Хосе Карлос Сомоса
Стръв (32)

31

— Съжалявам…

— Вината не е твоя.

— Случва се при старите ченгета… Това да паднеш в дупката, искам да кажа… Но не повярвах, докато не открих тая кукла в гардероба… Аз…

Мигел се навеждаше прекалено над волана, докато говореше. Спомних си една техника, която се прилагаше за маската на Играта, където трябва да се наведеш достатъчно, така че да изпъкне декорът. Но в тоя момент бях уверена, че Мигел единствено се старае да е искрен.

— Добре. Ясно ми е — отвърнах.

Нямах никакво желание да подлагам съвестта му на изпитание. Освен това го и разбирах. Знаех какво е усещането пред прага на дупката. Играехме със собствените си чувства, удоволствия, най-интимни истини, и то до такава степен, че в края на краищата границата между маската и собствената ни същност се заличаваше. И все пак бяхме нещо повече от онова, което смяташе Дженс: не просто нови маски, подобни на геологични пластове, на чието дъно се люшкаха утайки от неподозирани за останалите удоволствия.

„Дженс“, помислих си. Сега май самият той бе вътре в дупката.

— Исках да ти вярвам, Диана… — Мигел все повече се оплиташе в разкаяния. — Кълна се… Само че това бе работа. Най-трудната в живота ми…

— Зная.

А знаех и до каква налудничава степен Мигел спазваше правилата. Ето това най-малко от всичко ми харесваше у него, поведението на войник с изваден мозък, което Марио Валие даваше за пример. Но не се борех с тази му склонност, всички си имахме начини да понасяме собствения си срам, неговият бе подчинението. Актьорът Мигел изпитваше нуждата да следва стриктно инструкциите на наставника.

Хвърлих поглед към него: с красивото си лице и бялата брада беше като цар от детска приказка. Наистина не ме интересуваше, че се усъмни в мен. Фройд би казал, че се опитвам да се сдобия с бащата, когото съм изгубила. Дженс пък щеше да каже, че първия път, когато съм го видяла, Мигел е направил нещо или просто нещо се е случило наоколо, което ме е обсебило. Все едно. Каквото и да бе, аз го наричах любов. И се запитах дали беше възможно да опазя нашите отношения до края на този кошмар.

— Направи онова, което трябваше да направиш — мъчех се да го успокоя. — И ти благодаря, че не поиска помощ отвън…

— Нямаме право да рискуваме живота на Вера. Това копеле не се шегува. Не зная как го е постигнал, но явно се е включил в полицейските канали… Ако им се обидя, ще го разбере.

И беше истина. Мигел опита да позвъни на Олга, когато, след като се облякох, се завтекохме към колата, ала гласът, който прозвуча в слушалката, бе отново на Дженс. Постанови, че няма да позволи никакво отклонение от заповедта, и ние обещахме, че ще се подчиним.

Светът около нас се превърна в шеметен мрак, когато Мигел натисна газта на автомобила. Бе на зазоряване и всички, които бяха решили да напуснат града или да дойдат, за да прекарат тук празничния ден, вече го бяха сторили. Пътувахме почти сами по магистралата, две лица, от време на време осветявани от нарядко преминаващи коли и камиони. Скоро щяхме да навлезем в призрачната зона, в обезлюдено поле, сред вечната зима на 9-N, и тогава нощта щеше да ни погълне безследно.

Там ни очакваше Дженс. Със сестра ми.

Какво щяхме да направим, щом стъпим в чифлика? Говорихме затова, оказа се, че не сме съвсем наясно, а и Дженс бе в състояние да ни слуша и в момента. Мигел носеше пистолета си, въпреки че, и това го знаехме, най-опасните оръжия бяхме ние. Тоя път не ставаше дума за обикновен психар. Мигел го каза недвусмислено:

— Полудял или не, това е Виктор Дженс, който познава агентите по-добре от всеки друг. Недоумявам какво желае: може би да ни натисне или да ни премахне, за да не обявим истината за Ренар… Но ако е вярно, че държи сестра ти, трябва предварително да вземем мерки…

— Ако е вярно? — повторих и Мигел кимна.

