е антика, дето вече никой не използва, че сега има електрически, но тя настояваше ли, настояваше… такава е глезла по някой път… И накрая, той какво да прави, цял ден се занимава да я сглобява, да я чисти, да купува бензин… Сигурно бръмченето на мотора извиква някакви спомени от детството й… Трудно може да й се угоди, миличката!

Там беше, изтегната на един шезлонг пред току-що подрязан градински плет, боса, тънките й коленца се подаваха изпод простичката рокля. Жълтата й като слама коса блестеше на слънцето подобно на църковна митра. Изглеждаше заспала, беззащитна и в същото време величествена.

— Клау, виж кой е дошъл… Отвори си очите, глупаче! — Нели вдигна одеялото, паднало на земята, и я загърна. Бяха трогателни майчинските й грижи, а бе къде-къде по-млада от Клаудия. — Не спи, само че е много лоша и сега се преструва… Харесва й да играе, нали? — И Клаудия се изсмя като малко момиченце. — Така ли се отнасяш към своята приятелка? Диана е. Диана Бланко!

За да стигна до нея, трябваше да стъпя в тревата и обувките ми потънаха в калта от последните дъждове. Докато Нели я глезеше, скръстих ръце и я поздравих.

— Здравей, Сесе.

— Ау, Жирафката. Номер едно.

Изрече го, без да отвори очите си, което ни разсмя. Изведнъж на гърлото ми застана буца и от очите ми бликнаха сълзи. Не можах да чуя какво каза Нели, преди да ни остави сами: мисля, че отиде да ми донесе стол. Останах права, загледана в Клаудия Кабилдо, и се напънах да преглътна вълнението си.

— Ти си номер едно, Сесе — отговорих й, — и винаги ще бъдеш.

Отвори страхотните си сини очи. В действителност изглеждаше много по-жива от друг път, но съобразих, че слънцето грее в очите й и надали ме вижда. Бяха като ония кръгли прозорчета на таванските стаички, зад които се виждат напълно празни, от години, помещения.

— Какво ти е на ръката? — попита.

Оглеждаше бинтования ми пръст с усмивка. Отвърнах й:

— Хванах го, Сесе. Тоя петък. Помниш ли, че ти разказвах за него и ти ме уверяваше, че ще успея? Е, направих го. Беше дълга змия и ме клъвна по пръста, но го улових за гушата. Вече не може да навреди на никого.

— Браво, superwoman.

— Е — добавих, сякаш да омаловажа случилото се, — всичко беше нормално. Няма нищо общо с твоята история с Ренар.

Хвърли ми поглед и извърна главата си встрани, без отговор и без усмивка.

Знаех, че това не е вярно. Клаудия не успя да направи нищо с Ренар и полицията беше тая, която й спаси живота, като откри леговището му в Южна Франция, дето я бе наврял. Не й бе нанесъл никаква рана, но бе използвал глад, жажда и електричество ден след ден, в продължение на месец, докато тя полудяла, без нито една от маските, които бе приложила, да му подейства. Клаудия представляваше назидателен пример за всички нас, който винаги щеше да ни напомня, че и най-добре обученото ченге под прикритие може да се провали.

Идването на Нели със стола ни прекъсна. Седнах, тя предложи да ми налее нещо, но аз отказах и я изчаках да се отдалечи. Доколкото можеше да се съди по вида й, Клаудия спеше. Изглеждаше толкова невинна, че едва преодолявах вътрешното желание да изоставя жестокия си план. Ала именно покъртителният образ, който бе пред очите ми, сравнен с онази Клаудия, която помнех, ми вдъхна увереност да продължа.

„Трябва — убеждавах себе си. — Правя го и заради нея.“

— Ренар — настоях, доколкото можех нежно. — Ти ли го хвана?

— Той хвана мен — отговори неочаквано стегнато.

— Не е вярно. Той успя да те затвори и ти причини това, Сесе, само че отровата му я пусна ти, ти изгори душата му… Помниш ли, веднъж си говорихме за това?

— Ренар — промърмори, загледана в една точка в градината, сякаш бе видяла там самия него, изникнал иззад живия плет.

— Ти го хвана, Сесе, ти изгори душата на това чудовище. Въпреки че стоя затворена цял месец в онова… леговище под земята до Тулуза, в Южна Франция… — Бях се навела напред, говорех й бавно, втренчена в нея, както наблюдаваме тънката коричка лед, върху която се готвим да стъпим. — Помниш ли оная дупка, дето ми я описа, със стени от камък…

— Животът ми, Жирафке… — И отвори очи. — … ми се губи като пикня на слънцето.

