Хосе Карлос Сомоса
Стръв (30)

29

Хулио Падиля бе изнервен.

Явно не ставаше дума за конкретна заплаха, а за смътна опасност от нещо неопределено, но особено неприятно.

Не подозираше причините за това усещане, само допускаше предстоящи проблеми. И дипломата на криминален психолог, която висеше на стената в кабинета му, не беше необходимо условие, за да проумее, че самоубийствата на Алварес и Клаудия могат да върнат на повърхността заритата надълбоко помия, а като връх на всичко, Диана Бланко се ровеше именно в нея.

Но не отдаваше лошите си настроения на тия размисли. Това бяха познати неща и подлежаха на контрол. А и нямаше как да се издигнеш на висок пост в областта на криминалната психология, ако подобни опасения бяха в състояние да те объркат.

По-скоро причината бе атмосферата на промени, смъртта на колеги, която витаеше наоколо, също и силното главоболие и неспокойният сън от известно време насам. Нещо, което можеше да се излекува с една хубава почивка в края на краищата.

Докато си разсъждаваше, усети ръката на Олга Кампос върху коляното си и инстинктивно хвърли поглед към шофьора, който ги караше от параклиса към Лос Гуардесес. Той обаче си гледаше платното на пътя. Извърна се към Олга и се взря в месестите й и чувствени устни.

Възхищаваше се от тази Олга. Преди беше забележителен агент, сега — чудесен сътрудник. А от време на време и изключителна любовница. В един момент отношенията им се разклатиха поради това, че Падиля беше женен и не бе привърженик на идеята да изостави жена си, но, така или иначе, след серия от късания и сдобрявания бяха постигнали една сърдечна дистанция и успяваха да се уважават взаимно.

Олга беше много дейна, доста по-млада от него, амбициозна. Падиля бе наясно, че тя се възползва, за да драска нагоре, но и той — също, като посещаваше апартамента й. Според него бяха квит и докато всичко си вървеше така, не се безпокоеше.

— Как си? — попита Олга.

— Добре — излъга. — Оцелявам.

— Съжалявам за случилото се. — И продължаваше да гали коляното му. — Не биваше да каниш Диана на церемонията.

— Не бях аз, а Сесеня. Реши, че трябва да присъства.

— Във всеки случай не каза нищо, което Сесеня още не е научил.

Падиля се съгласи.

— Диана ходи като откачена след случката с Воайора — прибави Олга нещо като обяснение. — А и това, дето изчезна сестра й, идва отгоре. Като че ли е паднала в дупката. Нужно е да се наблюдава отблизо. Не мислиш ли, че нещо трябва да се организира?

Тоя тон на Олга не мина незабелязано за Падиля.

Беше му известно, че и бившата агентка се опитваше да го манипулира, понякога успешно, с реторични въпросчета, които впрочем особено пасваха на профила му Молба. Стисна ръката на девойката, но онова, което преди всичко направи, бе да махне дланта й от коляното си.

— Хубаво, чуй ме сега, Олга…

— Казвай.

— Уморен съм. Мисля, че съм и грипав. Ще се заемеш ли с остатъка от делата за днес, а аз да спусна кепенците и да си отида вкъщи?

— Естествено, разбира се.

— Благодаря ти. Ще се видим утре.

— Утре аз също спускам кепенците, празник е. — Не се засмя, но бе готова да го направи, отвори уста, показа зъбите си и лицето й засия. — Забрави ли?

— Да, бе. Първи ноември. Смехория.

— Кое му е смешното?

Реши да не отговаря, защото нищо от онова, което си мислеше в момента, не можеше да мине за смешно. Като пристигнаха в Лос Гуардесес, си взе ноутбука и някои документи, сложи ги в куфарчето и си тръгна със собствената си кола. На връщане различи образите на зловещи тикви и космати гноми, напомнящи за Хелоуин. Точно така. Бе се случило в тази нощ. Празникът на маските. Трийсет и първи октомври, разбира се. „Тази вечер преди три години започна историята с Ренар — помисли си. — Случайностите в шибания живот.“

Малко преди да стигне до дома си в Артуро Сория, дъждът се усили. Чистачките се въртяха отчаяно и колата се нареди в предпразничното мадридско задръстване. При нормални обстоятелства Падиля щеше да изпсува и да натисне клаксона, но сега тия мисли и това проклето безпокойство го разсейваха.