— Недей да забравяш, че чухме единствено гласа й… Дори и да е бил нейният глас, не е сигурно, че тя е там и че му е подвластна. Онова, което ти казах, е възможно, има данни Вера да е заминала за Лондон… Ако пък Дженс и това е успял да фалшифицира, значи е властелинът на света.

— А може би е.

Мълчанието му ме наведе на мисълта, че разбираше онова, което исках да кажа. Случилото се с Алварес, с Падиля, куклата в моя дом говореха за нещо повече от коварство. Даже не бях в състояние да си представя как го е постигнал или пък кого е накарал да го извърши, но интуицията ми подсказваше, че оня, който ни очакваше в чифлика, не бе Дженс, когото познавахме. Изпитвах силен страх. Както, като бързаш да направиш нещо, което е от изключителна важност, и се проваляш: объркване и страх. Дори не смеех да си помисля какво можеше да й се случи на Вера, ако наистина бе при него.

Диана, помогни ми.

Предпочитах да не мисля за нея.

Тогава усетих ръката на Мигел върху моята и разбрах, че взаимната ни телепатия проработва отново.

— Няма да му позволя да причини каквото и да било на Вера. Кълна ти се, миличка. Тоя копелдак няма да ви направи нищо и на двете.

Видях очите му, които за миг се бяха отклонили от асфалта на пътя, за да се обърнат към мен — лицето му се очертаваше в мрачното странично стъкло, — и му повярвах.

— Нищо и на трима ни — прошепнах и стиснах ръката му в своята.

Останалата част от пътуването мина в мълчание, сякаш искахме да не се разсейва топлината и светлината от последното заклинание. Малко по-късно спряхме пред огромната черна сграда. Бе започнало, макар и слабо, отново да вали, стана ми студено, като излязох от колата, и разтрих ръцете си през якето. Вятърът обръщаше дъжда в нещо като пръски от вълнолом.

— Виктор! — извика Мигел и гласът му прозвуча не на място сред страховитата тишина. — Тук сме! Чувате ли ме? Защо не излезете да поговорим?

Прави, от двете страни на колата, очаквахме отговор.

— Като че ли няма никой — каза Мигел.

— Може да се мине и от другата страна — отбелязах. — Алварес оня ден бе оставил колата си там.

Бяхме взели прожектори и като угасихме фаровете на колата, ги включихме. Мигел хвана своя с лявата си ръка, а с дясната — пистолета, който хвърли дълга, тясна сянка на земята. Така осветени, стояхме сред тия зидове, които образуваха тъй наречения от нас чифлик. Не се бе променило нищо: двата склада с олюпени стени и прозорци без стъкла, както и вятърната мелница, превърната в нещо като кула, си бяха все същите, сиви и самотни. Дори и храстите наоколо не бяха пораснали, сякаш животът не касаеше изобщо цялата тази мъртва материя.

Готвехме се да заобиколим складовете, когато Мигел се закова на място.

— Стой. — Силуетът му се очертаваше в празното на един прозорец, той осветяваше вътрешността, но аз все още не успявах да видя нищо. Покачи се върху рамката и в следващия миг като че ли мракът го погълна. — О, господи — викна откъм тъмнината.

— Какво става?

Преминах през дупката и застанах разтреперана до него.

Никой от двамата не можа да промълви и дума, въртяхме прожекторите и съзерцавахме картината пред себе си.

Докъдето достигаше светлината, подът бе отрупан с манекени, заели най-различни пози, като застинали по време на сатанински бал, състоял се преди векове: кринолини, високи дантелени яки, жакети, чорапи, пелерини, маски. Нощта на Хелоуин. Заповядай на специалното ни тържество, Диана. А след като свикнах с мрака, започнах да различавам ампутирани крака, лица без носове и усти, с размазани очи, проядени от гризачи, кукли, покрити с прах. Нямаха надписи, но си спомних за някои от тях, кои персонажи представяха в нашите етюди: Хамлет, лейди Макбет, Отело, Жулиета… Безумната Шекспирова вселена.

