Хосе Карлос Сомоса
Стръв (28)

27

„Моля, връзка с Мигел.“

Позвъних му вкъщи, после на мобилния, но не получих друг отговор освен на секретаря. Спомних си, че като ме посети в Сервиза, ми каза, че в края на седмицата ще ходи в Лос Гуардесес и ще подготвя агенти за операцията срещу трафикантите на бели робини. А и знаех, че има навика да си изключва телефона, докато работи. Реших да му оставя съобщение с молба да ми звънне. Записах се със съвсем естествен глас, за да не остане с подозрението, че някой ме слуша.

В такъв момент през главата ми можеше да мине всичко.

Вече бе след осем, когато влязох в града. Свечеряваше се и не можех да понеса перспективата да се върна обратно в самотното си жилище. Не и след онова, което узнах, или поне така си мислех, по време на посещението при Клаудия. Изпитвах нуждата да поговоря с някого. И ненадейно се досетих.

Дори не му се обадих, за да го предупредя. Беше неделя и кабинетът щеше да е затворен, но той ми бе обяснил къде живее, а и бе прибавил, че мога да го навестя винаги, когато поискам.

Беше луксозна сграда, въпреки че изглеждаше като построена на самотен остров и зад крепостен зид. Известен нощен клуб на партера започваше да привлича клиентела. Натиснах копчето на неговия звънец с намерението, ако не го намеря, да се опитам да отида до Лос Гуардесес. Но след като две камери изпиукаха, вратата се отвори.

Чакаше ме десет етажа по-нагоре, на прага на апартамента си.

— Боже мой — възкликна, като ме видя.

Д-р Аристидес-Марио Валие бе, както винаги, нагласен и парфюмиран, с елегантна зелена риза, по домашному извадена навън, и панталони с цвета на сукното на билярдна маса. Белоснежната му коса бе грижливо сресана и стъклата на очилата без рамки блестяха.

— Добре съм — казах му, преди да ме попита, защото си давах сметка, че външният ми вид говори за обратното. — Ясно ми е, че в момента съм натрапница, но ако преча на нещо, веднага си тръгвам. Съвсем сериозно.

— Не, не прекъсваш нищо.

Покани ме да вляза без особена изненада. Жилището му, обширно и комфортно, бе осветено индиректно и украсено с произведения на индианското изкуство, така както и кабинетът. Издаваше пари и добър вкус. Огромен екран на стената в хола показваше без звук последните новини. Валие седна, по-скоро се отпусна върху една табуретка, и ми предложи удобно анатомично кресло.

— Предчувствах, че си ти — каза, докато оглеждаше със състрадателен поглед раните ми по лицето и ръката. — Надявах се. Предположих го още в петък, като видях новините, но не исках да ти звъня от уважение към… твоята работа.

— И хубаво си направил. Благодаря.

— Как си? — Говореше нарочно тихо, като че ли звуците бяха в състояние да ме раздробят на парчета.

— Добре, наистина. Мина добре. — Погледна бинта на ръката ми и се усмихна. — Можеше и още по-добре, но и обратното също така.

— Говори ли ти се за това?

— Няма много за разказване. Успях и това е важното.

Валие пое въздух, докато кимаше с глава, а аз внезапно се изчервих, като че ли ставаше дума за сексуално преживяване.

— Извинявай — каза след кратко мълчание. — Седнал съм тук като някакъв идиот… — Стана и махна с ръка във въздуха. Телевизорът угасна и лека джазова музика изпълни пространството. — Какво ще пиеш? Ако не ти е много късно, мога да направя кафе.

— Нещо разхладително ще е добре.

Огледах се около себе си, щом Валие отиде за напитките.

Цареше известен безпорядък сред безупречната чистота, която ме заобикаляше. Принтирани страници с подчертан текст, книга, оставена отворена, ноутбук на голямата маса, сложена до диван, чиято намачкана повърхност показваше скорошни следи от ползване. Книгата беше испански превод на „Тимон Атински“ от Шекспир. По стените имаше племенни маски и цяла серия холографии, някои от които движещи се. Доближих се да ги разгледам. Представляваха очерк за живота му, с приятелите, с краля на Испания, с брадати всезнайковци. На други той бе сниман като младеж, източен, потен, със сламена шапка, насред туземци в Амазония.

