Хосе Карлос Сомоса
Стръв (26)

25

Не го чух да идва. Детето бе пуснало някакъв оглуши телен рок.

— Махни това — каза Воайора.

Внезапно настъпилата тишина ме стресна толкова, колкото и музиката преди това. При тия обстоятелства всяко нещо бе в състояние да ме смути.

— Даде ли й вода? — В един момент вече не знаех на момчето ли говори, или на мен.

Не последва отговор. Воайора повтори въпроса и детето каза „да“.

— Пабло, отговаряй ми, когато те питам.

Аз продължавах да лежа на пода, контролирайки ръцете и краката си, за да облекча напрежението от връзването. Когато отмалявах пък, стягах мускулите на краката си. Болката в ръката заради отрязания пръст бе като гладно куче, което непрекъснато се дърпаше, за да се отвърже. Всичко беше безизходно, но знаех, че най-лошото тепърва предстои.

Почувствах ръката му върху себе си и си пожелах потта ми да е киселина, за да го изгори. Провери пулса на гърлото ми, прегледа въжетата и усетих инжекция в дясната си ръка. Някакъв подкожен аналгетик вероятно. Не желаеше да припадна от болка преди самия спектакъл. Виждах единствено коляното му, опряно в пода току до лицето ми в чист, изгладен панталон. Долових нещо като миризма на мъж. Дръпна ме за ръката и ме захвърли настрани. Затворих очи и почувствах как напъхва в устата ми, между вървите, пластмасова бутилка. Пих колкото можах. Част от водата повърнах. Воайора виждах като мъгляв силует в контражур под светлините от тавана.

— Починахте ли си, госпожице? — И запуши шишето. Гладна ли сте? Има едно нещо, което можем да направим за вас.

Нито един от тия въпроси не бе зададен, за да му бъде отговорено.

Забелязах, че от време на време поглеждаше назад и се местеше наляво и надясно. „Вероятно, за да не пречи на камерите“, помислих си.

Отново се разнесе виенето, тоя път по-слабо, и бащата строго вдигна глава.

— Пабло, закарай кучето долу.

— Не може ли да стои тука?

— Чу ме, нали? И си вземи един душ, преоблечи се и се обуй.

Настъпи тягостна тишина, нарушена от нещо, което издрънча върху масата зад Воайора — момчето, ядосано, преди да излезе, бе запокитило бръснача, който преди малко държеше в ръцете си. Погледна ме и се усмихна, като че ли се извиняваше на съседката заради поведението на сина си.

— Признавам ти, че понякога самият аз се страхувам от него — каза. — Много свястно дете е, но си живее в някакъв собствен свят. Мисля си, че това е цената, която плащам за собствената си сигурност. Успях да убедя майка му в Брюксел… Много години съм живял там. Работех като преподавател по информатика, докато организирах тази компания за информационна сигурност… Тя ми беше ученичка, от Щатите. Успях да я убедя да роди. И като стана тази работа, я премахнах. Имах нужда именно от дете. Доста съм попрочел за вас и знам, че едно дете е най-добрата защита. Капан срещу капан. Вие мамите, аз също мамя. Нали има логика? — Докато говореше, непрекъснато ме галеше, махаше косите от лицето ми, плъзгаше пръсти по ръцете, задника, бедрата ми. С другата си ръка ме пипаше между краката. Миришеше на шампоан и си бе сложил нова риза, лилава, и черни елегантни обувки. — И знаеш ли кое промени живота ми? 9-Ν, бомбата. Дотогава фирмата ми беше малка, почти семейна, но после всички правителства взеха да се обръщат към нас, към моя бранш. И предпочетоха мен, като испанец, смятаха, че съм идеалният човек, който да им обезпечи сигурността. 9-N ме доведе в Испания. — Усмихна се. — След това изчаках Пабло да навърши единайсет и да започна серийно. — Провери превръзките. Или може би ги смени, не знам, тази част от тялото ми бе напълно безчувствена. На всичкото отгоре и болеше, като ме разбутваха. Изръмжах изпод въжетата. — Онова, което не искам да се случва най-вече, е да ме мамиш. Разполагаш с някаква власт. Вие сте вещици. Работите с психиката на другите, както едно време са си служели с отварите. Знам, че има още като тебе, дето обикалят Мадрид и ме дебнат. Веднъж, убеден съм, мярнах една, хвана ме и не можах да спя цяла нощ. Затова винаги предоставям избора на Пабло. Той няма как да бъде преметнат. Само че, докато видях тебе.