„Трябва да бутнем тоя чифлик до основи… Само че всички се надявахме, че може да бъде ползван отново… Какви абсурди…“

Струваше му се невероятна постъпката на Алварес, който отвори кутията на Пандора с това самоубийство. И защо се обеси точно в тунела? Поради угризения на съвестта, беше го написал в прощалното писмо. И какви угризения три години след това? Дженс беше единственият, който носеше отговорността за тоя опит, и, което бе още по-лошо, в края на краищата се беше провалил. Колкото до Клаудия Кабилдо, тя бе агент, нали така? Агентите са, за да бъдат изпробвани и да влязат в употреба. Угризения? „Съчувствие към жертвите, към всички страдащи…“

Очите му се навлажниха и усети, че поради някакво странно съчетание на мисли в съзнанието му изникна дъщеря му Каролина. „За всички невинни, чийто живот е бил завинаги пропилян, по дяволите, съчувствие за…“

В тоя миг видя, че е пристигнал в Артуро Сория и е отминал къщата си.

И изпсува високо. Завъртя волана на следващото кръгово, за да смени посоката, и почувства ръцете си потни. Нищо чудно действително да е пипнал някой проклет грип.

Къщата бе от последните, които построиха след обновяването на тази стара улица, и притежаваше най-съвършените системи за сигурност. Имаше типичния вид на малка резиденция от богаташки квартал. Падиля набра кода от разстояние, вратата на гаража се отвори и той влезе с колата, докато навън дъждът не спираше да плющи. Зарадва се, като видя хондата на сина си паркирана вътре, защото това предполагаше, че се е прибрал рано. После се досети, че Алваро щеше да ходи на някакъв купон тази вечер и най-вероятното бе всеки момент да излезе. Това го потисна, понеже означаваше, че синът му ще тръгне с мотора и ще се прибере чак утре сутрин подгизнал от алкохол. Колкото и младежа да беше разумен, тая перспектива не му се понрави и се приготви за битка още щом прекрачи прага.

Алваро бе осемнайсетгодишен хлапак, висок и добре сложен, вадеше и слагаше музикални дискове в компютъра, за да си ги прехвърли на лаптопа, с цел да ги вземе със себе си. Бе на колене с гръб към вратата, дългите му крака стърчаха изпод бермудите. Видеото гърмеше.

— Намали го, Алваро — викна Падиля.

— Много рано си идваш, татко. — Едва-едва извъртя главата си, докато изпълняваше нареждането.

— Взех си почивен ден. Къде е мама?

— Не си е дошла. — Тоя път Алваро го изгледа и се усмихна. — Рано е.

— Да.

Жена му Ребека беше адвокатка и работеше в една кантора. Бе се запознал с нея навремето в Юридическия факултет, където и той самият бе изкарал няколко семестъра. Алваро понякога се шегуваше с него, като казваше, „че е учил всичко, което после в живота не е правил“: право, мениджмънт…

Всъщност иронията му бе намясто, защото нито една от тия дипломи не се изискваше, за да бъде назначен, а и психология беше следвал, след като бе поел шефския пост в Центъра по криминална психология. Вътрешният глас обаче му бе подсказал, че това е необходимо, и вероятно не беше сбъркал.

Свали сакото си, закачи го в гардероба в антрето и провери дали всички датчици на системата за сигурност, включително и сензорите за поведение, са включени. Беше неспокоен. Дори и тук достигаше шумът от плющенето на дъжда, който се изливаше като от душа в банята.

— Тая вечер ще излизаш ли, Алваро?

Синът му отново се обърна и го изгледа подозрително.

— Днес е Хелоуин, татко, имаме празник, какво ти става?

— Нищо, нищо. Какво реши в края на краищата за сестра си?

