Хосе Карлос Сомоса
Стръв (11)

10

Бях чудовище и го знаех. Работата ми се състоеше в това да бъда чудовище.

Мина времето, когато се опитвах да се самозалъгвам с разни илюзии за добродетелност и справедливост: надали бях по-добра от ония, които дебнех. „Трябва да се старая просто да не съм по-лоша от тях“, помня, че веднъж ми го каза добрата Клаудия.

И винаги, когато се приготвях да се преобразя в съблазън за някой изверг, както правех сега, не можех да не мисля за нейните думи. Сякаш само това, че се подготвях да им се сервирам, вече само по себе си се превръщаше в грях. Слушай, Диана, трябва да се преобразиш в нещо повече от онова, което на тия животни им харесва. Проблемът беше в това „повече“. Не бе достатъчно да им възбудя апетита, а и нещо отгоре, да им се усладя повече от което и да било друго тяло, та да изберат именно мен. Страхувах се, че ще се превъплътя в онова, което те най-много обичат, че ще се преобразя в онова, от което на тия призраци им потичаха лигите и което светкавично щяха да захапят.

„И винаги запазвайки известно равновесие, нали, доктор Дженс?“, това си го преповтарях, докато дърпах старомодните завеси в скромния си хол.

„Ако ме пожелае прекалено силно, ще се нахвърли върху ми и ще ме налапа наведнъж още преди да успея да му направя каквото и да било… Какво казвате, докторе?“ Напънах се да си спомня начина, по който произнасяше на висок глас „лампите“ и как двата лампиона от тяло и шия на жираф от двете срещуположни страни послушно се запалваха, осветявайки точно средата на салона. „Трябва да се научиш да бъдеш и гориво, и вода за този огън.“ Може би не го цитирам точно, но смисълът бе същият.

Обърнах стола с масивната облегалка към себе си. Бях избрала този, защото извивката на горната му част измежду всички мебели, които имах вкъщи, най-много приличаше на колоната, о която Дженс ни караше да се отъркваме, когато упражнявахме маската на Тайнството. Погледнах да съм сигурна, че лаптопът си стоеше включен върху табуретката и на него бяха етюдите за различните профили и обясненията на Дженс за „Сън в лятна нощ“. В краката на табуретката имаше шише с минерална вода. Всички врати бяха затворени. Беше осем и половина вечерта, петък, и разполагах само с три часа за упражнения.

Първо щях да работя върху Тайнство, после по Жертвоприношение.

Профайлърите твърдяха, че маската на Тайнството можеше да ме предпази от опитите за насилие през решаващите първи часове след отвличането. „Ще те върже и ще те държи близо до себе си. Ще си, какво да се прави, такъв е изразът, с гол задник под дъжда, така че трябва да си опънеш нещо като чадър“, казваха те.

Маската на Тайнството бе мощно средство. Основаваше се върху символизиране на сриването на заобикалящата ни действителност чрез сдържани жестове и думи, с колкото се може по-малко излишества, което се оказваше полезно в момент, когато разполагаш с минимално пространство и си със скоч на устата. Предполагаше се, че чувството за непривичност, което внушаваше, спира желанието за дивашка агресия и отклонява вниманието от жертвата. Докато се концентрирах насред тая виртуална сцена и свалях сандалите, си спомних, че Клаудия Кабилдо я считаха за експерт в тази маска и че аз я бях упражнявала заедно с нея както в двора на бившия чифлик, така и във величествения дом на Виктор Дженс в Барселона.

„Клаудия“, помислих си и за миг останах неподвижна, преди да смъкна спортния си панталон. Случайно или не, бях ходила до Клаудия Кабилдо същия този петъчен следобед и току-що се връщах оттам. „Клаудия, още едно чудовище като мен. Заедно обхождахме непрогледните мадридски лабиринти, нали? Две чудовища, хванати за ръка в безлунната нощ. Нощта на лудите.“ Superwoman. Ще се справиш.

Клаудия, моят водач, моят светлик в мрака, най-съвършеното чудовище на тоя свят, съществувало, за да доставя удоволствие на останалите.

Докато бе разкъсана от друго, още по-голямо от нея.

 

 

Клаудия Кабилдо беше погребана. Когато понякога си говорехме, то бе именно с нея, но самата тя вече не беше сред нас. Винаги, щом трябваше да се срещна с Клаудия, се стараех да не забравям миналото и подхождах към нея като към човек, с когото щях да прекарам известно време, да побъбря като с някой, който е отвъд и вече не крачи по повърхността на земята.

