Хосе Карлос Сомоса
Стръв (15)

14

Паркът в Нулевата зона бе на юг от Мадрид, проектиран преди петнайсет години точно върху кратера от бомбата 9-N. Това бе едно тихо, сиво и въпреки всичко, може да се каже, почти елегантно място. Бе ограден с жив плет, вътре имаше алеи с цветя и безполови статуи, които като че ли всеки момент щяха да напуснат местата си и да тръгнат по алеите. Нямаше нищо странно, бе безлюдна площ от три квадратни километра, в която витаеха призраци и криминални, там никога не играеха деца. Дори през шлифера усещах студ. Бях облечена в трико, много специално, което можеше да бъде купено единствено по поръчка, жълто като канарче и целият му гръб, както и ръкавите, бе от прозрачна материя, която, гледана отстрани, въобще не се забелязваше, бях все едно гола. Не носех чанта и бях обута в ботуши. Вървях през локвите, останали след скорошните дъждове. И въпреки че тоя вторник в десет сутринта слънцето бе скрито зад огромни облаци, бях със слънчеви очила, може би защото така и не исках да видя лицето на господин Пийпълс.

Паркът бе заобиколен с приведени дървета като от приказките за вещици и осеян с разнесени от вятъра и мокри от дъжда листа.

Разправяха, че нощем млади проститутки от Изтока се катерят по дънерите, за да привлекат вниманието на желаещите, които се въртяха около това място в луксозните си автомобили. И още, че това можел да го потвърди всеки шофьор на такси, особено ако клиентът му е бил мъж. Никога не бях работила в Нулевата зона, но моите колеги, подвизаващи се в нея, не бяха виждали подобно нещо. Отдаваха слуха на обстоятелството, че тоя район се наричаше Малката мадридска Русия, въпреки че там живееха не само руски емигранти. От своя страна, терористичната организация, отговорна за 9-N, също бе сложила историческия си отпечатък върху парка.

Пространството под дърветата, и това беше заслуга на общината, бе осеяно с екстравагантни скулптури. По пътя си, който стигаше до красивата уличка „Корин“, минах край няколко направени от стъклопласт, седнали или болезнено превити, главите им бяха покрити с воали. Спомних си за един документален филм, в който казаха, че олицетворявали „човешката болка“. Не мислех, че е необходимо да се увековечават жертвите на 9-N, въпреки че бяха повече от десет хиляди и два пъти по толкова засегнати от радиацията, включително и онези, които бяха произвели тая бомба при домашни условия. А не ми харесваха и като символ на човешкото страдание. За мен лично то в никакъв случай не можеше да изглежда толкова естетизирано, по-скоро нещо от което на човек да му се доповдига, гнусно, агонизиращо сред писъци и гной. И аз го ненавиждах, така както мразех болестите. Не ми е минавало през ум, че заслужава да му бъдат посвещавани паметници. Нито на бубонната чума или на церебралната парализа.

Естествено, бях сигурна, че господин Пийпълс не разсъждаваше като мене.

Все едно двеста и двайсет волта електричество ме разтресоха от глава до пети в мига, когато различих в кадъра от голи дървета самотната, вглъбена фигура на уникалния, горд със себе си, велик актьор. Чакаше там, където се бяхме уговорили, в самия край на парка, до улицата. Разпознах го даже в гръб и докато се приближавах към него, си дадох сметка, че малкото на брой години се бяха стоварили отгоре му с далеч по-голяма тежест от простия сбор на дните си.

Когато се запознах с учителя, той вече бе стар, но сега се беше състарил. Бе се прегърбил, сякаш седеше на последния ред в театъра и се мъчеше да види сцената. Носеше шапка със спусната надолу периферия, дори си бе оставил и брада. Бе забил в земята бастун, като дървения крак на пират. На няколко метра от него тийнейджъри, по парцаливи джинси, с плетени шапки с червени петолъчки и увити в шалове, убиваха времето, опрели гърбове о зид с някогашни графити. Преди да ме забележи и да ми отправи обичайните за него предизвикателни фрази, видях как дечурлигата сочеха „дядката“ с шапката и го наблюдаваха, както се съзерцава разтапящ се снежен човек. Не им обърнахме никакво внимание.