— Живях няколко месеца при тях, преди да напусна страната си — ми обясни, като ми поднесе чашата. — Там научих стойността на себеуважението, което те поставят далеч над стремежа към материални блага. Модерното общество ги е обсадило от всички страни, но тези хора решително продължават сами, горди със себе си и с вековната си мъдрост. Надявам се ти и аз да имаме нещо общо с тях… За твое здраве — добави и вдигна своята чаша.

— Не се чувствам прекалено горда със себе си — казах след наздравицата. — Просто си върша работата и толкова.

— Тая скромност е похвална — отбеляза Валие, — само че теб са те научили да бъдеш оръжие, а не да го размахваш. Ето, няма те в новините, тебе и твоите колеги… — Посочи телевизора. — От часове непрекъснато говорят за смъртта на тоя откачен… И всички почести са за полицията. За тебе нищо.

— Аз също съм полицията.

— Да, ясно ми е, че казах нещо глупаво. Ти си „класифицирана информация“, разбира се. Само че изобщо не стават ясни резултатите от твоята… работа и това ме ядосва.

Мислех да му отговоря, че преди да се запознае с мен, обществото би трябвало да узнае нещичко за жертвите, но реших да сменя темата и да разпръсна тая сантиментална донякъде атмосфера, която мекият тон и настойчивите погледи на Валие оставяха да витае във въздуха.

— Благодаря ти, че ме прие, Марио.

— Не говори глупости. Много се радвам, че дойде. Даже не си даваш сметка колко.

Посочих масата и се усмихнах.

— Домашните си ли пишеше?

— Вече съм „представен“ на Великия Уилям, но сега го чета много по-внимателно. — Опита се да имитира моята усмивка и взе в ръцете си книгата. — Познаваш ли тая творба?

— Познавам ги всичките, те са част от моята работа. Тимон е богат, щедър и разумен човек, който, оставайки без пари и след като изгубил всичките си приятели, решава да си отиде… — Направих пауза и погледнах лошовато. — … в Амазония?

Смехът на Валие за първи път, откакто го познавах, прозвуча оглушаващо.

— Напомням ти, че психологът съм аз. — Посочи ме с книгата. — Ала отчасти си права. На моменти се идентифицирам с него. Не съм мизантроп, но не и краен човеколюбец. Хуманното в нас и взема, и дава. Любопитна е интерпретацията на Виктор Дженс… Извадих негов текст от интернет… — Взе листовете с подчертаните редове. — Не говори за маски, но казва, че Тимон, във втората част на пиесата, от момента, в който започва да презира всички, е по-щедър от всякога. Толкова, че е готов да се отдаде напълно, и телом, и духом, да изпият кръвта му и да изядат плътта му… Като Христос… и агентите примамки. — Погледна ме. — Много дързък и интересен коментар.

— Всъщност става дума за филията Жестокост — поясних. — За да успееш да обсебиш принадлежащия към този профил, трябва да му внушиш, че колкото и злини да се заканва, че ще ти причини, никога няма да успее да те нарани наистина, защото ти желаеш да страдаш, и то много повече от това. Което го блокира… Ключът, според Дженс, е в презрението от страна на Тимон.

Валие ме слушаше и едва-едва поклащаше глава.

— Скъпа Диана, позволи ми да ти кажа, че твоята професия е…

— Шибана работа, знам го.

— Да, общо взето.

Захвърли листовете и книгата върху масата. Възползвах се, за да прибавя:

— Дошла съм да ти разкажа нещо, Марио.

— О, това пък е шибаното на моята професия. Всички идват, за да ми разкажат нещо… — Млъкна и се изчерви. — Съжалявам, за момент си помислих, че… Че си минала просто така.

Настъпи тягостна тишина, която не се досещах как да прекъсна. Валие спря музиката. После се облакъти на коленете си и подпря брадата си с показалците на ръцете, заемайки професионална поза. Все още бе засрамен и бузите му бяха червени като череши.

— Реша ли да приличам на идиот, нямам равен — заключи.

— Не, моля те. Аз съм тази, която се появи без предупреждение.

— Не помня кой беше казал, че мъжете спират да употребяват главата си, когато някой почне да им я целува — измърмори и двамата малко накриво се засмяхме. — Май че беше Ерих Фром — добави, като на шега.

— Когато ви целуват… чия глава? — настоях и се изкикотих прекалено гръмко за изисканите му обноски.