Но наистина изпитвах потребност да я видя. От няколко дни тази необходимост бе станала просто физическа, като желанието да захапеш някакъв плод и устата ти предварително започва да се пълни със сока му, или нуждата да подложиш тялото си на дъжда. При други случаи щях да си наложа мисълта, че става дума за определена рационална цел: стъпваш на всяко следващо стъпало, за да се изкачиш по стълбата догоре. Както и да е, но през последните години се виждах с нея единствено ако нещо се случваше: щом ми предстоеше да участвам в трудно преследване, когато се провалях, когато се влюбих в Мигел Ларедо или се карахме с Вера. Разказвах й всичко, въпреки че не бях напълно сигурна, че Клаудия ме слуша.

Към обяд в петък, след срещата с профайлърите, на излизане от Лос Гуардесес, почувствах същата необходимост. Набрах номера й по телефона и почти веднага чух гласа на Нели Рамос. Да, разбира се, можех да отида, ако искам, още същия следобед, и че „Клау ще се радва“ да ме види, в пет и половина би било идеално. Затворих и ми мина през ума как през предишните дни бях планирала да се срещна с нея, за да й кажа за напускането си, а сега мотивите ми бяха напълно противоположни.

Следобедът бе студен и сив. Докато слизах от колата на улица „Тесео“ в Лас Росас, погледнах небето, бе задръстено от облаци като огромни дюшеци. Тази нощ, първата от решителната гонка, щеше да е черна. Лоша е срещата по време на пълнолуние. И усетих аромата на цветята в малката градинка пред къщата. От отдела бяха разрешили да й наемат градинар, а Нели ми бе казвала какво удоволствие изпитва Клаудия да гледа как режат живия плет и окастрят другите храстчета и розите. Клаудия и нейните цветенца. „Едно растение се грижи за останалите.“ Смисълът на тая фраза бе ужасяващ и глупашки, но непрекъснато ми се мотаеше из главата.

И нервите ми, неизбежно, бяха опънати. Нещо като мравуняк в стомаха, чувство за несигурност преди самата среща. Лоша е срещата по време на пълнолуние. И отново същият въпрос, който непрекъснато си задавах: бяхме ли приятелки с Клаудия Кабилдо? И пак същият отговор: не можеш да си приятелка на човека, с когото си правила абсолютно всичко. Не е възможно да обичаш тоя, който те е притеснявал и в същата степен ти е доставял удоволствие или просто не ти е обръщал никакво внимание, който познава оная бенка между краката ти, знае за твоите среднощни кошмари и е слушал виковете ти от болка или оргазъм, но пък и не подозира какви филми харесваш и дали обичаш да изпращаш залеза.

Клаудия и аз, заедно от петнайсетгодишна възраст, нито бяхме приятелки, нито се обичахме. Но имаше нещо, което ни свързваше, по-здраво, по-истински от парчето кожа между сиамските близнаци.

Желязната врата стоеше отворена и Нели ме очакваше на входа. Държеше в ръката си чепка грозде, предложи ми и аз отказах с усмивка.

— Здравей — каза с дрезгавия си глас и в едно музикално темпо, което съдържаше в себе си цялата й двайсет и една годишна история от раждането в Лас Палмас.

— Здравей, Нели. Много рано ли дойдох?

— Не, точно, влизай.

Косата й беше вълниста, с цвят на черен кехлибар, кожата й мургава и тялото мускулесто. Беше ченге под прикритие, и то доста добро, до деветнайсетгодишна възраст, когато реши да напусне. Не поради конкретна причина, както обясняваше, нито пък се бе случвало да пострада особено, само че „нещата трябва да се правят до един момент и после вече — не“, казваше. Понякога човек оставаше с впечатлението, че има и още нещо, което тя премълчава, но и така да беше, това си бяха нейните лични кошмари, които не засягаха никого. И понеже беше много млада, от службата й предлагаха да върши дребни услуги, като например от време на време да се грижи за една бивша агентка, „пострадала тежко“ (но и евентуално опасна, за да бъде наглеждана от обикновени медицински сестри), каквато бе Клаудия. На Нели тази работа толкова много й хареса, че бе поискала разрешение да стои по цял ден, та даже през лятната си отпуска придружаваше питомницата си по балнеосанаториуми. Готвеше, къпеше я, гледаше я както малко момиченце любимата си кукла. Аз се радвах, че това се върши от Нели, която всъщност бе страшно корава, каквато и изглеждаше, но се проявяваше като безкрайно мила и всеотдайна.

