Хосе Карлос Сомоса
Стръв (2)

1

Мадрид

Сега

 

Мъжът изглеждаше толкова нормален, че чак ми се стори опасен.

Къщата му, или поне тази, в която ме заведе и ми каза, че е негова, оставяше същото впечатление за прекомерна нормалност: соларни панели, миниатюрна градинка и високотехнологична система за сигурност, на тиха улица в Падуа, един от многото квартали в покрайнините на Мадрид, създадени да поберат излишеството от хора и сгради. Вътре миришеше на чисто и бе много подредено, което също силно ме впечатли. Беше ми казал, че живее сам, а такава чистота за сам мъж си бе направо обезпокоителна.

— Влизай, разполагай се удобно — покани ме той, докато програмираше на клавиатурата блокирането на входа.

— Благодаря.

— Нещо за пиене? Предпочитания? — усмихна се и разпери ръце. — Вкъщи не държа алкохол.

— Някакво разхладително, да е light, каквото имаш.

Оставих чантата на канапето, но не седнах. Като излезе да донесе напитките, огледах обстановката наоколо. Преброих поне пет картини с пейзажи, които биха отегчили дори кварталните бабички, и още навярно дузина икони, включително от ония миниатюрни релефни изображения на Светата Дева или на Исус, видими единствено с лупа. Тази подчертана религиозност можеше да се очаква. Не ме изненада и това да забележа върху малка масичка в средата на помещението портативен компютър, който се включваше с инфрачервени лъчи. Беше напълно естествено. Работеше като редактор в новинарски канал онлайн и понеже живееше сам, можеше, разбира се, да си слага компютри, където си иска.

Затова пък не очаквах да видя жена.

Снимката бе върху малка каменна поставка, в рамка с формата на буквата и и бе сложена на една от белите лавици, редом до четири тома по информатика и едно разпятие. Дамата бе седнала до мъжа, вероятно в някакъв бар. Бяха усмихнати. И двамата изглеждаха отегчени, тя повече от него. Веднага се заех да я изучавам: беше около трийсетгодишна, със здраво тяло и гъста, тъмна коса. Роклята не скриваше голото рамо и лявото бедро. Бе сключила ръце и изглеждаше властна жена, това ме изненада особено, предвид онова, което можеше да се очаква от господин Изрядната чистота, но все пак имаше нещо в позата й, дето ме накара да се замисля.

Долових шум от стъпки зад гърба си, ала реших да се престоря, че нищо не съм чула, и да продължа да разглеждам портрета.

— Не знаех дали искаш лед, или… — Като ме видя, млъкна.

— Без лед, добре е.

— Снимката ли гледаше? — Смънках нещо глуповато, но той добави с усмивка: — Това е жена ми. Бившата, искам да кажа.

— Аха.

Седнахме на канапето, мъжът се разположи вляво до мен.

Извърнах се надясно и опитах един малък етюд. Бях с панталони, но от черна кожа и силно прилепнали, което ми позволи да подчертая и изложа на показ формите на лявото си бедро. Изчаках да ме погледне и бавно започнах да свалям коженото си яке, разголвайки първо лявото си рамо. Взирах се в очите му, за да видя дали ще клъвне. Вниманието му към мен не растеше, но и не намаляваше. Очевидно бе, че му е приятно, макар и не прекалено, да ме съзерцава в позата на неговата „екс“. Докато събличах горнището на костюма си, се опитах да поведа разговор.

— Беше ми казал, че не си женен.

— Наскоро се разведох — махна с ръка небрежно. — Това е минало.

— Да, щом нещата не вървят, по-добре да скъсаш. — Захвърлих якето до чантата. Бях седнала далеч от нея, за да покажа, че разполагам с много време, но за всеки случай добавих: — Скоро ще трябва да си тръгвам.

— Така ли? — смънка разсеяно той, сякаш ставаше дума за нещо без значение, и посочи чашата върху масата. — Няма ли да пиеш?

— Да, разбира се.

Отпих от разхладителното. На вкус, изглежда, имаше само лимон, но това не означаваше, че няма и дрога. Не ме интересуваше, защото бях сигурна, че ако изпаднех в безсъзнание, няма да ми направи нищо лошо. Ако той беше Воайора, щях да му трябвам будна, за да може да се забавлява.

— Хубава си — каза. — Много си хубава.

— Благодаря.

— Такава тъничка и… висока. Приличаш на модел… И си толкова млада…

— Питаш ме на колко съм години ли? — усмихнах се и добавих: — На двайсет и пет.