— Е, не на Ерих Фром! — И отново се засмяхме. Вече се почувствах достатъчно отпусната, готова да проведа разговора. Валие ме подкрепи с жест и изписалата се върху лицето ми сериозност се прехвърли и на неговото.

— Да приемем — започнах, — че съм измамена. В работата си.

Бързо се изправи на крака като ужилен, сякаш обвинявах него.

— За какво намекваш?

Обясних му. Разказах за Клаудия Кабилдо и за Ренар. По някое време ме прекъсна, за да ми помогне да съблека якето си, защото лявата ръка ме болеше. Отдолу бях по тъмночервена тениска, на цвят горе-долу като моите хематоми. Валие се надигна и учтиво го пое.

— Не си спомням такава новина — каза, като се върна на табуретката.

— Не са й давали гласност. Считаше се, че Ренар е средна риба, чрез него трябваше да стигнат до един мафиотски шеф на марсилска банда, но се чудеха как да стане. Беше психар, от добрите…

— Какъв е бил?

— Психар. Лично измъчваше жертвите си и имаше навика да поставя парцаливи куклички, обесени покрай труповете. Принадлежеше към профила Жестокост, точно! — Посочих „Тимон“ — Неприятният проблем бе, че знаеше за нас, и това бе опасно. Натовариха със случая доктор Дженс и той избра моята колежка Клаудия да се внедри при него… Сценарият беше класически: Ренар, рано или късно, щеше да се досети каква е и щеше да направи възможното да я разпита. И в тоя момент тя трябваше да го залови. Но нещо не сработи. Ренар я затвори в някаква дупка в Южна Франция, обработва я в продължение на цял месец и Клаудия не успя да постигне нищо. Какво ли не е опитвала. И нищо. Затова пък… Ренар — да.

Докато му говорех, не помръдваше очи от ранената ми ръка, положена върху джинсите. Като вдигнах глава, ми направи впечатление, че Валие е побледнял.

— Едно от първите неща, на които ни учат, е да се затворим напълно вътре в себе си в мига, когато болката дойде. Ренар обаче разрушил всички защити на Клаудия една след друга, докрай, докато тя нямало повече накъде да отстъпва. Френската полиция откри скривалището, преди той да успее да я убие, но Клаудия вече бе паднала в дупката… Тоя израз при нас значи, че човекът е изгубил разсъдъка си. Продължава да живее, ала не е същият.

— И какво стана с този… Ренар?

— Полицията го разстреля.

Валие пое дълбоко въздух и разтри очите под очилата.

— Разбира се, било е ужасно, Диана, ясно ми е, че…

— Това не е най-лошото — прекъснах го.

И тогава му разказах за поразителната прилика между тунела в чифлика и мястото, където е прекарала фаталния си месец Клаудия. Не казах нищо за самоубийството на Алварес, нито за обесените манекени, колкото и да ми говореха за угризенията на предполагаемия виновник. Валие ме слушаше все по-изнервен и по-изнервен.

— Искаш да ми кажеш, че Ренар е работил заедно с шефовете ти ли?

— Искам да кажа, че Ренар може би изобщо не е съществувал. — Сега вече ми стана трудно да говоря. Всичката умора и цялата болка се изсипаха върху ми като лавина. Разтърках голите си беззащитни ръце. — Искам да кажа, че вероятно е бил някакъв експеримент, проведен върху нас самите… И е много възможно подобни опити да продължават да се правят. Сестра ми и другото момиче са изчезнали от дни… Информационният анализ потвърждава, че са били жертви на същия убиец на проститутки, само че има нещо… — Като стигнах до тоя момент, започнах да заеквам. Защо? Думата на Воайора срещу тая на хората, на които се доверявах? Но отведнъж ми стана ясно, че вече нямам доверие никому. — Съществуват данни, които ме карат да подозирам, че анализът е бил манипулиран — завърших, гледайки Марио Валие право в очите.

Осветлението превърна стаята с бели стени в празно пространство, а лицето на доктора се сливаше с него.

— Трябва да отидеш и да ги издадеш… — промърмори.

— Нямам никакви доказателства. Единствено спомените на една болна колежка. — „И дадената дума от един масов убиец“, помислих си.

— Ще ги събереш. Аз ще ти помогна!

— Помагаш ми и само като ме слушаш.

— Само какво…? Я не приказвай глупости.

Стана внезапно и покри устата си с ръка, като че за да попречи оттам да излязат слова, които не биваше да бъдат чувани. И закрачи от единия до другия край с неподозирана и от самия него страст.