Пресякохме потъналото в тишина антре на тази вила без собствен облик, с бели, гладки стени, обзаведена пестеливо с мебели, сложени на точните им места. Типично държавно жилище, досущ като онова, в което за първи път се срещнахме с Клаудия, квартири, прилични на аквариуми, където те наблюдават отвсякъде през скрити камери, поставени да охраняват хора като нас двете.

— Как е? — попитах я.

— Имала е дни — отвърна Нели, едва-едва обръщайки се докато пъхаше в устата си последното зърно на път през хола. Чехлите й стъпваха безшумно по светещия паркет. — Днес ми се вижда доста отпаднала, но вчера идва градинарят да оправя цветята и храстите и беше много оживена. Един ден така, друг иначе… — Вдигна рамене и спря пред затворената врата. — Мисля, че от време на време се преструва на безпомощна, за да й обръщам повече внимание… Станала е зла, миличката, ужасна е, горкото момиче…

Отвори и влязох в стаята, която бе обзаведена по същия начин като онази от моя спомен, където ме отведоха, за да ме представят на Виктор Дженс, след като бях преминала курса на обучение в центъра насред планините. И там, пред къщата, срещнах едно кокалесто създание, облечено в шемизета, със сламена шапка на главата, което също очакваше да бъде въведено при великия учен. Седеше, свито в един шезлонг, с колене, опрени до гърдите, и в спомените ми се запечата впечатлението, че виждам най-слабото и костеливо телце на жив човек. След малко научих, че тя се казва Клаудия, което, изречено с припрения й говор, звучеше като Клада, защото никога не се замисляше как говори, освен когато участваше в театралните етюди. Узнах също, че шапката не е нейна, а е реквизит от гардероба, оная, която после Дженс ни караше да носим (както и една едва забележима превръзка през кръста), като представяхме образа на Кросното във финалните сцени на „Сън в лятна нощ“. Толкова често я слагахме, че накрая се разпадна, за нищо вече не ставаше и помня как Клаудия по тоя повод изкоментира: „И сега какво ще правим, мен ме е срам да излизам чисто гола на улицата и без шапка“, а аз се изсмях.

Само че не бе стаята отпреди десет години. Нито пък същата онази Клаудия.

— Здравей, Сесе — казах.

— Ау, я виж кой идва. Да не си в отпуска? Не може да бъде!

— Сигурно си помисли, че ти ще я водиш на санаториум, бедничката — поясни Нели.

— Това лято не си ли ходила на плаж, Сесе? — усмихнах се. — Не искаш ли пак да ходим двете?

— Ау, ау, ау — отговори Клаудия, прегърнала едно грозно плюшено кученце все още с етикет на дупето.

— Знаеш ли коя съм? — попитах я.

— Superwoman, разбира се.

— Това е Диана Бланко, глупачке. — Докато й го казваше, Нели вдигна щорите посредством някакъв бутон. — Не се прави на бебе, моля ти се. Много добре знаеш коя е.

— Естествено — отвърна Клаудия шепнешком в ухото на кучето. — Това е Жирафката, ау. — Разсмях се. Клаудия помнеше първия прякор, който ми лепна заради ръста.

Изпълнена със сивкавата следобедна светлина и миризмата на влажните растения от градината, стаята изглеждаше най-живото помещение в къщата. Парадоксалното беше, че всъщност бе гробницата на Клаудия. И в средата, в саркофага на огромното канапе — тя, както винаги и всемогъща, и слаба.

— Жирафката — повтори дрезгаво и шепнешком. — Тоя шибан дъжд в сцената. На четири крака. Шибаният дъжд изобщо не спира, нали? — Разбрах, че говори за театралните етюди в полицията, имаше специални устройства в тавана, които имитираха дъжд. Тия упражнения, докато от нас шуртеше вода, бяха невероятно важни за някои профили, но това не ми пречеше да ги ненавиждам особено. „Ах, тоя шибан дъжд…“ — продължи да ме имитира.

— Да, Сесе — засмях се, изненадана от паметта й. — Тоя шибан дъжд.

