Хосе Карлос Сомоса
Стръв (24)

23

Ето че пристигнахме. Всяко нещо, разбира се, си има край. Клатушкането спря. Някоя от вратите се отвори. След нея и друга.

Но се забавиха да дойдат за мен и надеждата ми да бъда освободена премина в отчаяние. Все едно бях принудена да играя класически балет във вана: трябваше да овладея всичките си болки. Ако се опитвах да изпъна колене, гръбнакът ме пронизваше. Когато усещах, че припадам от болка, жаждата ме връщаше в съзнание. За да не мисля за нея, изобретих да вдишвам по съвсем малко въздух, което ме принуждаваше да стоя съвършено неподвижно и пестеливо да го изразходвам. Ала после пак отпусках коленете си и всичко почваше да се върти отново в порочен кръг. Дженс казваше: „Понякога ще се наложи да се преструвате, че сте ужасно зле, но не се безпокойте за успеха, защото наистина ще е така.“

И след като мина цяла вечност, се разнесоха познатите ми шумове: багажникът, кутиите… Нещо издърпа сака и се усетих натоварена в нечии ръце. Не говореха, нито той, нито детето, но чувах пъшкането им. Носеше ме както младоженец булката в сватбената нощ. Дездемона, да тръгваме! За ласки… оставен ни е, мила, само час. Отпразнувах тоя миг с мърморене изпод намордника. Почувствах се във въздуха, после притисната към гърдите му като пепелянка и това зареди батериите ми, жертвата внасяше в дома си отровата, която щеше да го свърши. „Носи ме, носи ме и не ме изпускай…“

Остави ме, но много внимателно. Естествено, излязоха ми свитки и докато го правеше, изпохапах намордника от болка като бясно куче.

Чух гласа му:

— Пабло, отвори вратата.

Не смятах, че се намирам пред входната врата на къщата. Подът беше абсолютно равен и отекваше ехо като в празно помещение. Вероятно бе гараж. Замислих се за името: Пабло. Повторих го няколко пъти като мантра: Пабло, Пабло. Името на детето. „Загадката“, както го нарече Дженс. Какво бе това, какъв беше тоя Пабло? Бе важно да се разбере, защото очевидно на него маските не можеха да му подействат.

И в тоя миг сякаш се родих наново: цип, разтърсване, сакът се разтвори и се свлече надолу. Най-после благословеният свеж въздух. Само че направих всичко възможно да се овладея. По време на страданието моментът, когато проявяваш най-голяма слабост, е мигът на облекчението. Садистите го знаят добре и се възползват от това, точно тогава да ти набият още повече обръчите… Така че продължих да се гърча и да вия върху ледения под, демонстрирайки обичайното отчаяние и кошмар на ужасено момиче, изпаднало в подобно положение, което толкова много се харесва на копелетата.

— Дръж оттука, Пабло.

Измъкнаха главата ми. Останалата част се показа след ново теглене. Чух разгъване на полиетиленово фолио и затваряща се метална врата. Отблясък светлина минаваше от долния край на бинта през лицето ми, но аз не можех да видя по-далече от носа си, в най-добрия случай. Чух изсвистяване и още преди да разбера, нещо сряза каучуковата лента между китките и краката ми.

Не последва облекчение, а най-острата болка, която бях изпитала от началото досега. Дивашкото изпъване в сухожилията бе като мъчение на оня средновековен уред, дето са разтягали нагоре и надолу телата на жертвите, изкрещях или поне се опитах, защото се получи нещо като животинско мучене. Ново рязане и глезените ми се отделиха един от друг. Усетих два пръста да притискат лявата ми китка и погрешно реших, че ще последва освобождаването на ръцете ми. Но очевидно беше единствено за да се увери, че са здраво вързани. „Иска да е сигурен, че съм добре, че не се нуждая от належаща помощ“, помислих си. Опипа пулса ми, хвана ръката ми и ме издърпа. Опита се да ме изправи, само че, кавалере мой, краката ми бяха като протези, току-що монтирани на таза.