— Слушай сега, казвам ти го и не искам да повтарям. Спри да разсъждаваш като войник по време на война, моля те! Уверявам те, че тази твоя работа е донесла много ползи на обществото. Уверявам те! Но вече точка. Толкова. Ти повече не му дължиш нищо. Не дължиш нищо никому. — Не преставаше да снове. Аз го следях с очи. — Какво повече искат от тебе? Дали онова, което вършиш, ти харесва, или не, е друг въпрос. Какво още е необходимо да направиш? Погледни се! Погледни се цялата. Борила си се с тоя, накълцал те е здравата, сторила си всичко, което се е очаквало от тебе, нали…? И с какво ти плащат? Като те премятат? Това е балансът на твоята сметка. Стига, Диана! Каквито и вълци да са, тяхната работа, но ти пък да не си пържола?

На стената бе окачено огледало във формата на ацтекско слънце. Неочаквано Валие се спря пред него.

— Срещал съм доста страдания в тоя живот — продължи вече спокойно. — Неправдите имат много лица, както и опиатите, за които ти говорих… Виждал съм деца да продават телата си, за да преживяват, и въпреки това не успяваха да го направят. Мизерията е главната психопатия на тоя свят и най-жестоката. Ти ми говориш за Ренар, за убиеца на проститутки, за терористични организации и отвличания… Това е все едно да погледнеш някоя снимка с евреи в нацистки концентрационен лагер и да възкликнеш: „Ах, какво зло, ако не се бе случило, тоя свят щеше да е по-добър“, например. Само че именно това е театърът на западната цивилизация, развитите страни да си затварят очите пред най-чудовищното престъпление на всички времена. Имаш ли представа колко деца със същия външен вид като тия еврейчета съм виждал, Диана? Знаеш ли колко ги има по концлагерите из Третия свят? Всички те са агенти под прикритие като тебе. Трепят се, предлагат плътта си, за да бъдат разкъсани. А през това време ние, цивилизованите, инсценираме престъпления, терористични акции, убийства… и, естествено, не ги и забелязваме, решавайки своите проблеми. — Обърна се и ме погледна. Очите му иззад стъклата на очилата блестяха, като че ли и те самите бяха стъклени. — Диана, зарежи ги тия сценки… Задраскай ги от сценария, спри да играеш по свирката на подличките дребни господарчета… Моля те, като приятел.

— А ти не играеш ли същата игра?

Въпросът ми сякаш го обви целия в пашкул от тишина.

Вдигна вежди и доби болезнено изражение.

— Не, аз не участвам — отсече накрая. — Животът с тези обитатели на джунглата ме научи да бъда тоя, който съм. Без маска. — Пристъпи към мен. — Веднъж те помолих да го направиш, още докато не те познавах. Сега те моля отново: остави маските настрана и бъди себе си.

— Вече не съм ти пациентка — отвърнах донякъде и озлобена. — Излекувана съм.

— Не ти приказвам като психолог, а като… като мъжа, когото целуна оня ден на тротоара.

Изрече това много тихо, но и съвършено ясно. Станах. Стояхме един срещу друг.

— Мисля, че с теб допуснах грешка… — промълвих и ми се стори, че всяка отронена дума ми причиняваше болка. — Като научи, че не се казвам Елена, трябваше да се махна… Беше необходимо да напусна кабинета ти и да не се връщам. А аз какво направих, намесвам те все повече и повече! — Валие — отричаше с глава, ала аз го засипах с още думи и хълцане. — Изложих те на опасност, като ти разправих всичките тия работи! И продължавам! Знам какви са рисковете, но мисля само за собствената си утеха!

— Е, утешавай се — каза нежно, разтваряйки прегръдката си пред мен.

— Възползвам се… за да бъда самата себе си!

— Това не ми се струва чак толкова лошо…

— Само че си в опасност! — И добавих тихо: — А ти… ме интересуваш.

— И ти мен, Диана.

Хвърлих се в обятията му, в мрака на неговата прегръдка, сред уюта на фамилното му име^[1], топло убежище, обвеяно от дъха му. Затворих очи, но сълзите преминаха през миглите ми и се посипаха като дъжд.

— Позволи да ти помогна… — мърмореше Марио Валие, притискайки ме към себе си, и без да ще, ми причиняваше болка по синините и раните, но това ми харесваше. — Спри да се правиш на баща и майка на самата себе си и остави и някой друг да ти окаже помощ.

