Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El cebo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
rain (2015)

Издание:

Хосе Карлос Сомоса. Стръв

Испанска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2012

ISBN: 978-954-529-996-4

Редактор: Елена Константинова

Коректор: Донка Дончева

 

José Carlos Somoza. El cebo

© José Carlos Somoza, 2010

© Марин Галовски, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

 

Формат 84×108/32. Печатни коли 24,5

Предпечатна подготовка „Колибри“

Печатница „Симолини“

История

  1. — Добавяне

33

Чувствах се като лепкава, сладникава каша.

Диана…!

Имената вече не съществуваха. Какво е името, ако не форма на разделение между хората? В моите възприятия една ръка представляваше част от нечие тяло и от пространството, сред което се движеше. Декорът и актьорите бяха едно неразчленимо цяло.

… Вземи й…

Образи и звуци се сливаха, наподобявайки дълъг коридор, гледан от различни ъгли, или пък играта на светлината по десетките повърхности на обработен скъпоценен камък. Лявата ръка и челюстта ме боляха наистина, но ставаше дума само за още един ярък щрих, добавен към множеството цветове на фона, като бродерия на дреха. Единственото, което успях да усетя, или единственият ми спомен имаше геометрическо изражение: сякаш не представлявах нищо повече от незатворен кръг, следа от молив, който всеки момент щеше да довърши траекторията си.

… пистолета!

И тогава краката на Клаудия, кокалестите й колене, най-слабите, които някога бях виждала, внезапно се завтекоха насреща ми и се блъснаха в мен. Настъпи малка промяна в сценария. Светлината се извъртя като в концентрационен лагер при бягство на затворници. И съзрях публиката, внушителна група трупове в костюмите на своите епохи, прави. Манекени. Един от тях, с глава на мястото й, приличаше на Ана Болейн.

И от този миг нататък действителността се завърна.

 

 

— Мигел, жив ли си… — И наострих уши.

И всичко последва светкавично, като при бърз ход на видео. Бях седнала на пода, все още зашеметена от сблъсъка с Клаудия, близо до мен лежеше пистолет. Познах го, беше разглобяемият пистолет, който Мигел бе насочил към главата ми вкъщи. И постепенно си спомних, че после го държеше Клаудия и накрая бе паднал на земята. Мигел искаше да го взема, без все още да разбирам защо.

Протегнах ръка към него и отново чух гласа на Клаудия:

— Ти май така и не се научи да стреляш през тия години…

Бе се надигнала и направи нещо, което ме изненада. Засили се напред, като футболистите, и възползвайки се от инерцията, изрита с десния си крак Мигел, който продължаваше да лежи сгърчен на пода. Въпреки че бе боса, ритникът с пета бе жесток, Мигел изстена и остави влажна тъмна следа, завличайки се до краката на един от манекените, който се строполи върху него. Двамата, човек и манекен, останаха един върху друг, неподвижни като предмети. Една ръка, бързо и леко като пипало, се мярна в моето зрително поле и сграбчи пистолета.

— Но всяка грешка може да бъде поправена, нали? — каза Клаудия и се прицели в Мигел.

Окса, върви за момичетата.

Това, че Клаудия изрита Мигел, ме накара да се намеся.

Нищо от онова, което ми бе сторила или наприказвала до тоя момент, не ме интересуваше. Знаех, че съм в състояние на предобсебеност и че бе изгубила контрола върху мен, след като Мигел я бе блъснал върху ми. Макар и ранен, беше съумял да допълзи до краката й, докато тя държеше речта си.

Намесих се единствено, за да й попреча да стреля.

Скочих отгоре й точно в мига, когато оръжието гръмна със звук на настъпена кутия от бира и вероятно нещо невидимо и смъртоносно бе излязло от късото му дуло. Не смогнах да се блъсна в нея, преди да успее да натисне спусъка, но моята атака я накара да се мръдне, за да ме избегне, и това промени траекторията на куршума. Докато я захлупвах с тялото си в старанието да й нанеса удар, чух шум от счупване и се помолих да не е нещо сериозно.