Ела на нашето тържество, Диана. Пак ще играем Шекспир, заедно.

— Каква е тая лудница?… — Чух шепота на Мигел.

— Това е негово дело — казах. — Облякъл е манекените.

Беше трудно да стъпваме, без да ги докоснем, без страх, че във всеки един момент тия ужасии ще оживеят: някоя ръка ще се поклати от течението, някоя глава ще се помръдне или изрисувани устни ще се изкикотят в мрака. Една от фигурите се обърна към мен…

Но тя бе на Мигел.

— Там свети — прошепна.

Посочи стълбата в средата на помещението, която водеше към студиата в подземието. Вратата долу бе полуотворена и в процепа се забелязваше много слаба, ала различима светлина. Очевидно Дженс ни подмамваше да слезем долу. Разменихме си предварително уговорени знаци. Още в колата уточнихме план за светкавична атака или отбрана посредством определени маски. Бяхме готови да го осъществим. Тръгнахме надолу, напред вървеше Мигел, държейки в ръце прожектора и оръжието, като че ли едното и другото имаха еднакъв поразяващ ефект. Като го видях да приближава вратата, сякаш нещо в мен се преобърна.

— Внимавай — казах му.

— Виктор? — извика високо и я бутна с крак. — Доктор Дженс? — прибави със съвършено различен тон, който не познавах, но ме накара да изстина.

Настигнах го и двамата застанахме на прага в недоумение. Пространството на първото студио бе осветено с лампа за къмпинг, сложена на пода. Наоколо бе празно, мебелите от наше време бяха наредени до стената заедно с онази душкабина.

И той, седнал с гръб към входа.

Оттам, където стояхме, не можехме да видим лицето му, но бяхме сигурни, че това е той. Бялата му коса нямаше как да бъде сбъркана. Бе се разположил на едно старо, изпочупено и без тапицерия дървено кресло, един от театралните ни „тронове“, и, изглежда, бе наметнал някаква пелерина на немощните си рамене.

Мигел го повика по име още веднъж, ала тишината бе толкова непроницаема, че сякаш сърцето ми престана да бие. Внимателно го приближихме от двете страни, аз бях отдясно. Виктор Дженс, защото бях напълно сигурна, че това е той, се бе смалил под дебелата сиво-зеленикава тъкан, която го обвиваше от врата до обувките. Въпреки това заемаше трона като театрален крал, един стар и изнемощял Лир. Дори и не останах учудена, че именно това бе написано с разкривени букви върху малката лепенка, поставена на гърдите му: „Лир“. Ръцете му бяха отпуснати от двете страни. Носеше същите черни ръкавици, както в параклиса. Видях лицето му и ме обзе страх.

Бе покрито с маска, от косата над челото до под брадата. Не бе вързана на тила, стоеше като залепена. Бяла като оглозгана кост с дупки за очите и устата, без нищо повече. Бе с наведена глава и коса, паднала върху невероятното лице. Спокойствието му го отъждествяваше с манекените от горния етаж.

— Професоре… — промърмори Мигел. — Виктор…? Погледнах към спътника си и се убедих, че мислехме по един и същи начин. Тази поза с увиснала брада, застиналото тяло… Съзерцавахме труп. Без всякакви следи от кръв или насилие.

— Ще махна това. — И Мигел протегна ръка.

Внезапно, когато почти докосна пелерината, маската незабележимо се отмести и отдолу проблесна живот.

 

 

— Позволи първо да говоря!

Бе вдигнал ръцете в ръкавици, все едно искаше да ми пречи на Мигел да му махне маската.

— Защо сте се направили така, Виктор? Какво е всичко това?