Алваро въздъхна дълбоко, а Падиля вътрешно се закле да не се интересува повече от личното му мнение.

— Татко, имаме среща с Мишел на площад „Кастиля“ в десет. Ще ходя с мотора. Нали ти казах, не мога да водя Карола.

— Можеш — отряза го Падиля по най-гадния начин, който счете за подходящ. — Ще вземеш колата на майка си, ще я заведеш в девет и ще ти остане достатъчно време да се върнеш за проклетия мотор и своята Мишел… После ще си я прибера аз. Сестра ти има право малко да се позабавлява.

— Чудесно, тогава си я закарайте вие.

— Не желая да споря. — И наистина нямаше никакво желание, но дочу момчето да му отговаря:

— Миналата седмица каза, че ще направиш всичко възможно да я заведеш ти!

Беше го забравил. Тоя удар под кръста го накара да почервенее и като мина покрай огледалото в антрето, видя плешивата си закръглена глава. А иначе не бе такъв. Какво му ставаше? Безпокойството, без никакво съмнение. Само че безпокойство от какво?

Реши да сложи край на спора и се запъти към спалнята, за да се съблече, тогава видя домашната помощница да излиза от стаята на Каролина и се досети, че дъщеря му се е прибрала от колежа и си е вече вкъщи.

Падиля й направи път и влезе при момичето с надеждата тук да си поеме въздух. Стаята бе светла и многоцветна. Каролина бе седнала на своя стол с електрическо задвижване пред статива с тънка четчица в ръка. Около нея, а и из цялото помещение миришеше на акварели. Стопли му се сърцето, като я зърна, и се изпълни както винаги с гордост: дългата права руса коса, наследена от Ребека, сините очи и кръглото лице — от него. Бе облечена с онази оранжева блуза и черното трико, дето й го препоръчаха рехабилитаторите. Един обективен наблюдател би решил, че това не е най-красивата девойка на четиринайсет в Испания, но Падиля смяташе, че красотата извира и от душата на човека. А Каролина, както отвън, така и отвътре, бе най-красивото нещо, което някога бе виждал.

— Здравей, тати, дошъл си рано.

— Здравей, душичке. — Продължаваше да му е нервно, миг по-късно обаче си даде сметка, че прекалява: гушна я с големите си ръце, целуна я по косата и я накара да престане да рисува.

— Какво има? — веднага го попита Каролина. Не спря да се усмихва, но с прокрадващо се съмнение. — Случило ли се е нещо в работата?

— Не, нищо. Радвам се да те видя.

Никога не говореше за работата си. Даже и Ребека не знаеше много-много, единствено, че ръководеше звено, което правеше психологически профили на криминални престъпници. Светът на всичките тия хора, агентите под прикритие, трябваше да бъде държан далеч от домашното огнище.

„Не, нищо. Нищо ми няма — се помъчи да си внуши, докато прегръщаше дъщеря си. — Днес погребахме колега и това ми опъва нервите. Но нищо не може да се направи.“ Да се приеме за правилно онова, което Виктор Дженс причини на Клаудия Кабилдо, би било грешка, и какво от това? Алварес също се беше съгласил, така че горе-долу ръцете му бяха чисти. И ако тоя глупак си бе намерил друго място да се беси, сега проблемът нямаше да стои на бюрото на Сесеня. А погледнато реално, и това не беше повод да се ядосва. Олга имаше право: правителството в момента знаеше, но не реагираше срещу онова, което се бе случило с Клаудия. Гледаха само как по-скоро всичко да бъде забравено. Колкото до Диана, ще се заемем с нея, ще й запушим устата с пари, както винаги се постъпва, или пък ще я оправим чрез Мигел Ларедо. Никой не се интересува от стари работи, камо ли от такива.

„Успокой се. Всичко е наред. Просто някои неща трябва да се доведат докрай…“

— И аз се радвам да те видя, татко — сърдечно каза Каролина. — Как ти се струва? — Посочи рисунката. Падиля я освободи от прегръдката си, но остана наведен над рамото й, за да я целуне по свежата буза, докато оглеждаше картината.