Изведнъж ми стана ясно: него го бе много повече страх от мен самата. И то, защото ме желаеше по-силно от когато и да било друг в живота си. Техниката на Дженс бе нахлула в псинома му като пролетно наводнение и бе отнесла всичките му средства за защита, дори и добре обмисленото, чисто рационално доверие в сина му.

— През целия си живот аз убивам — продължи, като доближи лицето си до моето. — Не само жени, но преди всичко жени. Из разни градове в Европа. Когато открих, че мога да заличавам следите си и да променям информация само чрез моя компютър, ми стана много лесно да върша, каквото си поискам. Единствената разлика е, че сега го правя за слава, и по тая причина действам в един и същи град — това едно, и второто е, че започнах да използвам Пабло. Ти си мислиш, че съм някакъв звяр. Разбирам те напълно. Само че, ще те попитам, за това не е ли отговорен моят, както го наричате, „псином“? — Пипна главата си. — А ако правя нещо, което вие, агентите под прикритие, ми внушавате да правя? Тогава кой е виновникът? Ако съм те докарал тук само защото ти си ме подмамила? Кой е виновникът? Мога ли да не върша това, което върша? Веднъж в Брюксел се справих с един германец, психолог в полицията. Накарах го да ми каже към кои ме причисляват. И названието ми хареса: Жертвоприношение. Така че не мога да сторя нищо срещу това. Жертвоприносителят съм аз. По-рано психологическата наука смяташе, че ние сме болни или че сме преживели травми. Докато сега знаем, че това си е вид псином. Все едно си се родил със сини очи или с черна кожа. И искаме да изпитаме съответните удоволствия в живота, така както всички останали. Шекспир го е казал още преди някой да се досети за това: Макбет не е по-виновен от Лир, нали така? Поднесено по този начин, не изглежда зле, а?

Бе се захванал с раната ми. Бършеше я с марля и ми причиняваше все по-силна болка. Продължавах да лежа на пода, извита назад, лявата ми буза опряна върху плочите, лицето опасано с въжета, ръцете и глезените вързани на задника. Бях принудена да търпя това изпитание абсолютно неподвижна. В един миг си помислих, че ще припадна, и захапах вървите, минаващи през устата ми, за да го предотвратя.

— Съжалявам за всичко — каза Воайора, докато ме превързваше отново. — Карам се на Пабло, трябва обаче да се има предвид и че го глезя, нали? Това ти се отрази и на теб, но превръзките са добре и ти сложих упойка. Боли ли те?

Не отговорих. Продължих да стоя с отворени очи, примигвайки.

Наведе се още към мен. Дъхът му миришеше на кафе.

— Кажи, какво ми направи? Само това, само толкова, и ще те убия веднага, заклевам се.

Опитах се да го напсувам през въжетата в устата си.

Не изглеждаше изненадан, нито пък ядосан. Потупа ме по рамото и продължи по своя чудовищен начин:

— Ти си силна. Но ще ти причиня повече страдания, отколкото можеш да си представиш. Толкова, че ще ме проимаш за господ и ще ме молиш да престана. Ще почнеш да си мислиш за смъртта като за оргазъм; когато се преселиш на оня свят, още ще помниш какво съм ти правил. И след като се преродиш, всяка нощ, през целия си нов живот, ще сънуваш, че същото предстои да ти се случи, ще крещиш и ще се събудиш. Ще полудяваш през всеки свой следващ живот заради това, което ще ти се случи тук и сега, ето в тоя момент…

Говореше, сякаш го беше репетирал. Класическият начин психарят да изпитва удоволствие, бях го чувала и друг път. Тоя театър на ужасите в главата му вече се е бил случвал многократно. След това ме целуна по косата, стана и както преди, изглежда, забрави за мен и започна да се занимава с детето, което се бе върнало, обуто в бермуди и яркожълти обувки.

Ядоха пак някъде в стаята, където не можех да ги видя. После поставиха триножник точно пред мен и известно време се забавляваха с малка холокамера, като настройваха светлината и цветовете на образа. Занимаваха се рамо до рамо с това, без никаква проява на сърдечност, без видима нужда от нея. Бяха в симбиоза, както би казал Дженс, нищо повече, просто взаимно си помагаха. Макбет и лейди Макбет правят нещо заедно, приятно и за двамата. Искаха да нагласят камерата така, че плътта ми най-добре да контрастира с бялата стена зад мен, после автоматично да се завърти и да ме хване в едър план, когато ме преместят върху масата да ме „работят“. Преценяваха ме: Пабло смяташе, че краката ми са прекалено дълги и кльощави. Бащата, като по-зрял, посочваше други мои черти, очевидно с възпитателна цел и с удоволствието, че наставлява сина си. А аз бях нещото, което щяха да проникват, режат, горят, чупят и прочее. Не мислех, че тоя разговор имаше друга цел, освен да нажежи духа им. Очевидно бяха навикнали да го правят.