— Е, а аз на четирийсет и две.

— И ти изглеждаш млад.

Вдигна косматата си ръка да ми благодари и се изсмя, сякаш бе чул виц, чийто скрит смисъл долавяхме само ние двамата. Всеки път, след като отпиеше от чашата, погледът му се връщаше отново към мен. Взираше се в лицето ми и не откъсваше очи от моите, като войник пред командира си, но аз много добре знаех, че онова, което го привличаше в мен, което го примамваше, се намира от събраната ми на кок коса надолу — врязаните в раменете ми черни тиранти, бюстието, стегнало гърдите ми като белезници, голият корем под него, бедрата и дългите крака в прилепналия кожен панталон и заострените отпред ботуши.

Докато говореше, енергично жестикулираше и размахваше ръце, като че правеше гимнастика или вдигаше гири.

— Ти… Испанка ли си…? Приличаш на… не знам точно… Може би шведка, или нещо такова…

— Шведка ли? Как ли пък не! От Мадрид съм.

Мъжът поклати глава, смеейки се.

— В днешно време за никого не можем да съдим по външния вид.

— И ти не правиш изключение.

Настъпи кратко мълчание. Възползвах се да го разгледам скритом, докато стоеше замислен. „Какво ли ти минава през главата, гаднико? Има нещо, което не престава да те човърка. И това не е просто от нерешителност или от свян… Има нещо, дето се върти там, зад свъсените ти вежди, което искаш да кажеш или да направиш… Какво ли е то?“

Беше ми споменал, че се казва Хоакин. Физиката му напомняше за документалните научнопопулярни филмчета за кроманьонския човек, които течаха по платените канапи: як, нисък ръст, наклонено назад чело, ниско остриган, с гъсти, сключени вежди, с раздалечени, втренчени очи. Телосложение, което сякаш криеше неподозирана сила. От онези тела, които с малко упражнения можеха с глава тухли да трошат. Облеклото му също представляваше любопитен детайл от целия този ансамбъл: спортна зелена риза, в тон с пуловера. Очевидно се грижеше за външния си вид. Самонадеян самотник, набожен и разведен, с приятен глас и груба външност. Космата, мускулеста загадка, стеснителна и с втренчен поглед.

В центъра на вниманието му продължавах да съм аз, но, изглежда, му трябваше още нещо, за да се впусне в действие. Отново се замислих за властния вид на неговата бивша, ако изобщо ставаше дума за бивша, и си припомних думите на Дженс относно „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир и връзката, която правеше с любителите на жертвоприношения. За да разпали желанията му, опърничавата съпруга Катерина упорито се дърпа и създава какви ли не спънки и главоболия на Петручио, той я „укротява“, създавайки й, на свой ред, още повече неприятности. „Това е противоборство на воли, които си пречат една на друга — пише Дженс, — и то символизира най-видимата част от спектакъла по време на жертвоприношения.“

Опитах друга тактика. Тропнах шумно с чашата по масата и като придадох на гласа си рязък, малко груб тон, рекох:

— Е, и?

— Моля? — стресна се той.

— Та, кажи ми какво по-точно искаш да правим?

— Да правим?

— Докара ме тук, за да правим нещо, нали?

Изглежда, му трябваше доста време, за да осмисли въпроса ми.

— Ами, да… Мислех си, че бихме могли да си побъбрим малко преди…

— Ако продължаваме така, цялата ми нощ ще мине в приказки, а истината е, че…

— Бързаш ли?

— Виж, имаш на разположение един час — категорично махнах с ръка. — Повече не мога да остана.

— Добре, добре. Исках само да се поопознаем…

— Вече се познаваме. Аз съм Джейн, ти — Тарзан. Какво още желаеш да знаеш?

— Е, добре де, аз…

— Ако искаш да си платиш, за да слушам един час досадната ти тирада, нямам нищо против. Взимам пари и за да ме отегчават.

— Не, не… Така е по-добре. Нека сме двама непознати…

— Сега ми кажи как предпочиташ…

— Няма да направя нищо против волята ти — не ме остави да довърша той.

Фактът, че ме прекъсва за първи път от нашето запознанство в клуба преди час, ми се стори добър знак — означаваше, че започва да пали моторите.

— Ти решаваш. Както ти казах, всичко подлежи на договорка освен предварителното плащане. То не се коментира… Видя ли парите, правя каквото искаш. Плащаш повече, получаваш повече.