Клаудия Кабилдо бе моя връстничка, ала изглеждаше трийсет години по-стара. Беше си все такава слаба, като аскет, на лицето й имаше единствено очи: сини, отнесени, два магнита, два чисти къса небе. Нели грижливо я бе разкрасила специално за срещата. Мирисът на лавандула я обгръщаше като облак. За миг си помислих, че проумявам любовта на Вера към бедната Елиса. Всъщност не точно любов, нуждата да намери нещо свое в образа на приятелката си и да си каже: „И тя е като мен. Не съм сама сред всичкото това безумие.“

Не, не я обичах. Всъщност бях се опитвала да си внушавам, че я желая. И не ми се бе случвало пред никого, даже и пред Мигел, да се изповядвам безрезервно. Единствено в присъствието на господин Пийпълс, на когото все още не се бях обаждала и засега не исках да мисля за това.

— Страхотно изглеждаш, Сесе — казах. — Плажът те разхубавява.

— Да, Жирафке. — И двете се усмихнахме. — Страхотно!

— Донесох ти нещо.

Нели ни бе оставила сами, „докато стане време за сокчето“, така че придърпах една табуретка до краката на Клаудия и извадих от джоба на якето си портативен проектор за холограми.

— Знаеш ли кой е това? Детето на Тере Обрадор… Навърши пет години миналия месец и аз бях на празника… Тия снимки ги направих за теб… А това е Тере… Разпознаваш ли я? — Надявах се, че изречени на глас, имената ще й говорят повече от триизмерните образи, които се появяваха като цветен дим пред лицето й.

— Шефката.

Засмях се, успя да ме развълнува.

— Да, Шефката… Щеше да е хубаво да видиш детето й… Личицето му е досущ като на Тере…

Много си бяхме говорили за Тере и бях сигурна, че все още си я спомняше, защото я бяхме направили нещо като наш ръководител по силата на това, че Дженс непрекъснато й възлагаше главните роли в етюдите, които разигравахме. Тереса Обрадор бе започнала заедно с нас, но изостави тази работа, щом майка й си промени мнението за нея и заплаши да прибегне до съда, ако полицията не върне дъщеря й. В края на краищата нещата се потушиха посредством някакво обезщетение и въпреки че Тереса се разболя, започна да учи нещо друго и се ожени. Бях ходила на сватбата й и на всичките рождени дни на сладкия Виктор (без да обръщам особено внимание на това защо дебелите ръчички на тоя малък принц винаги ме възхищаваха).

— Само да пожелаеш, мога да ги прехвърля на твоя компютър — й предложих. Клаудия не отговори и изведнъж се почувствах като идиотка, загасих проектора и го сложих обратно в джоба на якето. — Всъщност, Сесе, дойдох да ти кажа нещо друго…

И почнах. Разказах й всичко, на нея и плюшеното й куче.

При други случаи й бях разправяла за Воайора, така че минах направо към изчезването на Елиса и импулсивното решение на Вера, откъдето бе дошло и моето лично. Ти ме изслуша, или поне привидно, с големите си, дълбоки като кладенци, очи.

— Страх ме е, Сесе… Оплескала съм я… Страх ме е за Вера и за себе си… Тоя чичко е опасен… Голяма риба е… Не мога да оставя Вера самичка да се оправя с него… Аз…

И изведнъж пет ледени скоби се вкопчиха в ръката ми.

— Ще успееш — каза Клаудия. — Ти си superwoman.

Ръцете й бяха като нея самата: невротични, костеливи и напрегнати. По лицето й още се виждаха белезите от железата, с които онова чудовище Ренар я бе държало в продължение на един месец в подземието в Южна Франция със стени от пръст и дъсчен таван, както го бе описвала на няколко пъти самата Клаудия веднага след освобождаването й. Колкото и странно да изглеждаше, въпреки че бе понесла серия от нечувани мъчения, нямаше нанесени особени травми. Единствената следа бе останала в нейния разум, вътре в главата й, Ренар я бе сринал.

— Не съм сигурна. — Стиснах ръката й. — Наистина не знам дали ще го хвана. Това е едно много подготвено копеле. Профилите му са объркани. Знам единствено, че съм длъжна да опитам… Досега предадоха богу дух двайсет момичета. Представяш ли си? Това е голямо животно, Сесе. Разполагам с три нощи, преди Вера да излезе сама! Трябва да го направя аз, а толкова ме е страх… Не го споделям с никого, но изпитвам ужас, Сесе… — Прииска ми се да ревна, ала се сдържах, за да я изслушам.