Накрая, след като махнаха триножника, изключиха камерата и я отложиха за после, Воайора пристъпи към мен.

— Трябва да отида до офиса за половин час, Пабло. Но днес, така или иначе, ще я почнем.

От това изречение сякаш през мене мина ток, усетих как стомахът ми се свива. Ставаше невъзможно да ги обсебя и двамата. Можех да осъществя някаква светкавична маска, за да спра за известно време Воайора, но без да знам какво се случва на долния етаж, това не влизаше в плановете ми. Пак захапах въжетата и застенах, за да не позволя тоя градивен страх да ме напусне, когато Воайора се наведе над мен.

— Знаеш ли какво си ти? — попита запъхтян. Предположих, че става дума за ритуална фраза, че ще ми предложи бонбон от кутията с гнусотиите си, и тогава момчето каза:

— Кашонът със стъклата.

— Не си ли го донесъл? Качи го.

— Не мога сам.

Бащата изпъшка едно „добре“ и се изправи. Чух ги да излизат и да се спускат по стълбите.

Планът, който бях намислила, бе почти абсурден, но трябваше да се направи нещо, а точно сега ми се удаваше възможност. Вероятно последната, която щях да имам.

Основаваше се на едно-единствено нещо. По време на цялата идиотска реч на моя палач аз нито за миг не бях престанала да мисля за него. Наблюдавах го, когато ме остави на пода и отиде да яде, и после да оправя камерата. Имах предвид бръснача, който момчето хвърли в яда си върху масата, той се бе претърколил и сега лежеше на ръба й.

На ръба.

Не го бяха докосвали. Стоеше си там с плашещото острие, обърнато към мен. Под него кракът на масата бе досами бедрата ми.

Планът бе отчаян, но толкова, колкото и положението, в което се намирах. „Дай ми няколко секунди“, молех се и напълних дробовете си с въздух. Захапвайки въжетата, които опасваха устата ми, толкова силно, че щях да ги скъсам, започнах да пълзя, както когато момчето си играеше с мен. Стигнах съвсем близо до масата, ала ми беше ясно, че в тая поза нямаше да мога да го избутам. Трябваше да се обърна по гръб. За щастие можех да се превъртя надясно, без да притисна ранения си пръст, който туптеше с пулса ми и ме болеше все повече и повече.

Стегнах мускулите си, за да го направя на два пъти. Нагласих се така, че въжетата да минават през мен като юзди, и се оставих да падна настрани. Това бе лесно. Само че, когато пробвах да се докатурна по гръб, излезе, че не мога. Не го бях пресметнала точно и се оказа, че кракът на масата е прекалено близо. Нервите ми не издържаха и заръмжах по пода, досами целта си, но и безкрайно далеч от нея. Образът на осакатеното куче ме потисна толкова, че за един момент забравих за сестра си и не можех да мисля за нищо друго освен за самата себе си, за това как ще бъда измъчвана именно по такъв начин. Само че ако продължавах по тоя път, много скоро щях да стигна до дупката, където щяха да изхвърлят обезобразената ми плът. „Не, така не. Преди всичко трябва да запазиш спокойствие.“

Поех въздух дълбоко, веднъж, втори път, трети. Чувах далечни шумове. Все едно. Нямаше да се предавам, най-малко пък аз.

Огледах разположението. Бях обърната надясно, с рамене почти опрени на пода, така че имах възможност да ритна масата с петите си. Не силно, защото краката ми бяха вързани за китките, освен това бях прекалено близо и не беше нужно изобщо да ритам. Можех да ползвам и лявото си бедро. Бръсначът беше на ръба и дръжката му бе кръгла. Можеше да се претърколи. С малко повече шанс, ако масата откликнеше на животинските ми усилия.

Поставих ръката с бинта под задника си, наклоних се назад, опрях петите си на крака й и почнах да я клатя. Освен бръснача и няколко пластмасови опаковки друго нямаше. Беше празна и успях да я размърдам. Шумът при това не бе и силен.