Последва смяна в стратегията: ръката пусна моята и хвана кичур от косата ми. Вдигна ме нагоре за косите. Лепенката върху устата се изду от виковете ми. Помъчих се напосоки да се хвана за нещо, оказаха се краката му, тялото ми се тресеше като от електричество и ме лазеха тръпки. Отново дърпане и тръгнах, препъвайки се. Когато чичо Хавиер получи удар и остана парализиран, ми казваше, че най-лошото нещо е да усещаш колко са ненужни краката ти, като не можеш да си служиш с тях, „част от тялото, която единствено ти пречи“. Аз не бях вдървена като него, но все едно, че сега се учех да ходя. Политвах на една или друга страна, коленете ми се огъваха, изправях се наново и всичкото това едновременно, като в някаква комедия. Най-после движенията полека-лека започнаха да се координират и скубането попрестана.

— Мръдни се, момче, да мина.

Влязохме. Разбрах го по промяната на светлината, която успяваше да проникне през превръзката. И това ме спаси да си навехна крака, предусетих стълбата, преди да стъпя на нея. „Към мазето, разбира се. Води ме към подземието.“ Никак не ме жалеше. Не ми даваше да си отдъхна, блъскаше ме надолу непрекъснато, както бях наведена, с вързани очи и ръце на гърба. Не го интересуваше, че ще се нараня или че ще си счупя нещо. Като всеки представител на Жертвоприношение, желаеше самата аз да контролирам целостта си.

На последното стъпало, където очевидно имаше малка площадка и стълбите правеха завой, изгубих равновесие и усетих ръка да ме улавя през кръста. Така че въпреки всичко не му беше напълно безразлично. Но в следващия миг отново бях захвърлена на случайността.

Още по-остър студ и миризма на лекарства — това бе първото ми впечатление от подземния етаж. И второто — болезнен удар на дясното ми бедро в нещо металическо, като маса. Подскочих и завих от болка, усетих сълзи и се напишках. За което бях възнаградена с ново силно дърпане, но малко след това застанахме на място. Очевидно част от техниката, с която показваше какъв мъж е и властта, дето упражняваше над мен, бе да ме кара да върша всичко, без да ми говори. В момента например очевидно искаше да коленича. Издърпване, блъсване и коленичих. Опипах някаква стена с ръце и крака. Металическа скоба изщрака около потния ми врат и зад гърба си чух заключващия механизъм. Не можех да седна, не можех да се изправя, това ме потисна, защото знаех какво е да стоиш на колене часове наред.

Отново опипа пулса ми, тоя път на гърлото. И долният край на превръзката се повдигна. Пръстът му изглеждаше като червей под лявото ми око. Различих острие и превръзката се разкъса отдолу нагоре.

Останах заслепена от внезапно изригналата белота в насълзените ми очи и лицето на мъжа, който се наведе към мен, ставаше все по-ясно и по-ясно.

Той.

— Здрасти — каза.

Не може да се сравни с нищо усещането при срещата с чудовището.

Не говоря за снимките, които полицията предоставя на телевизионните канали, за да ни внушава колко гадни са лошите или че изглеждат като всички останали нормални хора, и да ги видиш наяве, сред собствения им свят, между вещите им, на сантиметри от лицето си.

Това ми се е случвало неведнъж и колкото и да са били различни, има едно нещо, което ги обединява. То е също толкова очевидно, колкото и устите, очите и носовете им. И нито един актьор в нито един филм за психопати не е успявал да го пресътвори, защото не е възможно да се имитира.

Става дума за следното: чудовището никога не те забелязва.

Може да те гледа или не, да мълчи пред тебе или не, да те ненавижда или да се интересува от теб, да се смее на шегите ти и дори да плаче заедно с тебе. Без значение какво върши или накъде е отправил погледа си, никога не те забелязва. И когато за първи път се озовеш очи в очи с чудовище, това е първото, което ти прави впечатление. За чудовището си невидим.