— Театър — отвърна Дженс. — Какво, не е ли? Каквото винаги е било. И не само това…

Пое дълбоко въздух или може би се изсмя, не беше много ясно, не успявах да видя устните му. Без съмнение ставаше дума за Дженс, въпреки че гласът му звучеше различно от оня, който чухме преди час по телефона. Възможно бе да се дължи на ехото, предизвикано от маската, или му представляваше трудност да произнася думите през тесния процеп, оставен за устата. Или пък бе дрогиран. Или просто бе на прага на смъртта. Истината обаче беше, че ни най-малко не ме интересуваше собственото му здравословно състояние. А само едно-единствено нещо.

— Къде е? — изрекох го като молба. — Какво сте направили със сестра ми, Дженс…?

Не ми обърна внимание. Изглеждаше, че разговаря с някого, но това не бяхме ние.

— … което мислим… — Трябваше да се наведа над него, за да разбера какво казва. — И което вършим… Което останалите желаят от нас… Театър. Псином. Маскен бал… И какво остава отдолу? Нищо от мен, нищо от теб… Празни, завинаги. Съдове, препълнени с онова, което ни наливат… — Все още държеше ръцете си като екран, поставен пред маската. Нови, луксозни ръкавици, скъпата кожа отразяваше светлината от прожекторите, а сянката им върху фантасмагоричното лице приличаше на едри паяци, които бавно лазят по този череп. — Виновен съм — добави.

— Как убихте Алварес и Падиля, професоре? — каза Мигел. — Кой ви помогна?

— Виновен съм — настоя Дженс и поклати глава. Полека-лека започна да сваля ръцете си надолу, докато заеха предишното си положение. Говоренето му се удаваше трудно, все едно дъвчеше едновременно с това. — Но няма да кажа „съм“… Съм, защото на тебе така ти харесва, и си, защото на мен… Ще кажа, ще кажем, „съм“, „сме“… Ние сме само едно удоволствие… Отсъствие, изобилие от удоволствие… И въпреки това съм виновен.

— Ще махна тая маска, Виктор.

Заплахата на Мигел го съживи и повтори същия жест за самозащита.

— Не! Винаги съм я носил! Ти си носиш своята, остави ме да си нося моята! Нали вече ти казах: виновен съм! Защото извадих от пепелта тая древна мощ… Нещо, което се таи вътре и е трябвало да умре заедно с нас… Чакайте! Искате ли да научите и друго? Шекспир е знаел за това и го е написал… — Докато го слушах, наведена над него, забелязах една подробност: върху лепенката не бе написано „Лир“, а „Леонт“. Платът се бе нагънал и ми бе попречил да я разчета правилно.

Леонт бе кралят от „Зимна приказка“, едно от последните произведения на англичанина, основата на маската на Играта: ревнив към съпругата си, той я тормози дотам, че тя привидно умира, ала в действителност оживява във фантастичната последна сцена, когато се разбира, че се е правила на статуя. Страхотна творба, изпълнена със символи, но която точно в тоя миг не ме вълнуваше никак, както и проповедта на Дженс.

— Обаче Шекспир най-накрая е проумял, че… нищо не е в състояние да промени чрез своя театър, защото ако ние променим останалите, кой ще е критерият за тази промяна? И затова е изоставил… Джон Дий, неговият наставник, е умрял в хиляда шестстотин и девета… На другата година Шекспир се оттеглил завинаги и Гностичното общество престанало да съществува, гласовете заглъхнали… и псиномът останал затворен вътре в нас, докато науката не го… възкресила.

Аз изгубих малкото търпение, което имах.

— Достатъчно! Намерете си друга публика, Дженс. — Държейки прожектора с бинтованата ръка, го хванах за дясната, с която все още пазеше маската си. — Играта с нас свърши!

Мигел ми показа с жестове да запазя самообладание, но нервите ми се опъваха все повече и повече и не успявах да се контролирам. Мислех си, че тоя измамник съм го слушала прекалено дълго, и в този миг изобщо не ме интересуваше дали е откачил напълно, или пък е помъдрял: нямаше да му позволя да ми отнеме единственото, което имах.

— Кажете ми какво сте направили с Вера! — изкрещях му.

Дженс отмахна ръката ми и на свой ред я хвана с неподозирана сила.

— Няма да я видиш жива — извика.