Не можех да направя нищо повече от това за Мигел. Сега трябваше да се погрижа за себе си.

Клаудия беше слаба, но жилава като стоманена тел, здрава като корабно въже и с удара, който й забих в корема, причиних повече вреди на себе си, отколкото на нея. Моето нападение обаче поне я принуди да се отмести и двете се превърнахме в нещо като ония летателни приспособления, конструирани от нашите предци. Моторът представлявах аз, а и съумях да я пусна навреме преди последвалия сблъсък.

Но не се ударихме в стената, разбрах го по звъна на стоманена ламарина, а в огромното огледало, което преди бе скрито зад тежката завеса. Не изглеждаше да се е счупило, за щастие и аз самата бях невредима.

Пистолетът.

Определено не съм веща във физическите единоборства. Разбира се, бях преминала през основния курс и имах някакви познания и умения. „Първо я обезоръжи.“ Възползвах се от мелето и удара в огледалото и хванах дясната й китка. Трябваше да го направя с дясната ръка, защото раната на лявата ме болеше нетърпимо. С крайчеца на окото си забелязах, че Клаудия се усмихва, усетих дъха й в лицето си, както в ония етюди навремето, когато двете се милвахме. Каза нещо, обаче не го чух. И без особено да се насилвам, пистолетът изхвърча от ръката й и падна някъде в тъмното. Тогава разбрах какво ми бе казала. „Искаш да го вземеш? Добре, заповядай.“

Тя сама го беше пуснала.

Клаудия също не беше боец, естествено. Бяхме агенти, бяхме измамнички. При нас важното бе не да си по-як, а по-хитър. И докато отвличаше вниманието ми по посока на пистолета, вдигна дясното си бедро така, че сякаш тялото й политна във въздуха.

Ритникът ме тласна силно назад с разтворена уста. Разперих ръце настрани и куп прашни манекени ме обгърнаха отвсякъде, предоставяйки ми своята фалшива подкрепа като подопечни подмазвачи на паднала от трона кралица. Опитах се да се хвана за тях, но единственото, което успях, бе, падайки, да ги катурна всичките. Клаудия се втурна в атака.

По принцип тя бе губеща в ръкопашен бой: мършава, ниска, кълбо от нерви, кожа и кости, много по-слаба от мен. Без съмнение обаче бе заслепена от дива ярост. А най-ужасното бе, че умееше да променя тактиката си съвършено неочаквано. Предизвикваше ме единствено с поглед: „Искаш да ме удряш ли? Искаш да ме убиеш! Давай, Жирафке. Само че дори и не подозираш какво е да страдаш. За разлика от мен.“ Точно тази разрушителна воля ме обезсърчаваше.

Изправих се, за да поема удара на малкото й, но твърдо като скала юмруче. Опитах да се уловя за нещо и паднах върху сгърченото тяло на Мигел. Предположих, че ще продължи да ме налага, и понечих веднага да се вдигна на крака, ала не последва това.

— Добре, superwoman! — възкликна. — Сега стани!

Още веднъж се помъчи да ме удари, но го избегнах. По брадата ми течеше кръв.

— Хайде, мръдни се, Жирафке! — каза, без да бърза. — Удари ме!

Не променяше стратегията: изчакваше, удряше и пак изчакваше. И тогава разбрах защо. Желаеше да ме държи на разстояние, да не влизаме в схватка. Целта й бе не да изгубя съзнание, не да победи, а да ме обсеби. Подготвяше се за маска. Това ме накара да импровизирам план за действие.

Бе ме натикала в един от ъглите, този, който беше срещу изхода и огледалото. Завесата, която преди го покриваше, се бе откъснала от единия край, беше провиснала и го затулваше наполовина. Удари ме пак и се престорих, че падам, за да застана с гръб към нея, съвсем близо до огледалото. И за десети от секундата се приготвих за своя маска.