Не зная каква е причината. Не съм учен. Според Дженс е така, защото са отдадени докрай на собствения си псином. Живеят вътре в себе си. Все едно очите им са поставени наобратно, черните зеници са обърнати навътре към мозъците им, към мрачното съдържание на белите им черепи. Отнася се за нещо особено странно и аз се вцепенявам винаги, когато ставам свидетел на това, защото наивно вярвам, че всеки, които е носител на лице и те гледа, говори и се усмихва, е човешко същество.

Само че има и изключения.

Взрях се в лицето му най-много за секунда и го познах. Беше той. Останалото са банални подробности. Около четирийсетгодишен, масивно телосложение, ъгловато лице, тънки устни, тъмнокестенява коса. Можеше да бъде стар почитател на рока или университетски професор, от тия, дето подсвиркват на студентките. Беше облечен в черна риза, черни панталони и кафяви обувки. Носеше по един пръстен на палеца и безименния пръст на лявата си ръка.

Пукаше ми как изглежда, беше Воайора.

Долових желанието му. Ужасното желание, което таеше към мен. Беше сравнимо единствено с моето да го размажа.

Двамата, жадни един за друг, стояхме и се гледахме.

След като ми каза „здрасти“, вдигна ръка и изтръгна лепенката, поставена на устата ми. После пъхна между гумения намордник и бузата ми ножа, наострен от двете страни, и го сряза. Почувствах електрошок. Доближи стоманата току до лицето ми, но без да го докосва, натисна, усетих въздухът да се размества, каучукът изсъска и се свлече.

Устата ми бе суха, не излезе никаква слюнка. Устните ми бяха напукани, пресъхнали и езикът залепен за небцето. Изстенах и се закашлях. Видях пластмасова бутилка да се накланя пред очите ми и пих жадно, водата се разля върху брадата и джинсите ми. Беше толкова студена и чиста, че съприкосновението с нея бе все едно да целунеш за първи път мъжа, за когото мечтаеш. Но докато пиех, забих ноктите на ръцете си, вързани отзад, в стената зад гърба ми, та да ме заболи. „Никога не позволявай да те манипулират — ако се опитват да ти доставят удоволствие, направи възможното да се почувстваш неприятно“ ни съветваше Дженс.

Щом шишето се изпразни, Воайора го отдръпна и се усмихна.

— Кой сте… вие? — изскимтях съгласно ролята си на жертва.

— Е, вече знаеш. — Махна с ръката с пръстените. И аз знам коя си ти. Да не губим време. Какво се опита да ми направиш, искам да знам какво е то?

Погледнах го през кичур коса. Воайора го отмахна почти нежно, докато с другата си ръка бръкна в джоба и ми показа личната си карта. Уплаших се.

— Казвам се Хуан Леман Годой, а компанията, която управлявам, се нарича Az-Sec. Имам само трийсет служители, но ние сме охранителна компания, лидер от второ ниво в Европа. Знаеш ли какво означава това? Ще ти обясня. Създаваме софтуер за информационна сигурност. Работим и с частни, и с публични институции, между тях са испанската полиция и Европол. Не искам да кажа, че контролирам секретната документация, а че аз я правя. Знам предостатъчно за ченгетата под прикритие, не знам само коя точно си ти. Знам също така, че си специално подготвена за мен. — Тънките му устни се разтегнаха в усмивка. — Дошла си да помогнеш на своите колежки? Живи са, долу, вързани за „струга“.

Кимна към една затворена врата в другия край на помещението до стълбите. Изражението ми остана непроменено, макар че усетих стомахът ми да се вледенява.