Това бе достатъчно, за да ослепея от бяс. Посегнах и му свалих ръкавицата.

Застанах неподвижна.

Като че ръката на Дженс имаше и друга ръкавица отдолу, наситено яркочервена. И кожата, и ноктите бяха плътно покрити с това нещо. Вкопчих пръсти в маската, но тя бе като залепнала за кожата. Дженс отдръпна глава, чу се звук от раздиране и дебели червени фъндъци се показаха отдолу, като омазаха и ръката ми. Сякаш лицето му бе течно, разкъсах опаковката и то започна да изтича.

И тогава до ушите ми достигна нещо, което ме накара да забравя тази гадост.

Писъкът дойде някъде от подземието.

— Вера! — Втурнах се към коридора, без да позволя на Мигел да ме спре.

— Диана, чакай! Тук се случва нещо много странно…! Не отивай сама, може да е уловка! — Още един вик и Мигел изчезна и като звук, и като образ.

Пресякох коридора и стигнах до второто студио. Прожекторът ми освети още манекени, люлеещи се ръце, очертания, стари шапки, безоки лица. И кукли, захвърлени на пода. Червената завеса в дъното бе изтръгната от корниза и пътьом забелязах, че сега висеше, метната върху огледалото отляво. Платът, залепен като тапет върху стената, бе съдран и разкриваше вратата, замаскирана сред зидарията. Бе широко отворена и тръгнах именно към нея, щом чух виковете отново, като бутах по пътя си манекените, които ми се изпречваха, сякаш тичах през тълпа от застинали тела.

Лъчът светлина, пронизващ мухлясалия непрогледен въздух, превръщаше тесния коридор в тунел на ужаса. Сега освен виковете чувах и удари. И като настана тишина, вече долавях единствено собственото си дишане и гласа си, който повтаряше името на сестра ми. Подозирах къде я е напъхал тоя луд старец, но не смеех и да си помисля какво й е направил или пък какво в този миг й се случваше.

Обгърналата ме внезапно тишина ме смути. Извиках отново, отговор обаче не последва. След като минах през отворените стаи, се насочих към затворените. Опитах се да проникна в първата. Но треперещата ми ръка и клеясалото резе ме забавиха. Пробвах с двете, въпреки че отрязаният пръст бе започнал силно да ме боли. Успях и вдигнах прожектора. Беше празна. Повторих операцията със следващата. Резултатът бе същият. И като се приближих до третата, едва-едва дочух отвътре тих плач.

— Вера! — Застоялият въздух щеше да ме задави, закашлях се. — Вера, аз съм! — Това резе ме затрудни повече от другите. Дърпах го с цялата си сила, докато се разклати, и едва се удържах да не ритна вратата, боях се да не я ударя, ако стоеше непосредствено зад нея. Докато се борех неистово да я отворя, преживях стотици пъти оня миг, когато зад тази или някоя от другите се натъкнах на отвратителната гледка на трупа на Алварес.

Вратата най-сетне поддаде.

Онова, което отново ме впечатли, бе тишината. Дори и хлипанията бяха престанали. Сякаш пред мен зейна гроб.

— Вера! — обходих я с прожектора и си дадох сметка, че и тази стая е празна. Но в следващия миг я видях. Сгушена в един от ъглите, с гръб към мен. Повторих името й и извърна треперещата си глава.

Господи, това не е Вера, помислих за една неописуема частица от секундата.

Докато я разпознах.

И чак тогава, когато вече не очаквах, се вцепених.

Отслабнала, побледняла, очите й потънали навътре и зачервени, лишени от светлина. Косата влажна, залепнала за слепоочията, с мръсна оранжева тениска и синкав панталон. Променена, изглеждаше изтерзана, но не сериозно наранена. Уплашена, но невредима. Там беше. Тя.

Изстена и протегна ръце.

Прегърнах я.

— Тук съм — прошепнах през рамото й, притискайки я до себе си. — Тук съм.