При първата целувка не си и помислих, че на тоя свят има и друго освен устата му. Вдигнах ръка и свалих очилата му, както по време на бал можеш да дръпнеш маската на своя партньор. Не спирахме да се целуваме и изведнъж си дадох сметка за влечението, за това непреодолимо спускане на тялото към тялото на другия, откъдето вече няма връщане, защото не можеш, а и не желаеш, и продължаваш докрай.

Осъзнах, че още държа в ръка очилата му, докато ме водеше към спалнята.

Марио Валие любеше и страстно, и нежно, с една изненадваща мекота, която от Мигел не получавах, но постепенно пъшканията му се превърнаха в хлипане, сякаш го болеше от собственото му удоволствие или пък от това, че ми го причиняваше.

Накрая двамата, хванати за ръце и легнали по гръб, изглеждахме като едно цяло, готово да полети нагоре към тавана.

Спалнята представляваше полутъмно пространство, преградено със завеси в оня землист цвят, напомнящ реките, браздящи Амазония.

— Това ти ли… беше? — ненадейно ме погледна. — Не беше ли… нещо друго?

Не успях веднага да разбера какво искаше да каже, но после се досетих. Вероятно мислеше за оная маска, която му изиграх в кабинета. Не бе забравил удоволствието, което бе изпитал тогава. Отговорих му, че съм била самата себе си.

— Искам да живея с теб — промърмори.

— Ти си луд — отвърнах му.

— Да.

Още докато бяхме в леглото, ми направи „лечебен индиански масаж“. Положи дланта си, обърната надолу, и поглади безкрайно леко хематомите по корема ми. Те почти не ме боляха, но остатъкът от пръста току ме прерязваше, въпреки че не желаех да му се оплаквам. Прокарваше известно време ръка по моето тяло и после прошепна:

— Диана, знам, че си влюбена в друг… В свой колега, ти ми го каза… Слушай… Само те моля… едно решение. Работата ти. Това себеотдаване на този свят, който те използва… пък и аз със своя свят… а насреща — ти, гола, без маска. Предлагам ти да се преборим заедно, за да възтържествува истината, ще открием сестра ти и ще пратим в съда всичките тия боклуци… Мисли и решавай. Не бих понесъл да те гледам как страдаш. Не приемам страданието. От мен можеш да поискаш всичко освен това. Но ако избереш да продължиш както досега, тогава… — Вдигна едната си вежда, обърна се неочаквано към мен и ме целуна. — Тогава, по дяволите. Няма да се отървеш от мене… — Засмя се нежно. — Не, наистина, решавай. Ще ти помагам, какъвто и да е твоят избор, ако обаче предпочетеш наново стария си път, аз… заклевам се, повече няма да те безпокоя.

— Благодаря — казах.

— Обещаваш, че ще помислиш, нали?

— Обещавам.

Телефонът е изобретен, за да разваля подобни моменти. Бе моят, някъде из разхвърляните дрехи по пода. Помъчих се да позная кой е и взех апарата с чувство на срам.

Но ужасеният глас, който молеше за помощ, не принадлежеше на Мигел.

 

 

— Не знам какво й става — изхлипа угрижена Нели, очаквайки ме на вратата. — Заклевам ти се, би трябвало да зная, но не знам. Съжалявам!

— Бъди спокойна, миличка. — Влязох вътре като в гробница. Цареше мрак и тишина. — Защо не си запалила?

— Не дава да паля. Настръхва като лъвица. Откакто ти си тръгна, е страшно нервна. Диана…! — Съпроводи ме като сянка по тъмните коридори. — Не знам за какво сте си говорили, но вече не е същата…! Не иска да яде и като понечих да я изкъпя днес следобед, каза „не“… Направо съм уплашена!

— Викала ли си някого?

— Не ми позволява! — проплака Нели. — Нито лекар, нито Падиля! Само повтаря: „Искам да видя Диана, викни я, кажи да дойде Диана“…! Отначало си мислех, че мога да се справя сама, само че е вече единайсет и продължава все същото! Извинявай, че те обезпокоих…

— Добре си направила, мила. — Бях уверена, че Марио Валие нямаше да е на моето мнение. Бях излязла набързо от тях и го оставих напрегнат и притеснен.