— Гениална е — заяви. — Само че ангелът е прекалено сериозен.

— Понеже е ангел. Нито се смее, нито плаче. Ще я нарека „Възкресение“.

— Страхотна ще стане, принцесо.

Падиля стоеше, загледан във фигурката, цялата в бяло, с разперени ръце и криле над морските вълни. С мъка си даваше сметка, че Каролина неизменно рисуваше морета или езера, сякаш по тоя начин се стремеше да преодолее спомена за онова нещастие на ръба на басейна в стария колеж, където по най-нелепия възможен начин падна и счупи гръбнака си. Ребека, жена му, бе уверена, че съпругът й вече не е същият, макар и да не бе в състояние да каже в какво. И точно тогава той пое поста в Центъра по криминална психология, чувстваше се достатъчно изпълнен с енергия и хлад, за да изпрати една девойка, вероятно на възрастта на дъщеря му, да залавя бандити с цената на това да бъде осакатена. Агентите затова са агенти, затова се захващат с тая работа, за да могат други момчета и момичета да живеят спокойно. По дяволите. Това е, което си мислеше, а и така бе мислил винаги. Злополуката с дъщеря му нямаше нищо общо.

И гледайки картината, си каза: „Възкресение“.

Момичето нещо му говореше:

— … да направя, но накрая реших да го оставя така…

— Какво?

Каролина изпръхтя полу на шега.

— Татко, мразя те, като не ме слушаш.

— Извинявай.

— Казвах ти, че исках да сложа Таиса в ръцете на ангела, но се отказах. Знаеш ли коя е? Таиса е жената на принца от оная книжка, дето ми я даде…

Спомни си. Беше й подарил едно книжле с разкази по драми от Шекспир, между тях и „Перикъл“. Това бе една от последните му пиеси, в нея имаше и приключения, и магии, и любов. Именно в тоя текст Дженс намираше ключа към неговата, на Падиля, филия, Молба, във впечатляващата сцена на срещата между главния герой и дъщеря му. Това последното, разбира се, не бе го разказал на Каролина.

— Чудесно е станало. — Опита се да не обръща внимание на неприятния спомен за тоя откачен мошеник. — Не е нужно да правиш каквото и да било повече…

— Татко, знам какво ти е.

Сериозността й го накара да я погледне отново. На двора Пирата, голдън ретривърът, лаеше в дъжда по минувачите.

— За празника тая вечер, нали? — каза Каролина. — Чух ви да се разправяте с Алваро и наистина не искам да ме води. Няма защо да се притеснява заради мен…

Иззвъня телефонът, бе далече, някъде извън стаята, и после се чу гласът на Алваро: „Татко, телефонът!“ Падиля целуна отново дъщеря си и тръгна към вратата.

— Ще говорим — рече, докато излизаше, — но ще отидеш на тържеството с класа, Карола, все едно кой ще те заведе. Сигурен съм, че ще си изкараш чудесно.

Дъщеря му се съгласи. За разлика от Алваро, тя не спореше никога.

Вероятно защото, както твърдеше брат й, „така или иначе, винаги постигаше своите намерения“. С тия весели мисли в главата и чувствайки се по-добър, се отправи към спалнята, където бе най-близкият телефон. „Непознат номер“, прочете на дисплея.

— Да — каза в слушалката.

И след няколко конфузни секунди я окачи обратно. Без съмнение ставаше дума за сгрешен номер.

Обърна се и отиде в кабинета.

„Няма нищо. Имам работа за вършене…“ Включи компютъра върху бюрото и отвори пощата. Влезе в една папка и веднага я затвори. „Не всичко, не…“ Върна се обратно в спалнята, тананикайки си някаква песничка, и се сети, че куфарчето с документите бе останало в колата. Но за това имаше време. Много време. Преди всичко трябваше да си почине. Взе слушалката.

— Телефоните — каза — изключени.