Филията на Клаудия бе Кръв. Това нямаше нищо общо с вампири или разни подобни, а с възможността да бъде обсебена от агент, вградил собствения си псином сред особен декор, в който преобладава червеният цвят. Дженс я свързваше с „Хенри VIII“, едно от последните произведения на драматурга, писано в сътрудничество с друг предполагаем член на Гностичното общество, Джон Флечър. Изобилието от специфични сценични решения и костюми, например пурпурното облекло на кардинал Улзи, а също и фактът, че кралят, главен герой в драмата, става известен, като обезглавява някои от съпругите си, бяха скритите символи на тази филия. Яркочервеният цвят и кръвта усилваха ефекта на маската. Дженс ни караше да усвояваме техниката, изливайки бутилка вино върху голите си тела.

Направих бърз анализ на ситуацията: светлината — прожекторът в ръцете на Клаудия, външният ми вид — оранжевата блуза с петна от кръв, и самият фон — червената завеса и до нея огледалото. Реших, че си заслужава да опитам. Поредното „изчакване“ приключи и след всеки неин удар залитах назад, но винаги пред огледалото, и се извръщах към Клаудия със своята маска.

Получи се не зле, само дето бях забравила един детайл. Или два.

Клаудия също бе добра.

И се беше обърнала, дори по-успешно и от мен.

Превърна се в покер. Аз показвах фул, а в усмивката й съзирах четири аса.

И накрая, като за капак, жокерът в колодата. Йорик.

Част от моето съзнание, онази, която все още не бе напълно замъглена, си даде сметка, че ставаше дума именно за Йорик, защото профилът Труд, макар да беше изпълнен безупречно (разтваряне на ръцете точно както трябваше, напрягане на бицепсите, насочване на прожектора към корема), никога нямаше да успее да се справи сам.

Йорик я бе направил неустоима.

Изритах огледалото и с две ръце дръпнах завесата.

— Ах — каза Клаудия, като си пое дъх. — Виж я ти, а малко й остава.

Така и се чувствах: не бях обсебена, ала не можех да откъсна очи от нея. Все още бях способна да разсъждавам, да търся обяснения, но в същото време ме обладаваше отново това мъничко (и съвършено) тяло. Като че натъпкана с някакъв афродизиак, вече бях пред прага на първите симптоми: учестен пулс, топли вълни…

— Ооо, моля те, Диана. — Малката богиня въртеше късите си сламени коси в знак на отрицание. — Да не би да се опитваш да ме атакуваш с маска? Не ти липсва смелост… Нека ти кажа нещо, за тоя миг се подготвям от една година. С теб мога да се справя и без Йорик, Жирафке.

Обсебването минаваше през различни моменти — върхове и мрачни клисури. Насред една от тях се помъчих да разсъждавам трезво. Задъхана, й казах:

— Хапеш ръцете, които ти дават… Опитваш се да убиеш хората, които наистина те обичат, Клаудия…

— Наистина ли ме обичат? — удиви се. — Не разбирам. Кой ме обича „наистина“? Родителите ми? Дженс? Нели? Може би ти? Истински чувства не съществуват, Жирафке. Това не го ли знаеш? Има само псином. Театър. Маски.

— Никога не съм ти навредила с нищо, нито пък Мигел…

— Вече ти обясних, нуждая се от теб, за да изляза чиста. А твоето момче си го доведе ти.

— Болна си… Паднала си в дупката… Нуждаеш се от помощ.

Надявах се думите ми да я ядосат и тогава ефектът от контрола й върху мен щеше да отслабне. Само че Клаудия прие всичко с точно пресметнато спокойствие и подходяща усмивка.

— Мислиш ли? Много е възможно…

От тона й сякаш тръпки ме полазиха от глава до пети. Можеше да се очертае върху тялото ми разпространяването на удоволствието, което все по-неистово изпитвах. Наведох се, вкопчих се в завесата, изпънах бедрата си, така че да ги вижда, и изстенах продължително. Не бях в състояние да произнеса и дума повече.