Все пак настоях нежно.

— Оная пещера, Сесе… Не я ли помниш? Където беше затворена…

— Бяха дървени… Стените бяха от дърво…

Млъкнах, огледах я много внимателно и не долових в нея нищо по-различно от потъналия сред слънцето покой на зеленината зад гърба й. Но вече знаех, че мога да се добера до паметта й. Макар прекрасно да си спомнях всичко, което ми бе разказвала преди за мястото, където е стояла окована, исках да го чуя още веднъж, и то от самата нея.

— Да, дървени, така е… — повторих бавно думите й. — Беше ми разправяла как дълго време си можела да гледаш единствено тавана… Сигурно добре си го спомняш… тоя таван… Май беше гладък, нали?

— Така се радвам да те видя, Жирафке… — каза. — Ти си superwoman.

— И аз тебе, Сесе.

— Толкова неща сме преживели заедно…

— Разбира се, вярно е, но това с Ренар го направи сам-самичка.

— Да, самичка — съгласи се.

— Цял месец те държа вътре… — И усетих, че не съм в състояние да продължа, трябваше да млъкна поне за малко. Разговорът изгаряше гърлото ми. Въздъхнах дълбоко, преди да взема думата отново. — Цял месец на онова отвратително местенце с дървени стени, с тъмни коридори… и таванът.

— Само един.

Притаих дъх.

— Какво?

— Най-напред си помислих, че са няколко, после открих, че коридорът е един, и прав… — Вдигна към лицето кокалестия си пръст и показа белезите от веригите, с които Ренар я бе държал прикована. Сърцето ми заби толкова силно, че си помислих как Клаудия го чува, но бързо се досетих, че дори не ме и вижда: гледаше, сякаш някой бе проникнал в очите й и в момента съзираше единствено него. — В началото не знаех… Превързваше ми лицето, за да не виждам нищо, като ме местеше от килия в килия… А после ми свали превръзката. Трудно е да направиш маска с вързани очи… — Съгласих се, за да се почувства поощрена. — Аз обаче я бях направила още преди това… Не съм спирала, Жирафке… Опитах всичко… „Не сваляш оръжието, не се предаваш“, все това ми повтаряше…

— Кой? — прекъснах я.

— Какво?

— Кой ти е казвал, че не сваляш оръжието и не се предаваш?

Усмихна се и поглади одеялото върху себе си. Градината бе потънала в мълчание. От време на време се дочуваше как някоя кола преминава там зад храстите.

— Доктор Дженс нали все това ни казваше, Жирафке.

— Да, ама ние говорехме за Ренар.

— А Ренар? — Премигна няколко пъти и изражението й се промени, сякаш слънцето залезе и бе изгряла луната. Реших да опитам друга тактика.

— Няма значение. Спомняш ли си помещенията?

— Килиите.

— Точно така, килиите.

— Без железа… Дървени врати, затварят се отвън… Куки по стените… Понякога ме оставяше да спя на пода… Толкова ми е вярвал и на толкова неща ме е научил…

Устата ми пресъхна, сякаш влечуго полази по гърба ми.

— Сега ми говориш за Дженс ли, Сесе?

— Не, за Ренар… Цял месец ме държа вътре…

— Но си мислеше за доктор Дженс. Каза, че е вярвал в тебе и на много работи те е научил…

— Да, Дженс. Доверяваше ми се. Държа ме цял месец там, но аз му изгорих душата…

— За Дженс ли ми говориш, Сесе, или за Ренар?

Симпатичният глас на Нели се разнесе откъм къщата и този път прозвуча не толкова радушно, както обикновено.

— Чуваш ли ме? Мисля, че е по-добре да спреш… Натискаш я и…

Не й обърнах внимание, тя се приближаваше към нас и аз погалих Клаудия по рамото.

— Сесе, моля те, напъни си паметта… Виждала ли си Дженс на онова място? Виждала ли си доктор Дженс в ония килии там? — Никаква промяна в очите й, останаха празни. Но устните й помръднаха. — Клаудия, чуваш ли ме?

И едно чуждо тяло застана между нас.

— Достатъчно! — постанови Нели и прегърна своето бебе. — Виждаш ли на какво е заприличала! Няма нищо, няма нищо… Тук съм… — И ме стрелна с две мълнии в очите си. — Най-добре е веднага да си тръгнеш, Диана…

Извиних се, взех си „довиждане“ с двете и се запътих към дворната врата. Докато вървях натам, чух гласа на Клаудия:

— По дъските имаше номера и букви… Запомнила съм ги… Две А, три В, четири…