— Предполагам ти е известно какво върши тази машина продължи Воайора. — Представяш ли си ги как изглеждат? Сега съм добавил нови възможности. — Вдигна ръка, сякаш показваше къщата си пред гости. — Ето тази малка камера, дето мига, това е датчик за поведение. Има още една на лавицата. Не вярваш ли? Записват те. Стигнал съм до заключението, че са необходими няколко квантови компютъра, свързани в мрежа, за разчленяване на маската на едно ченге, но не разполагам с такива. Обаче съм хакнал системата на Центъра по криминална психология, от години работя по това. Така че го ползвам, все едно е мой. Продължавам, долу има друг компютър, който приема сигнали от датчиците. В момента, в който започнеш да играеш някаква маска, „стругът“ се завърта и… — Събра двата си юмрука пред лицето ми и полека ги раздалечи. — Така, на твоите колежки това ще им се отрази като руски балет, краката им полека-лека ще се разтворят, после още и… Разбираш ли ме?

Не, не му вярвах. Никак. Знаех, че интерпретира собствената си роля, това чудовищата правеха най-добре от всичко, един мним осъден, като мен, и един манипулатор, Яго и половина. Информацията, с която разполагаше, не можеше да послужи за нищо и тия апаратчета нямаше как да бъдат датчици за поведение, защото не бяха нищо повече от видеокамерки, свързани в мрежа.

Въпреки това обаче студ сковаваше вътрешностите ми. Стана ми ясно, че той не се надяваше да му повярвам, желаеше да си поиграе със съмнението ми, да се възползва от него, да го превърне в свой съюзник.

Продължих да го наблюдавам притихнала, само дишайки дълбоко.

— Ти и аз ще се разбираме чудесно — рече. — Изглеждаш ми умно момиче и ще схванеш всичко: казваш ми онова, което ме интересува, и ви убивам веднага. Тебе и твоите момичета долу. Никакви „стругове“, болки и извращения. Просто изстрел в главата. Заклевам се. Полицаите не ми доставят удоволствие, не ми служат за нищо. Но ако не ми отговаряш, ще ви държа колкото се може повече… Месец, два и все на „струга“. Ще ви направя на мармалад. Телата на каша и главите ви по средата. Мога го. Ти избираш.

— Не… не знам доколко ще съм ви… — промърморих, естествено, внимавайки за маската.

— Престани да се преструваш. Кажи ми какво си ми направила.

— Не съм ви правила нищо. Даже не разбирам за какво говорите…

Воайора прехапа езика си и го показа. Изглеждаше отчаян. Улови, но му беше трудно, защото ръцете му бяха потни, една от презрамките на блузата ми, тази, която се бе смъкнала от рамото ми, и я вдигна внимателно точно върху презрамката на сутиена. Изстенах, показах му, че ме е страх. И продължи да говори почти нежно, без да ми обръща внимание.

— Слушай — играеше си с бръснач, — вчера беше сряда, следобед взех сина си от колежа. — Показа момчето, което бе седнало върху една от масите и люлееше краката си, все още опаковано в якето и с шапката, нахлупена върху дългата коса. — Възнамерявах да се прибера вкъщи, ала вместо това започнах да обикалям из града без каквато и да било причина. Не исках да го правя, но и не знаех какво всъщност искам. И тогава те забелязах, най-случайно, или поне така си помислих, вече бе станало тъмно, да влизаш в някаква врата, завих по едно кръгово и за малко не се сблъсках с друга кола. Запомних номера на входа. Смятах, че вече съм те забравил, и реших да хвана твоята приятелка, която идва при теб, бях я проследил при друг случай и знаех къде живее. Като свърших, се върнах в жилището си в Мадрид и въпреки че бях много уморен, включих компютъра и влязох в гражданския регистър. Не те видях сред снимките на собствениците там, но предположих, че квартирата под прикритие е под наем. Прегледах договорите във входа и те намерих. Елена Фуентес. Възраст: двайсет и пет. Професия: телефонистка. От тук на там беше лесно и се добрах до останалото. Спах много лошо. Затворех ли очи, виждах тебе. Бях сигурен, че си шибана примамка, не знаех обаче как си го направила. Как си се докопала до мен, без дори да си се показвала. Само за секунди…