Клаудия издърпа панталона си надолу и втъкна прожектора в колана, та ръцете й да са свободни. По тоя начин светлината отдолу нагоре създаваше контрастни светлосенки. И тогава погледна към Мигел и Вера, за да се подсигури, че никой от тях няма да я прекъсне. Това изглеждаше малко вероятно: Мигел лежеше в несвяст или мъртъв до отсрещната стена, а начинът, по който Вера се бе свила върху подиума, говореше, че все още е обсебена. И без да бърза, се извърна към мен. В очите й, около които прожекторът рисуваше тъмни сенки, просветваха подигравателни искри.

— Най-накрая сами, една срещу друга, ти и аз. Дойде време да си направя удоволствието, наистина… Представи си Йорик — в тоя миг. Докато те биех, ти го подготвях. Представи си го. Ще бъде нещо като откритие. Никой не е изпитвал удоволствието, което ще изпиташ ти… После ще убиеш сестра си и Мигел и ще се обадиш в полицията… Но преди това ще те издигна до небесата, Жирафке. Така ще прозреш онова, което научих с Ренар, и до каква степен прилича на ада. Две еднакво непоносими противоположности.

Знаех, че това не е самохвалство. Докато говореше, раздалечи тънките си крака, стъпи здраво на пода право срещу мен и започна полека да вдига ръце, осветена от прожектора. Сякаш светлина, извираща от слабините й, озаряваше цялото й тяло.

Усетих как след миг вече нямаше да има път назад. И сетният лъч здрав разум щеше да залезе в главата ми, както градът изведнъж потъва в мрак, щом спре токът.

— И за последно ще ти кажа още нещо — прошепна Клаудия, докато ръцете й пълзяха нагоре бавно, като бръшлян, около собственото й тяло. — Никога не си била по-добра от мен. Беше готина, чаровница… И затова Дженс те запази, ти му харесваше. Но никога не си била като мен. — Слабите й ръце се вдигаха като изгрев: когато стигнеха догоре, слънцето на маската щеше да ме заслепи напълно. Вече почти чувах смазващия грохот на удоволствието, трополенето на тежката машинария, която караше да вибрират всичките ми органи. Разполагах само с няколко секунди. Бе важно обаче да ги използвам правилно, а концентрацията ми костваше все повече и повече усилия. — Предавам ти Йорик, Жирафке… — добави, ръцете й вече се изпъваха нагоре: взрях се в тях, широко разтворени, движещи се свободно и леко като криле на космически кораб. — Но бях аз тази, която го постигна, и това не го забравяй, не ти… Запомни го завинаги.

— На добър час, Сесе — казах й.

И го направих.

Бяхме агенти, бяхме измамнички. Надявах се да съм я заблудила с опита си да й приложа маска преди малко. Всъщност, както винаги, имах и втори план за действие, но малко странен. Бях решила да застана пред огледалото и да издърпам завесата, която го покриваше отчасти. В мига, когато Клаудия довършваше последните движения, сторих единственото, на което бях способна в положението, в което се намирах. Не можех да я атакувам, не можех да избягам, дори не можех да затворя очите си.

Но можех да спра да се съпротивлявам и да падна в краката й.

Това и направих: като поклонник пред своя идол. Ръцете ми, все още вкопчени в завесата, я повлякоха надолу. Надявах се да я смъкна от корниза.

Огромното парче тежък плат се свлече заедно с мен. Не изкрещях от болезнения удар в коленете, нито дори от това, че се „събуждам“, както в тъпанарските фантазии за хипнотизатори и хипнотизирани. А от съзнанието, че съхранявам късче собствена воля.

Не знаех дали същото се случва в този миг и с Клаудия.

Продължавах да стоя неподвижна пред огледалото, в което виждах образа си, застинал във финалния жест на маската. Всичко това бе една импровизация, която целеше Клаудия да съзре отражението, да излезе от ролята и маската да отслаби въздействието си върху мен, но резултатът надмина всичките ми очаквания. Какво й се бе случило? Никога не бях чувала за агент, обсебен от самия себе си.