Не мислех какво щях да правя, когато бръсначът паднеше долу, ако изобщо стигнех дотам, или пък ако се изтъркаляше навътре. „Бъдещето е призрак, който ние самите си измисляме, за да се плашим — казваше ни Дженс. — Макбет се ужасява от онова, което би могло да се случи, и тоя страх му пречи да се огледа добре за това, което в действителност се случва.“

Продължих да ритам по масата.

 

 

— Виждаш ли я, Пабло, госпожицата се е отегчила да ни чака и е заспала… О, бъркам, будна е. Много ли закъсняхме, сеньорита? Само няколко минутки… Какво нетърпение. Иска й се колкото се може по-бързо да почваме… Остави го тука, Пабло…

Елегантните обувки се движеха насам-натам и хвърляха отблясъци: от масата за аутопсии до другата, после спираха и пак обратно, с върховете, насочени към мен.

— Уморен ли си, Пабло? — Отговорът потъна сред чаткането на метални предмети. — Спокойно, ще го направим по нашия си начин. Няма значение дали е агентка, или е обикновена проститутка… Дошла е сама, сама е, няма кой да я защитава тука, както и никой не е защитавал останалите… Ще правим с нея всичко, което ни хрумне… Помниш ли колко пищя, като й отряза пръста? — Утвърдителен отговор. Обувките помръднаха. — В края на краищата спират да пищят, колкото и силни, горди и твърди да изглеждат… Без дрехи и вързани са единствено месо. Така си е. — Шумовете секнаха. Само върховете на обувките.

И изведнъж се обърнаха. Сега пред мен бяха токовете.

— Така, оставяме това тука… Този кашон отива на лавицата.

Вдигнах поглед. Воайора бе с гръб, докато говореше.

— Госпожицата можеше да прескочи тази манипулация, но предпочете да мами… Жалко. Липсата на откровеност съкращава живота. Жените никога не са откровени.

„Сега.“

— А колко бих искал да срещна истинска честност, не тоя театър…

Започнах да изпъвам ръцете и краката си… Обувките се обърнаха и чух изщракване. Погледнах нагоре.

Очите на Воайора бяха съвсем малко по-жизнени от дулото на пистолета, което бе насочил към мен.

— Но искам прекалено много, нали? — И се усмихна. — Сега поне, ако не искрена, ще си добричка, остави, моля те, бръснача на пода, ако обичаш.

Останах неподвижна. Бащата и синът стояха пред мен. Едно двучленно семейство с четири очи, заковани отгоре ми. Пет, ако се смяташе и пистолетът.

— Хайде, не ми казвай, че това е било само театър… — Воайора изглеждаше разочарован. — Тоя фарс, дето ти го разиграхме с камерата и триножника, те накара да повярваш, че тук нямаме други камери, които да те наблюдават, нали? Мислех, че си малко по-хитра. Разбира се, колкото до физическата ти страна, забележки нямам. Във форма си: движиш се вързана, бутна бръснача от масата, успя да го вземеш… С удоволствие го наблюдавахме, и Пабло, и аз. А и ти предоставих време да повярваш, че си успяла. Ето, обяснявам ти, не си мисли, че ще те убия, недей да гледаш тоя пистолет с толкова надежда… Но ще броя до пет и ако дотогава не пуснеш бръснача, ще ти пръсна едната ръка. После ще те полекувам и ще направя с тебе същото, което възнамерявах и преди, само дето ще си с една ръка по-малко. Ти избираш. Едно, две…

Изпънах, колкото можах, краката си и въжето, което бе омотано около стъпалата ми, падна на пода. Изплюх връзките от устата си, които също бях прерязала. Показах бръснача в дясната си ръка и го оставих на плочите до себе си.

— Много добре. — Воайора изглеждаше удовлетворен. — Сега полека-лека започваш да ставаш и искрена…

Засмя се и без да сваля оръжието, направи крачка към мен.

Като видях застиналото на лицето му изражение и напрегнатия пръст върху спусъка, разбрах, че, така или иначе, ще стреля.

— Знаеш ли какво си ти? — попита с дрезгав глас.

— Да — отвърнах му откъм пода. — Аз съм една преебана примамка, един капут омърлян.

Даде си сметка какво се случва, но секунда по-късно от необходимото.

Разбира се, моят план не бе единствено да се освободя. Обучаваха ни, че винаги трябва да имаме в резерв и втори, наричаха ги „алтернативни пътища“. След като разрязах въжетата, забелязах, че сензорът за поведение отдясно бе засенчен от масата, и, вече освободена, изчаках тялото на Воайора да препречи и другия отляво. Знаех, че това няма да продължи прекалено дълго, но тази възможност бе повече от достатъчна.