Нели разтвори порталната врата в дъното на хола. Клаудия стоеше права в другия край на стаята, полуосветена от отблясъците на уличните лампи, които проникваха през отворения прозорец. Бе със същата рокля и изглеждаше толкова мъничка и слаба, че почти не се забелязваше сред мебелите вътре. Извъртя лицето си към мен, побеляло като на мъртвец.

— Аз… си спомних, Жирафке… — каза, щом ме видя. — Разни работи.

— Успокой се, Сесе, тук съм… — Погледнах към Нели, тя отстъпи. — Мога ли да запаля лампите, Сесе?

Клаудия не обърна внимание на въпроса ми.

— Видях доктор Дженс… Видях го в килията, където бях затворена. Гледах нагоре. Не беше лесно да се гледа нагоре: всичко ме болеше, даже и очите… Някога болели ли са те очите…? И не бях в състояние да говоря, нито да мърдам, но можех да гледам и го виждах. На Ренар… никога не успях да му видя лицето. Носеше маска…

— Сесе, слушай…

— Не можех нито да мърдам, нито да говоря. Ренар не разрешаваше. Нямаше нужда да ме връзва. Беше много убедителен. — Засмя се с дрезгав глас. — Знаеш ли какво направи един път? Поля ме с бензин и ме накара да държа запалена клечка кибрит със зъбите си, докато… Такива работи… Не ме биеше… И най-интересното, както щеше да каже Дженс, най-интересното… Знаеш ли кое беше? Че исках да я изпусна тая клечка. Исках да изгоря, като едно лайно, там, насред полето. — Направи гримаса и потрепери. Сега, като стоях близо до нея, забелязах капчиците пот върху лицето й. — Да умра хиляди пъти… Не, много повече. Ти колко пъти си пожелавала да умреш?

— Вече всичко мина, Сесе… — Полека пристъпих съвсем близо и протегнах ръце.

— Но не изпусках клечката. Предпочетох да живея като лайно. Доктор Дженс ми направи голям подарък… Струва му много усилия, но го постигна. Най-накрая успях да повърна всичко. Тогава разбрах. За какво става дума, искам да кажа. Повърнах го. Ти не си, Жирафке. Имаш нужда от Ренар, да те накара да повърнеш… Аз обаче знам какво сме. Присвиване на мразен стомах, даже не и жлъч. Бълвоч. Това сме. Ченгета под прикритие.

— Да, Сесе, това сме, сега ще ни помогнеш ли да не стоим около тебе? — Обърнах се към сгушената в тъмното сянка на Нели. — Нели, обади се в отдела…

— И паднах в дупката! — отсече Клаудия и ни погледна като стресната. — Нали така се казваше? Дупката… И знаеш ли какво е то, Диана…? Огледало. Най-страшното е, че гледаш в него и не виждаш нищо…

— Нели — настоях внимателно, — обади се в отдела или, ако искаш, мога и аз…

Най-после Нели се помръдна. Но онова, което направи, бе да ме хване за ръката.

— Беше лоша идея да те викам тебе. Става още по-зле! — Започна да ме дърпа. — Отивай си, Диана, отивай си, ще се погрижа за всичко сама! — Не исках да излизам от стаята, ала най-накрая отстъпих. Изведнъж състоянието на Нели ми се стори по-сериозно и от това на Клаудия. Минахме в хола и я улових за раменете.

— Нели, съвземи се. Клаудия е болна и има нужда от нас. Трябва да й помогнем!

— Не мога повече! — Нели въртеше главата си наляво и надясно. Начинът, по който оглушително хълцаше, я правеше отблъскваща. — Прекалено дълго я гледах, не съм в състояние повече…! Много я обичам, кълна ти се, че не мога повече…!

Прегърнах я и я оставих да плаче на рамото ми. Тогава и двете чухме: шума оттатък, някой отваряше кашони. Дръпнахме крилата на порталната врата, тъкмо навреме, сварихме Клаудия с остатъка от пластмасовото шише, което бе изляла на главата си. Усетихме позната силна миризма. За миг се разсеях, но веднага след това прозрях каква е тази течност. Моторната косачка…

И съзрях пламъчето в ръцете на Клаудия. Пред очите ми лумна една друга сцена, със сина на Воайора, отпреди два дни.

Не помня колко пъти извиках името й или го чух в крясъците на Нели, докато тичахме към нея.

И внезапно ослепителният взрив, в който се превърна Клаудия, ни спря.