— Толкова ли е просто?

— Толкова.

Извади портфейл и взе да отброява банкноти. Внезапно ми стана тъжно. Започвах да мисля, че и той е просто едно тъпо копеле, без задни стаички, тайни мазета и опасни неща по таваните. И най-вероятно си беше точно така, само че едно нещо ме глождеше. Една-единствена малка подробност.

„Защо непрекъснато се стараеш да следиш погледа ми, Хоакин? Какво е онова, в което ти самият не желаеш да се вгледаш, нито пък да го видя аз?“

Вдигнах ръка, уж за да погледна часовника си, но крадешком продължих да наблюдавам господин Рибешко око.

И го хванах. За части от секундата черните му зеници се бяха отклонили по посока на нещо зад гърба ми, след което отново се върнаха към лицето ми. Какво ли имаше там? Не можех да се обърна, беше все едно да се издам, да вляза в стаичката на Синята брада^[1]. Дженс твърдеше, че трябва добре да познаваш декорите, преди да се захванеш да пресъздаваш каквато и да било маска.

Безполезно бе да търся огледало, но се възползвах от една картина точно зад мъжа, поставена под стъкло. Гладката му повърхност отразяваше светлината, проникваща от вратата на хола зад мен. Натам ли гледаше той?

— Това достатъчно ли е? — попита, като плъзна по масата банкнотите към мен.

Взех парите. Той пак посегна за чашата, което ми позволи отново да погледна към картината и отражението в нея.

До вратата имаше нещо, някакъв ръбест силует. Напънах се да си спомня всичко, което бях забелязала на влизане в къщата. И тогава се сетих.

Беше вертикалната тръба на перилата.

Вертикалната тръба, около която се виеше стълбата за нагоре.

Горният етаж. Нещото бе там. Нещото, което той не искаше да виждам. Разковничето бе на втория етаж. Трябваше да направя всичко възможно действието да се премести там.

— Скучно ли ти е? — попита.

— Нищо подобно. За мен е удоволствие да гледам картините ти.

Почервеня от моя сарказъм, но продължи да пие, без нищо да добави.

Нямаше да тръгна натам сега веднага, разбира се. Вече беше захапал въдицата, трябваше да изчакам желанието му да се разгори, да назрее само. Аз обаче имах нужда да знам, и то колкото се може по-скоро, че не съм сбъркала човека. Всякаква сексуална инициатива от моя страна би била неуместна. Ако аз направех първата крачка, желанието му щеше да се изпари и никога нямаше да ме качи горе, нито да ми разкрие тайната си. Обмислих всичко светкавично и прибягнах до драстична мярка.

— Съжалявам, но трябва да вървя.

Оставих парите на масата и станах, взех си якето и започнах да го обличам.

— Нали каза, че имаш един час на разположение — вяло възрази мъжът.

— Да, но размислих. — Извърнах глава, под претекст, че съм забравила и търся да видя къде съм си оставила чантата. Първо обаче си закопчах якето, повъртях се малко и чак тогава си взех чантата. Докато прекосявах хола, вдигнах ръка и я поставих на чантата, като че се канех да я отворя, но само свих рамене. — Съжалявам, може би друг път. Довиждане.

Всеки мой жест бе точно пресметнат. Специалистите, обучаващи агентите примамки, наричат това „танц“, защото отделните движения не водят до нищо конкретно, а взаимно се парират, също като препирните между Петручио и Катерина. Нещо характерно за мизансцена по време на жертвоприношения. Целта ми бе да засиля желанието у него и да го накарам да премине към действие, колкото се може по-бързо.

Запътих се към изхода. Спрях.

— Има ли наблизо спирка на метрото?

— Да, в края на улицата.

— Благодаря.

Изглежда, се бях провалила. Оставяше ме да си тръгна. Чаткането на токчетата ми в посока към изхода ми прозвуча като тъжно тиктакане.

И точно тогава, най-сетне, чух зад себе си гласа му.

— Чакай.

Спрях, обърнах се и го погледнах.

Беше се изправил и се усмихваше, а лицето и челото му бяха силно побледнели.

— Аз… все пак бих искал да свършим нещо.

— Казах ти, че трябва да си ходя.

Бе извадил портфейла си.

— Колкото повече, толкова повече… нали така каза? — И постави още една банкнота върху останалите. Престорих се, че отстъпвам. Усмихна се. — Ела, искам да видиш нещо.

Тръгна към стълбата и се заизкачва нагоре.