Отдръпнах се и седнах на пода да си поема дъх. Неприятните физически усещания: болката в китката, потта, която се стичаше навсякъде по мен, ме накараха да повярвам, че контролът на Клаудия се разсейва. Бях замаяна, сякаш ме бе преобърнала силна вълна, но се чувствах свободна.

Вдигнах глава. Клаудия остана в същата поза: разтворени крака и изпънати нагоре ръце. Изглежда и не дишаше. Бе толкова особено, толкова ужасяващо, че с мъка извърнах очи, след като гледката за миг ме бе вцепенила до такава степен, та дори не посмях да се взра в лицето й. „Това е Йорик“, помислих си. Моята маска никога не би произвела подобен ефект върху нея, но и си спомних думите й, когато каза, че Йорик е „добавка“, раздуваща до невиждани граници удоволствието, получено от която и да е маска. „Наблюдавала е отражението на Йорик в огледалото и от това е обсебена“, реших.

Ала в оня момент не можех да мисля какво да правя с Клаудия, други се нуждаеха от мен.

Завтекох се към Мигел. Издърпах манекените около него и установих с облекчение, че все още имаше пулс, макар и слаб. Стегнах бинта на китката, за да мога да използвам останалите си пръсти и да спра кръвотечението. После взех прожектора на Мигел, включих го, разкопчах му ризата и разгледах раната му. Куршумът бе влязъл малко по-надолу от лявата ключица. Беше още жив по чудо. За щастие изстрелът бе само един, но бе загубил много кръв, а студеното му тяло и блестящата по него пот ме накараха да мисля, че изпада в шок. Забелязах, че той сам се бе потрудил да спре кръвотечението с ръка, и му помогнах да ползва якето ми. Докато търсех телефона из джинсите си, предположих, че ще е излишно, защото Клаудия вероятно предварително е включила заглушители и той няма да ми бъде нужен. В екрана обаче видях, че има покритие. Стори ми се прекалена увереността й, че и без това контролира напълно положението и не са й необходими други мерки. Или пък я е объркало нашето пристигане в чифлика.

Обадих се в отдела, прецених, че реакцията ще е побърза, отколкото ако звъннех в полицията, легитимирах се и съобщих, че има ранен агент. Когато затворих, Мигел помръдна глава и се опита да ме погледне. Наведох се и му прошепнах, че го обичам. Прегърнах го с желанието да запуша тая рана с цялото си същество, да попреча последната му капка кръв да изтече, да я запазя. Затвори очи и като че потъна в дълбок сън. „Няма да те оставя да умреш“, си казах.

Клаудия бе все така неподвижна, но чух стенание от другата страна на помещението.

Изтичах до сестра си и насочих светлината към нея: продължаваше да лежи, свита на подиума, въпреки че бе вдигнала глава и гледаше право в мен. Бе толкова прекрасно — в очите й я нямаше онази пелена отпреди час, — че почти забравих за Мигел.

— Диана — промърмори тя.

— Да, аз съм. Успокой се, всичко е наред. — Отклоних прожектора, да не я заслепявам.

Гледаше ме над рамото си уплашена, като че очакваше някой да я удари, само че съществуваше съвършено ясна разлика между страх и обсебеност: Вера излизаше от кладенеца все повече и повече. Тогава видях каква паника я обзе, щом забеляза Клаудия. Опитах се да я успокоя, но като погледнах към нея, подскочих.

Не бе помръднала и на сантиметър от мястото, където бе паднала, ала бе различна. Най-напред привличаше вниманието кожата — поне онази част, която успявах да видя, на ръцете и гърба, бе покрита с капчици пот и приличаше на люспесто влечуго. Равномерно разпределени и еднакви, абсолютно навсякъде, капки пот, сякаш порите й в един и същи миг се бяха разтворили и бяха изпуснали еднакво количество течност. Но като зърнах лицето й, отразено в огледалото, трябваше да прехапя устни, за да не извикам.