Нямаше време за Тайнство, за Омраза обаче — да. Тази маска можеше да се направи по два начина: бърз и бавен. Бързият бе предназначен за внезапни нападения и беше приложим при най-различни профили. Състоеше се в представянето на едно „обещание“ и неговото внезапно отричане чрез емоционални жестове и изражения. По примера на вещиците в „Макбет“: да съблазниш посредством оброк, който ще се случи в бъдеще, ала впоследствие се оказва измама. Не бе необходим специален декор, светлина, поза, цветове и отражения, можеше да се осъществи в ресторант, в концертна зала, а и насред полето. Аз го направих на пода за две секунди. Размърдах се, усмихнах се, останах сериозна, затворих очи и ги отворих. Ефектът трая много кратко, но разчитах на него.

Нищо не ни прави по-беззащитни от удоволствието, та даже и страхът. Ако искаш да обезоръжиш някого, не го заплашвай: достави му удоволствие. Воайора свали ръката си с пистолета и продължи да ме гледа, докато аз се изправих отново с бръснача в ръка. За зрителя, който наблюдава, сцената би приличала на театрален етюд. „Актрисата става, господа, актьорът оставя пистолета играчка.“ В следващия момент настъпва развръзката.

Само че преди да се случи това, насочих всичките си сили върху него.

Прицелих се, но не точно в средата. Не изпитвах нито капка жалост.

Бях стояла вързана в продължение на часове, мускулите ми се бяха вцепенили и самото ставане от пода ме замайваше. Усетих как острието потъна от лявата страна на чудесната лилава риза безпрепятствено. Какво имаше там? Далак? Предположих, че това не е точното място, но пък и не беше пропуск. Воайора изохка, ала по-важното бе, че изпусна оръжието.

Направих обаче грешка, искайки да измъкна бръснача, за да му го забия отново. Бе загуба на време. Извадих го, само че го изтървах, защото ръката ми бе потна. Отговорът от негова страна не закъсня, още повече че аз не бях достоен противник. Бях замаяна, болеше ме всичко, единият ми пръст бе отрязан и бях гола. Имах шанс с първия му удар, отбягнах го, като дръпнах главата си назад, но пък коремът ми остана беззащитен пред коляното му. Заби ми го два пъти и после ме удари в лицето. Спря дишането ми. Отстъпих и усетих със задника си твърда повърхност, изпищях от болка и паднах по гръб върху разни разпилени предмети. Беше масата. Без съмнение Воайора видя върху нея нещо, което можеше да използва срещу мен, защото дори и не се наведе да вдигне пистолета. Хвърли се отгоре ми като паяк с разперени крака. С лявата ръка притискаше раната на корема си, с другата се протегна да вземе онова, което бе набелязал, а то се намираше някъде близо до главата ми. Хванах протегнатата му ръка и я притиснах с коленете си. И двамата се напрегнахме. Инстинктивно проумях за какво става дума — скалпел, нож. Ако Воайора успееше да се докопа до него, борбата щеше да приключи.

Полека-лека ръката му преодоляваше силата ми. Физическата ми подготовка не бе занемарена, но той бе далеч по-силен, а и бе в по-добро състояние. Видях лицето му да се усмихва досами моето, една зачервена муцуна на бясно мъжко куче, победител в битката. Без съмнение агентите под прикритие не бяхме биячи, а по-скоро капани. „Вещица“, не помня, май така ме нарече. И тогава реших да го изненадам.

Вместо да го отблъсна, седнах отгоре му и сплетох крака върху гърба му, сякаш се съвкупявахме. По токата на колана виждах къде е пенисът му, лицето му, плувнало във вряща пот, се залепи за моето.

Тогава пуснах ръката му и го оставих да вземе каквото си поиска.

За миг ме погледна разсеяно. Бе вложил цялата си енергия да постигне нещо и изведнъж аз му казвах: „Заповядай, вземи го, а ако пожелаеш, и мен самата. Две в едно.“ И докато ме гледаше, се прицелих с левия си лакът, което най-малко очакваше, в лицето му.

При масивните телосложения лакътят е нещо меко, но при кокалестите хора, чиито китки могат да бъдат обхванат с една ръка, той представлява чифт заострени кости, нещо като праисторически нож, издялан от кремък. И бях го използвала успешно при различни обстоятелства. Изстрелях го към дясното му око, сварих го отворено от учудване, самия него беззащитен като бебе в люлката си. Признавам, че се възхитих от това как окото му се спука в орбитата си и течността, която съдържаше десетки образи на осакатени момичета, опръска ръката ми.