Млъкна за миг, бе на колене, както и аз, на пода. Пространното му изложение ни най-малко не ме интересуваше, то показваше единствено смайващия успех на техниката на Дженс. Онова, което ме ужасяваше обаче, бе фактът, че Вера, все още жива, е вързана долу и че моята маска вероятно бе в състояние да задвижи „струга“. И, естествено, въпреки че не знаеше, че Вера ми е сестра, разчиташе на това да ме притиска. „Говори ли ти, значи те манипулира — казваше Дженс. Това е добре за жертвата, защото между него и нея не съществува на практика нищо друго освен железата му.“ Но доколко можех да рискувам? Така, както стоях пред него на колене с халка на врата, Жертвоприносителят би могъл да си позволи да бъде откровен. „А Вера…“ Пресметнах възможността да осъществя най-бързата маска: не беше изключено някои от тях камерите да не могат да ги уловят, като например тази на Агонията, основаваща се върху способите, с които Яго измъчва останалите персонажи в „Отело“, но можех ли да бъда сигурна?

Воайора явно усети моята главоблъсканица, защото се усмихна и продължи:

— Тая сутрин отидох в подземния паркинг на твоя блок, открих колата ти, поставих датчик за проследяване под задния калник и така можех да те виждам през целия ден на компютъра… Оставаше да те изчакам. Излезе по обед и тръгна по шосето за Естремадура към зоната 9-N, където вече не живее никой. Престоя там през целия следобед. Предположих, че си отишла да се упражняваш, знам, че ползвате изоставени сгради за тая цел. Синът ми и аз оградихме мястото ти за паркиране с бодлива тел, а, Пабло? — Детето кимна с глава. — Бяхме уморени и изнервени и в един момент реших, че цялата нощ ще прекараш навън, но най-накрая точицата на екрана помръдна. Сакът, лепенките и намордникът дойдоха после. Исках пътуването да мине колкото се може по-мъчително за тебе. — Неочаквано вдигна бръснача и го прокара пред лицето ми. Дръпнах се назад. — Сега ще ти кажа какво мисля. Познавам техниката на маските. Не я разбирам напълно, но съм чел много за тях… Е, това не е едно и също, нали? Като да пиеш алкохол или да пушиш опиум. Не ми допадаш, не си от моя тип девойчета… Можеш и да бъдеш привлекателна, ако се облечеш малко по-иначе… само че така никога, никога не бих ти обърнал внимание. Кажи ми какво ми направи. — Започнах да пелтеча, но гласът му, превърнал се в шепот, ме прекъсна. — Знаеш ли, играеш много лошо.

Погледнах го за миг.

Хайде пак, девочка.

И тогава му казах твърдо:

— Нямам и грам идея за какво ми дрънкате.

Воайора въздъхна.

— Колежките ти са все още добре… но може и да пусна „струга“.

— Не знам за какви колежки става дума — отговорих ми по същия начин.

Полека-лека започна да се съгласява, погледна към ъгъла на стаята, прехвърли бръснача от едната си ръка в другата, сви дясната в юмрук, вдигна я и го стовари върху челюстта ми. Но аз го наблюдавах внимателно, успях до известна степен да избегна удара, като извърнах глава, ала, така или иначе, ме заболя. И двамата изкрещяхме. Усетих халката да ме задушава и се опитах да се изпъна нагоре. От края на устата ми потече кръв.

— Добре, пращаш екипа си по дяволите — каза, като разтърка кокалчетата си. Или поне така ми се стори, че казва, защото след удара за миг ушите ми заглъхнаха. — Добре — повтори и се обърна към детето. — Пабло, гладен ли си?

— Да.

— Отивам да извадя нещата от колата. Измий си ръцете. — Отправи се към стълбата и тръгна нагоре.