В тоя момент за мен съществуваше единствено тази прегръдка. Аз я закрилях, в състояние бях да я защитя, завинаги. Ще се посмеем, девочка. „Не, няма да се посмеем. Вече не можеш да ме уплашиш. Не си способен нищо да ни направиш. Никога повече. Моя е. С мен е. И щом тя е с мен, и мама и татко са с мен, всички сме заедно. В безопасност сме. Всички.“

Попитах я за Елиса, само изхълца. Помислих си, че може да е дрогирана, но и че не е това моментът да проверявам състоянието й, а само че трябва час по-скоро да напуснем тази дупка.

— Ще те изведа оттук — прошепнах.

Дори и не понечих да огледам останалите помещения, държах с болната ръка прожектора, обгърнах с другата сестра си под мишниците, тръгнахме през тунела обратно и успокоявайки я с по някоя дума, се отправихме към изхода. Трябваше да се съобразявам с бавното й ходене, но добре беше, че можеше и толкова, трепереше цялата и разчиташе повече на това да я нося, отколкото да върви сама. Питах се, извън себе си от угризения, какво ли й е правил Дженс.

Ала когато излязохме на площадката пред второто студио, видях Мигел и почти забравих за състоянието на Вера.

Чакаше ни неестествено неподвижен. Държеше пистолета вдигнат.

Целеше се в нас.

— Диана, отдалечи се от нея.

— Какво?

— Отдръпни се от нея… — За момент си помислих, че е полудял, но се вгледах в лицето му: беше ужасен. — Не разбираш ли? Това не го е направил Дженс. Не може да е той.

Никога не бях го виждала толкова уплашен. Усетих как страхът от него преминава в мен сред това черно подземие и кожата ми изведнъж настръхна.

— Махнах му маската и другата ръкавица… Господи, само да го беше видяла… Цялото му лице… Трябва да се е драл през всичкото време, докато сме идвали, разбираш ли? Кожа, мускули, месо… Издран е до кости… — Показа как вероятно го е правел с лявата си ръка, като едновременно с това, захласнат и с отвращение, полугласно го разказваше. И продължава да го прави и сега. Обсебен е, Диана… И той.

— Не е била Вера — казах и все още притисках сестра си. — Вера не е в състояние да го стори!

— Тогава кой? Дали може, или не, Вера е обучавана. И е присъствала.

— Има още някой — промърморих.

Това не бе особено успокояващо. Огледахме се. Под светлината на прожекторите физиономиите на манекените се хилеха подигравателно.

Неочаквано Вера със сила се изскубна от мен. Това ме изненада до такава степен, че съзрях разум в постъпката й: отстъпи заднишком към стената с огледалото с вдигната ръка, сочейки нещо. Сякаш се опитваше да ни предупреди, да ни предпази от опасност. Съдейки по разкривеното й лице и хриповете от ужас, виждаше привидение.

И аз, и Мигел обърнахме прожекторите едновременно. Потиснах вика си.

В дъното, зад първия ред фигури, един от манекените се движеше.

Бавно размахваше ръце и вървеше към нас.

Бе дребен, слаб женски силует с дълга парцалива рокля, разпознах дрехата с щампи на цветя върху манекена, опрян на завесата, заради който миналия път успях да открия тунела. Идваше с приведена глава, затова не виждах лицето му, но пък разчетох табелката на гърдите му: „Хермиона“. Съпругата на Леонт от „Зимна приказка“, спомних си, жената, която само привидно бе умряла, но после, излязла от неподвижността на статуя, се бе върнала към живота.

Възкръсналата Хермиона. Манекен от плът и кръв. Оживялата кукла.

Замислих се над това като подлудяла и дори и не мигнах, когато тя мина покрай Мигел и с едва забележими движения отне пистолета му и го застреля от упор, нито когато по същия начин взе от ръцете ми прожектора, вдигна лицето си нагоре, освети се: тялото, шията, главата… Лицето, дошло от сенките, добило плът от мрака на отвъдния живот, сияещо и разкривено.

Хермиона, възкръснала.

— Добре дошла в смъртта ми, Жирафке — каза.