Воайора изкрещя. Не беше просто „о“ или „а“, а нещо като „ме“ или „ма“. Вероятно призоваваше майка си. Падна назад, аз отпуснах краката си, за да му го позволя, и после с ритник учтиво го залепих за стената. Протегнах ръка и хванах първото, което ми попадна, металическата закачалка с окачената бутилка физиологичен разтвор.

Не бе кой знае какъв избор, беше тежка и когато успях да я повдигна, ме обхвана паника, защото видях, че моят противник бе съумял да се докопа до пистолета и се гласи да го използва. Очевидно бе ударил лявата си ръка в стената и сега тя се поклащаше безконтролно в усилието си да хване оръжието за дръжката. Но бе до такава степен обзет от собствения си плач и загубата на окото, че не сполучваше да го уцели.

Без да се самозалъгвам, си дадох сметка, че тоя рунд ще е за него.

Беше като в играта камък, ножица, листо: аз можех да използвам метален прът, а той огнестрелно оръжие. Колкото и да бе успешен ударът ми с лакът, ако в момента не успеех да го приведа в безсъзнание, щеше да стреля, и дума ме можеше да става да го усмиря посредством светкавична маска. Срещу глупавото ми желязо пистолетът печелеше. Да рискувам ли? Реших, че няма.

Хвърлих закачалката към главата му с надеждата, че бутилката ще се пръсне в лицето му, и тръгнах да бягам, доколкото ми бе възможно.

С крайчеца на окото си различих силует, детето, по то се отдръпна от пътя ми и повече не му обърнах внимание. Крачка, още една. Босите ми крака се тътрузеха трудно по пода, където бяха разпилени разни неща. Пресметнах времето, което бе нужно на Воайора, за да се прицели и мен и да стреля. Трета крачка, четвърта. Отпред бяха витите стълби за нагоре, които не предоставяха никаква защита, но също така и вратата към сутерена, тя бе отворена, виждаше се стълбището за надолу. Пет, шест крачки. И две възможности.

Избрах втората, винаги е по-бързо да слезеш, отколкото да се изкачиш, и не сбърках. Вмъкнах се през вратата, прозвуча гръм и свистене над мен. Друг куршум се заби в касата на вратата и трети в гладката стена над стълбите, посипа ме облак прах от мазилката. Прескочих последните две стъпала.

Насреща ми имаше късо коридорче с бели стени. Тази територия ми беше непозната и това бе предимството, на което той сигурно разчиташе. Видях изход отляво и още един в дъното. Тоя отляво водеше към малка задна стаичка, влязох вътре без особени надежди и задъхана се заоглеждах. Имаше бидони и тенекии с разни течности, както и безброй сечива и резервни части, окачени по стените. Всичко можеше да бъде оръжие, поради което тая миша дупка беше съблазнителна. Един цял свят от шила, остриета, метал и бензин, предназначени за обезобразяване на човешки тела, но за да се превърнат наистина в това, бяха необходими и батерии, и огън или не знам още какво. Нямаше нищо полезно като например пистолет, чук или гаечен ключ.

Бях загубила ценно време в тая шоколадена къщичка, пълна с ненужни вещи, за да приключа с откачения си преследвач. Чух тежките му стъпки по стълбата. Куцаше, ала най-вероятно пистолетът му не се притесняваше от това.

Върнах се обратно в коридора и натиснах вратата в дъното.

Имаше код за отваряне, но не беше заключена. Като прекрачих прага, ме посрещна пронизителен студ и смрад на развалено. Затворих след себе си и останах като парализирана.

Стаята на Синята брада. Беше там. Сестра ми.

Помещението бе по-тясно от това на горния етаж. Лампите жужаха и излъчваха студена светлосиня светлина, като в хладилник. Лавици с шишета на едната стена. Имаше и маса, опряна до две мръсни клетки за кучета, и компютри със защитни стъкла. Всичко това обаче го видях впоследствие. В първия момент успях да различа единствено голямата машина в центъра, напомняща крилете на вятърна мелница, поставена хоризонтално. Това трябваше да е „стругът“. Върху него — подуто тяло, сложено по корем. Вените на краката, оковани в краищата на въртележката, бяха посинели. Оттам, където бях застанала, можех да видя ужасните разкъсвания между краката.

Бях толкова смаяна и разтреперана, от устата ми излизаше пара и студът ме сковаваше, изобщо не се интересувах от бесните крясъци на Воайора, който се задаваше по коридора.