Очите й представляваха изрисувани каменни топчета, изхвръкнали от орбитите, и също се потяха, без клепачите й да се движат. Псиномът й пречеше да мига, омаяна напълно, удоволствието не й позволяваше да загуби и части от секундата, за да му се наслаждава, а то искаше още и още. На всичкото отгоре лицето й ликуваше. Нещо като късо съединение без източник на електричество. Устата отворена и застинала, езикът залепнал за небцето. Главата й изглеждаше удължена. Тоя образ ми напомни тънката безполова фигура от картината „Вик“ на Мунк. „Това е самият Йорик“, помислих си и ми се доповръща. Черепът на Хамлетовия шут. Костеливото лице с три черни дупки за уста и очи, загледано в далечината, отвъд реалността. Предположих, че на Дженс би му се понравил финалът на отвратителния му експеримент.

Като се сетих за него, обърнах глава към вратата. Различих силуета му на мъждукащата вече светлина на лампата за къмпинг, идеща откъм съседното студио: неподвижен, все още седеше на същото място, лицето му се бе превърнало в огромен съсирек. Въпреки че го ненавиждах с цялото си същество, му пожелах да е мъртъв. Знаех, че Виктор Дженс е изпитал безкрайна болка, но съдбата на Клаудия бе далеч по-страшна, ставаше дума за безкрайно удоволствие. Болката зове смъртта като жадувано облекчение и тя откликва, докато удоволствието удължава живота и го превръща в безпаметен екстаз, парализиращ, непоносим. Как бихме могли да се защитим от вечното блаженство? Клаудия бъркаше: селенията на щастието са нещо много по-страшно от ада. Да я убия, щеше да бъде проява на състрадание, ала предпочетох да дочакам да дойдат другите.

Вера стана и пристъпи към мен. Прегърнах я и се наведохме над Мигел.

— Тя… искаше аз да те убия…! — хълцаше. — Мразех я, но не можех да не й се подчинявам…!

— Забрави го! — прошепнах.

— Помъчих се да я спра, обаче тя упорстваше и трябваше да…

— Стига, Вера, заедно сме и само това е важно.

— Мразех я, Диана! Мразех я! Мра…!

Ясно ми бе какво се опитва да направи: импровизираше глуповати обяснения, за да утеши сама себе си. А единственото обяснение бе псиномът й, но рационалният й мозък не беше в състояние да допусне, че именно удоволствието я бе накарало да се обърне срещу мен.

— Вера. — Хванах главата й с ръце. — Погледни ме. Вече свърши всичко, миличка. Клаудия повече не представлява опасност за нас.

Споменаването на името й я върна към действителността. И двете обърнахме очи към Клаудия. Видяхме голите й крака, черните прашки, бедрата й — два корави мускула, гърба с изхвръкнали лопатки като закърнели криле и разперените ръце. Напомняше статуя на балерина, една от ония, увековечаващи „човешката болка“, от парка в Нулевата зона. Но сега имаше и още нещо. Всичко това изглеждаше различно.

— Какво… й е станало?

— Опита се да направи маска — отговорих й набързо. — Мисля, че е обсебила самата себе си.

— Ужас… ужасна е!

— Виждам. Не я гледай. Помогни ми да притисна това до раната на Мигел. Моля те. — Посочих й свитото на топка влажно яке. И усетих как, като се почувства полезна, се поуспокои.

— Мигел ще се оправи ли?

— Сигурно ще се оправи. — Повдигнах разпилените коси от челото му и той реагира на ръката ми. — Спаси ми живота — казах му. — Сега е мой ред. Чуваш ли ме? Не ме оставяй…

Кожата му беше студена и избледняла. Имаше пулс, но с всеки изминал миг ставаше все по-слаб и по-слаб. Проклех безмълвно бавещата се линейка и неочаквано избухнах в плач. Ръката на Вера помилва рамото ми.

— Всичко ще се нареди — прошепна.