Проследи развеселен как диодите на отделните канали един след друг изгаснаха. После влезе в хола, където Алваро продължаваше да прехвърля дискове, които огласяха цялата къща, и изключи и сензорите за поведение. Измърмори, питайки се, загледан в сина си: „Не, още не. Всяко нещо по реда си…“

Отиде в кухнята. Амелия, домашната помощница, се взираше в таблото на микровълновата фурна. Падиля се наведе зад нея, издърпа един кашон и измъкна дълъг нож за рязане на месо. С него се насочи към момичето.

„Всяко нещо по реда си…“

Пусна Амелия на пода в червена локва, която изпоцапа обувките му, върна се в хола през другата врата и се приближи до сина си, обърнат с гръб към него, улисан в своите занимания.

 

 

Каролина Падиля доизпипваше тук-там картината, когато шум от нещо, изпотрошило се на парчета, идващ някъде от вътрешността на къщата, я накара да потрепне.

— Какво стана? — възкликна.

Не последва отговор. Или не я бяха чули, или инцидентът не е бил съществен, заключи, защото музиката на брат й продължаваше да се носи откъм хола. Отвън Пирата се дереше от лай, както никога, а дъждът не бе спирал да плющи.

„Амелия, разбира се, някой от нейните специалитети, пак запраща нещо на боклука“, си помисли с усмивка и се съсредоточи върху рисунката. Само че се почувства уморена, остави четката в малкия съд с вода при останалите и избърса ръцете си. Бе много внимателна, обичаше чистотата, подреждаше си вещите и стаята й блестеше. Преди години, когато родителите му се караха заради вечния безпорядък около него, брат й се бе подиграл: „Карола не разхвърля, защото не мърда от мястото си.“ Последва грандиозен скандал, викове, мама дори се разплака. Но тия жестоки думи изобщо не успяха да я засегнат. Много обичаше Алваро и беше убедена, че чувствата им са взаимни. „Лошото е, че е момче — разсъждаваше. — Момчетата са такива, тъпанари.“ Разбира се, че нямаше да бъде тя тази, която щеше да му провали празника тази вечер.

Хвърли поглед към часовника и се досети, че Амелия всеки момент щеше да чукне на вратата, за да й каже, че вечерята й е сервирана. На нея винаги й казваха, докато на брат й — не. Но Каролина не харесваше родителите й да се отнасят към нея по „специален“ начин. Понякога й се струваше, че за инвалидността й се грижеха повече, отколкото за самата нея: отделяха и време, и пари за най-различни средства за възстановяване и безсмислени терапии. Защо не можеха да я приемат такава, каквато бе? Това й досаждаше, както и онова, че не знаеше как да им го каже, без да ги обиди.

Стори й се, че някой стои пред вратата на стаята й. Сигурно Амелия. Който и да беше, не се осмеляваше да влезе. Запита се дали не е Алваро, дошъл да й пробута поредната си шегичка.

— Чувам те — викна на висок глас и с усмивка.

Отново не последва отговор. Включи управлението на стола и отиде до вратата, когато неочаквано нещо в картината привлече вниманието й.

Татко имаше право, ангелът наистина беше прекалено сериозен. Освен това се бе вторачил право в очите й.

Каролина, виж ме.

Защо го бе нарисувала такъв? Вече не й харесваше.

Дръжката на вратата бе започнала да се завърта.

Най-вероятно беше уморена, защото образът на ангела внезапно взе да я плаши. Прогони от главата си мисълта, че му е направила ръцете толкова дълги не за да й предложи убежище в прегръдката си, а за да я хване. Пръстите му бяха разтворени като на граблива птица.

Моя си, Каролина.

Какво имаше там в неговия поглед, вътре в тия очи?

Потисната от собствената си рисунка, тя не схвана в първия миг, че мъжът, който, накуцвайки, влезе, бе оцапан от главата до петите с кръв, нито пък забеляза ножа, също целия в кръв, но се взря в лицето му, по-скоро в очите. И секунда след като бе вдигната от стола й на колела и захвърлена върху леглото, и то с такава сила, че не успя дори и да извика, откри две неща.

Колкото и невероятно да изглеждаше, тоя мъж бе баща й.

Забеляза и друго, и то бе точно същото, което бе доловила в очите на ангела.

Удоволствие.