— Сега си затворена, курво нещастна! Не можеш да се измъкнеш!

Останах спокойна в очакване на смъртта.

Нищо не направи, девочка.

И излязох от това състояние. Вече не се надявах на спасение. Просто исках да го ликвидирам.

Отидох в дъното на малката стая, като прескачах кабелите, опънати по пода. Нямах намерение да се вглеждам в лицето на трупа, но не успях да го предотвратя със страничното си зрение. Отведнъж ми стана ясно, че това не е моята сестра. Дадох си сметка, че не е възможно да е Вера: това момиче бе от много дни мъртво и единствено температурата вътре поддържаше целостта на трупа й. Не беше и Елиса Монастерио. Непозната. Подобно откритие нито ме обезсърчи, нито ми вдъхна повече сили, но ме потресе.

Цялото ми същество в един миг се превърна в оръжие за нападение.

Стъпките спряха пред вратата. Проклех се, задето не заключих отвътре. Вече бе късно. Не се опитах да го отвличам с нова маска, той щеше да стреля още щом ме види, пък и вкочанена от студ, никога нямаше да успея да я направя бързо.

Забави се. Сетих се защо. Държеше пистолета с единствената си ръка, която можеше да движи, а трябваме да отмести сложното резе на вратата. Това ми даде малко време. Върху масата, до компютрите видях стоманен прът, дълъг колкото човешка ръка, тежък, но бе възможно да бъде използван, както и широките пластмасови бутони по таблото с изрисувано върху тях предназначение, дотам стига ха кабелите на машината. Вдясно от себе си забелязах нещо като ниша, в която имаше малка пещ и нощно гърне, над което без съмнение ги е карал да клякат и да се облекчават в негово присъствие. Свих се там с железния прът в ръката си и в тоя момент вратата се отвори.

Крачка, втора и неговият глас:

— Знам къде си… Знам къде си, курво…

Оставих го да влезе. Не можех да го видя, но бях в състояние по куцукането да отгатна докъде се е добрал. Чаках сред жуженето на лампите като в морга, вкочанена от страх и бяс, стиснала стоманата и издишваща пара като змей през ноздрите и устата си. Косата ми бе полепнала на челото и потта по тялото ми, все едно току-що бях взела душ, беше замръзнала върху ми. Крачки. Крачки. Знам къде си. Още една.

Видях сянката му в монитора на компютъра. Най-после бе влязъл в обсега на желязото. Трябваше да мине през тая зона, за да стигне още по-близо до мен. И тогава протегнах лявата си ръка, колкото се може по-бързо. Болеше ме ужасно, но не използвах пръстите си, а само палеца и месестата част на дланта, за да натисна бутона за задвижване на „струга“. Предполагах, че нямаше да тръгне отведнъж, надявах се обаче движението му да го обърка.

Чу се изскърцване. Едновременно с това излязох от скривалището си, хванала желязото с две ръце като играч на бейзбол. Целех се в главата му, ако замахнех слепешком, рискувах да не улуча. Попаднах в лявото му, вече ранено, рамо. Извика и вдигна пистолета, но въртележката на „струга“ го повлече, изгуби равновесие и падна. Ударих го по ръката, обезоръжих го, после пак в корема и капачките на коленете, за да съм сигурна, че няма да се изправи. Като приключих, спрях „струга“, приближих се до тялото му, което се гърчеше на пода, и опрях стоманения прът и крака си до гърлото му.

— Къде са? — казах.

Като че ли въпросът ми го развесели и за миг здравото му око ме погледна подигравателно. От другото бликна кръв.

— Няма ги… И никога не ги е имало… — И на лицето му с усилие се появи усмивката на победител. — Аз не съм отвличал твоите колежки… Сензорите също бяха лъжа, никога не са успявали да хванат нищо… Ето, исках да те контролирам… по тоя начин, и се получи… Вие лъжете, аз лъжа… Важното сега обаче е…

Прекъснах го, като притиснах гърлото му с пета.

— Само че никой не е обявявал тяхното изчезване, говедо. А и не си в положение да ме лъжеш, сине майчин…

— Не лъжа… — изгрухтя с мъка. — Нали ти казах, че имам достъп до полицейските доклади… В събота разбрах как е изчезнала първата и вчера — втората… Само че слушай какво ще ти кажа, защото те интересува: някой е променил вероятността и в двата случая…

— Какво имаш предвид?