И изведнъж, докато я гледах през пелената на сълзите си, я видях като зряла жена, това не бе вече сестричката ми със спукани тъпанчета, с която стоях в болницата след смъртта на родителите ни, а приятелка, човекът, когото обичах, но комуто именно заради това не биваше да натрапвам любовта си. Вера бе станала отговорна, независима личност, която трябваше да следва собствения си път, какъвто и да бе той. Бях направила за нея всичко, което можех, сега обаче бе дошло време да продължи сама.

— Да — отвърнах й и избърсах очите си, изненадана от онова, което ми бе минало през ума. — Всичко ще се нареди… — И наострих уши. Воят на сирените бе далечен, но не можех да го сбъркам. Част от всичките ми болки се изпари и се усмихнах на Вера. — Чуваш ли? Слушай! Пристигат! Тук са…!

Невъобразим трясък ме накара да подскоча. И Вера, и аз изкрещяхме едновременно.

Извърнах глава и за момент не бях способна да възприема онова, което виждах.

Една кървава човешка фигура с плащаница от изпотрошени стъкла. Беше като неразгадаем йероглиф.

После погледнах към липсващото огледало и разбрах.

По някакъв начин Клаудия бе успяла да преодолее състоянието си и се бе опитала да се изправи. Вероятно се бе опряла на огледалото и го бе надробила на парчета, които се бяха набили навсякъде по тънката й кожа. Остри отломки от огледалото стърчаха от тялото й, кръв се стичаше по разкъсаното й облекло, което блестеше в мрака. Как е станало? Надали и единствено защото е поискала. Дали псиномът й не я е тласнал към отражението й, с цел да го обсеби напълно?

Кой знае. В този миг обаче най-важното бе, че това видение от кости и раздрано месо, добило по силата на някакво проклятие формата на човешки образ, се наведе, за да вземе остро стъкло, наподобяващо ловджийски нож, и да се нахвърли върху нас.

Бях сигурна, че в тая агресия не бе вложен и грам разум, а само псином, въплъщение на абсолютния тиранин, жадния за кръв Хенри VIII, който търсеше човешко тяло, за да си я набави. Докато се изправях и оттласквах сестра си от себе си, видях собствената си смърт, отразена в очите й.

Имах време, колкото да протегна ръце. Мощта на атаката ме блъсна в стената и завих от болка. С дясната си ръка успях да хвана окървавения кокал, в какъвто се бе превърнала ръката й, преди режещото стъкло да се забие в гърлото ми, но само толкова. С лявата ръка ме улови за косата, дръпна я и ми се стори, че смъква скалпа ми, а с дясната съвсем лесно преодоля безполезната ми съпротива. Зрителното ми поле се изпълни с лицето й в едър план: страховита окървавена мъртвешка глава със забити стъкла в отпуснатите устни, бузи, вежди, дори и в очните ябълки, вторачени в мен.

Тишината, която излизаше от устата й, бе оглушителна.

Докато стъклото се приближаваше към гърлото ми, разсъдих, че не е изключено Клаудия да има право, че съществува някаква справедливост в тази сляпа жажда за отмъщение. В края на краищата всички бяхме покварени от собственото си удоволствие, всички представлявахме и агенти на самите себе си. От псинома не можеше да се избяга. Ние бяхме онова, което желаехме да бъдем. Така че затворих очи и зачаках освободителката смърт, сетната наслада, финалното желание и тогава чух гърмежа и бях оплискана от Клаудия, от онова, което бе останало от последните й безумни мисли. Като отворих очи, видях как се срутва без отнесената от изстрела част от главата и с изражение на изненада, като че ли точно в тоя миг диктатът на псинома я бе изоставил, в момента на смъртта, бе й дал възможност да е отново и завинаги Клаудия. А до себе си съзрях скованото в решимост личице на Вера, подаващо се над дулото на пистолета на Мигел, който все още стискаше в ръцете си.

Спомням си, че ми се мярнаха група санитари, които се въртяха около тялото на моя приятел.

Спомням си, че на висок глас ги молех да го спасят.

И после нищо, тъмнина. Като че завеса падна пред очите ми.