— Ще успееш — повтори Клаудия, а аз дори не бях уверена, че разбира какво ми казва. — Ти си superwoman, Жирафке.

Останахме за малко така, уловени за ръце, докато се появи Нели с плодовия сок. Сбогувахме се и по целия път на връщане в ушите ми кънтяха думите:

— Ти си superwoman… Ще успееш. Ще успееш.

 

 

„Сън в лятна нощ“ е младежка творба, която, според мнението на Дженс, Шекспир е написал по поръка на тайното Лондонско гностично общество. Това е изненадваща комедия: вълшебници, духове, благородници и актьори, превърнали се в магарета, вълшебно биле, което може да накара жертвата да се влюби до уши в първото срещнато създание, колкото и ужасяващо да е то. Това, по думите на Дженс, е „ключът към профила на Тайнството“.

Маската на Тайнството принадлежи към групата на Отрицанието, с други думи, ситуациите, при които похитителят е привлечен, защото не харесва онова, което вижда. Движенията, цялостното поведение, гласът на агента го довеждат до безпокойство, до тревожно очакване, до вълнение, всъщност до същите психологически състояния, в които собствените му желания стават причина да нанася телесни повреди. За първи път Дженс ме накара да възпроизведа тази психомаска на открито — на един междуселски път за декор, с ботуши и кожен колан, увит около кръста. Години по-късно изнамерих „по-елегантен“ начин за нейното пресъздаване, без необходимостта от какъвто и да е гардероб или реквизит, бях ги заменила с предмет, о който бих могла да отъркам своето тяло, като например някоя от мраморните колони в къщата в Барселона.

В моя апартамент нямаше колони, нито пътища, но не изпитвах никаква нужда от тях, защото имах облегалката на стола. Опрях се на него, свалих панталона и бях готова да махна и блузата, когато по един от позволените канали на моя телефон прозвуча обаждане. Реших да го изслушам, без да реагирам.

— Знам, че си там, господи, че се упражняваш и че ако сега почнем да спорим, ще отиде по дяволите целият ти театър, и не искам, наистина… Ще ти кажа онова, което ти казах вчера, като ми съобщи, че продължаваш лова самичка: ти си една твърдоглава проклетница, но точно с това ми харесваш… — Усмихнах се, както стоях изправена под запалените лампи с кръстосани ръце, за да си съблека блузата. Усетих, че ми липсва, че желая ръцете му да обгърнат тялото ми и устните му да докоснат моите. И докато си го представях, нежният глас на Мигел продължаваше да звучи, сякаш и той самият се изповядваше на някаква отнесена и изпразнена от съдържание Клаудия. — Знаеш ли, откакто е почнала нашата връзка… живея в непрекъснат страх, че нещо може да ти се случи… Ясно ми е, че и на тебе ти е ясно, госпожичке, полудял съм по най-доброто ченге под прикритие на испанската полиция… — И пак се усмихнах. — Само че, и това също е ясно, с такова нещо не се свиква… Твоите писма винаги следват събитията, или са с по-късна дата, както казваше баба ми. Всичко, което започваш, си го приключваш самичка. — Спря за малко и добави: — Това не е чак толкова лош навик при определени обстоятелства, но не те съветвам да става принцип в рамките на нашето общуване. Защото искам то да трае винаги…

Това го каза съвсем тихо и ме накара да се намеся. Съобщих на апарата на висок глас „отговор“ и като се уверих, че Мигел ме слуша, продължих:

— Само тоя път, нека свърша тази работа, и ще сложа край…

Настъпи кратка пауза.

— Разбирам — рече той. — Само искам да знам… Падиля ти е дал три нощи. Какво ще правиш, ако до неделя не успееш да го хванеш?

— Не зная — отговорих искрено.

Пак се възцари мълчание и най-накрая Мигел уважи моя избор. „Обичам те“, добави.

— И аз — отвърнах и затворих. Спомних си как тази сутрин профайлърите ми казаха: „Ако искаш да избере тебе, трябва да бъдеш негова във всичко, напълно и съзнателно. Опитай се да го обичаш.“ — Обичам те, обичам те, обичам те… изричах го през зъби, мислейки за Воайора. — Ще те опека жив, любов моя…

Оставих се на омерзението и свалих блузата си.