Изсмя се кисело и кухо. С лявата ръка продължаваше да притиска раната си на корема. От устата му излизаше бяла пара, докато говореше.

— Компютрите в твоя отдел изчисляват вероятността при всяко отвличане дали е извършено от мен, или от някой друг… Първо правят предварителен анализ набързо и после подробен. Първият за твоите колежки показва почти един процент вероятност да съм бил аз… Това ме заинтригува и реших да се поровя… Не ми трябваше много време, за да разбера какво става… Знам кога се подменят факти отвътре, аз съм експерт в тия работи и те уверявам, че някой е натъкмил нещата, за да ме изкара виновен… Някой от вашите ви мами, тъпанарке… И може би аз ще мога да ви помогна, но трябва да ме предадеш на полицията. Никога не знаеш какво ти се крои…

Погледнах към трупа, вързан върху машината. На възраст беше колкото Вера.

— Не мисля да те предавам на полицията — му отговорих.

Единственото му око се отвори напълно, докато въртеше глава в знак на отрицание.

— Не… няма да ме убиеш така, беззащитен… Няма да посмееш да ме убиеш…

Махнах крака си от шията му и оставих желязото на пода. Като разбра какво се готвех да сторя, престана да се прави на възрастен.

Без да обръщам внимание на плача и молбите му, разтворих крака и стъпих от двете страни на тялото му. Започнах да движа ръцете си. Това бе класическата техника на Ашбърн за Жертвоприношение. Фактът, че бях гола и че ме наблюдаваше отдолу нагоре, усили ефекта. След петнайсет секунди беше мой. После се отдалечих от него, за да не ме вижда и да му отнема обекта на върховно удоволствие точно в момента, когато е бил толкова близо до мен. Това предизвика мъчителен срив и агония.

Оставих го да вие и съзерцава трупа върху „струга“, да мисли за остатъците от жертвите си. Адът е измислен за хора като него. Но само един не бе достатъчен. Воайора вече беше там. Писъците му ставаха все по-остри и това го диктуваше идиотският му псином. Поради невъзможността да ме притежава се връщаше във все по-примитивни етапи на своето развитие. Пищеше заради всичкия страх, самота и мъка в миналото си. Пищеше заради неща, далеч от същността му на човек. Пищеше от желание. И започна да удря главата си в каменния под дивашки и равномерно, като механичен чук, после усили темпото, сякаш биеше тъпан на някакъв злокобен ритуал, и не спря, докато плочите не се обляха с кръв. От устата му излизаше пяна и тялото трепереше.

Напомняше зъл демон, който искаше да напусне чуждата плът посредством екзорсизъм. „Ще изгоря душата ти… Сега изгарям душата ти…“, помислих си.

Накрая реших, че все пак трябва да проявя милост, и ритнах пистолета към него, но беше вече късно да може да го използва. Вратът му се изви неестествено, чу се изхрущяване и главата му остана да лежи безжизнена.

„Хареса ли ти моят спектакъл?“, го попитах наум. Това мъчение не продължи повече от минута, а онова на неговите жертви е траяло дни наред. Бях уверена, че на този свят няма равновесие.

Тогава нещо ми се случи. Бях наблюдавала края на Воайора без никакви сътресения вътре в себе си: бях бясна и с едно усещане за победа, което пламтеше като главня на клада: ту тлееща, ту раздухана от вятъра. Но щом всичко свърши, се почувствах изстискана, увехнала, сякаш тази последна минута бе продължила петдесет години. Не можех повече, дори и не помислих да изляза от ледената стая и да се облека. Свлякох се на колене. Проклех живота и работата си, но най-вече живота си. Останах така превита на две, като остатък от човешки труп, и ревях, без да мога да се овладея. През главата ми минаваха образите на родителите ми, на Вера, на Мигел, на д-р Валие… Не исках да си мисля, че всъщност плачех и за Воайора, че дълбокият ми бесен плач представляваше невъзможността да проумея смисъла на нещата и чия бе вината за това.

Като успях да се съвзема, се сетих, че напълно съм забравила детето, и реших да го потърся. Само побутнах вратата и го видях. Чакаше ме право в коридора, върху лицето му падаше сянката от шапката и дългите коси. Държеше нещо и в същия момент го обърна върху мен: мазна течност, която ме обля от главата до петите. Миришеше на бензин. И като проумях, че вади от джоба си кутийка, ужасена протегнах ръце.

— Не, Пабло…! — извиках.

Безизразното му личице се вдигна нагоре, за миг присветна на пламъка на запалената клечка.

И я хвърли към мен.