— Здравейте, господин Пийпълс — поздравих го.

Пестелива усмивка разтегна снежната брада под костеливите му скули и кръглите черни очила.

— Здравей, Диана — каза д-р Виктор Дженс.

— Обичам да се разхождам из този парк. Кара ме да си мисля за себе си: нови постройки върху развалини и трупове. Подходящо място за усамотяване. Не са те проследили, сигурна ли си?

— Не, не, разбира се. — Въпросът ме изненада и без да ща, се огледах наоколо. Минувачите бяха много нарядко и наподобяваха онези наши упражнения, в които се движехме със завързани очи, мърморейки откъслечни неща, като изпаднали в транс.

— А, преди да съм забравил… — изсмя се Дженс дрезгаво. — Благодарен съм все пак, че не добави нищо, като си казахме „здравей“, нито даже като млъкнах преди малко. От рода на „колко се радвам, че…“ или „добре, че успяхме да“… и така нататък. Сигурно се радваш точно толкова, колкото ако някоя хлебарка ти се разходи по лицето, ясно ми е. Хубаво е, че поне не се преструваш. Което означава, че се преструваш успешно.

Усмихнах се без особено желание, за да прикрия неудобството си, което изненадващо ме бе обзело. Бяха минали само две години, но пред мен стоеше един друг Дженс. Едно химическо съединение между сила и слабост. Привличаха вниманието ми вратните жили, които поддържаха изправена главата му, и плетеницата от бръчки около очите иззад черните очила, треморът, който караше ръцете му досущ да приличат на протегнатите несигурни и вкочанени длани на бездомен просяк. Това ме стъписваше и трудно успявах да го преодолея. Насилвах се да мисля, че пред мен стои именно той. Виктор Дженс, превърнал се в старец. И се преструваше успешно.

— Ще ми разкажеш ли какво става по този свят… Научавам това-онова, но далеч не всичко. Занимавам се най-вече със себе си. Онлайн срещи с личния ми лекар, един цвят таблетки сутрин, друг цвят вечер, нали знаеш… Водя си дневник кога ходя до тоалетната. Понякога по цяла сутрин се чудя ходил ли съм по нужда на ставане, или не съм… Когато човек започне да забравя собственото си лайно, значи е дошло времето да спусне кепенците… И въпросите към самия себе си следват един подир друг… Ала смисълът е все един и същ: какво си направил в тоя живот? Имам предвид неща, които са си заслужавали труда… И знаеш ли какво си отговарям? Че да, успял съм все нещо да постигна. И сега това именно нещо се разхожда с мене в парка. — Измърморих някаква учтива глупост за благодарност, но ме прекъсна. — Стига, млъкни. Нищо друго положително не мога да кажа за тебе.

— Не от благодарност за думите, а че се отзовахте на поканата ми.

Дженс внезапно размаха бастуна си.

— Точно така, Диана, аз бях този, който остави вратата отворена за тебе, аз съм, който може да ти я затръшне под носа. Не съм пожелал — не съм го направил. Ти си моето послание, онова, което оставям след себе си, наследството ми, защо да не поискам да те видя? Клаудия Кабилдо и ти, моите олицетворения на белия свят… заринат в развалини, остарял и млад, потънал в кроткия си сън… — Огледа се внимателно, като че наистина бе забелязал някого задрямал именно по тоя начин. — Казах ти, че винаги можеш да разчиташ на мен, дадох ти номера на Пийпълс. Никой друг не ме познава като такъв. Не желая да се виждам с когото и да било. Не искам нищо да знам. За мен светът е свършил.

След кратко мълчание, с което, без да ще, подчерта важността на последното си изречение, и докато все още вървяхме по края на парка, Дженс вдигна набръчканото си чело изпод непретенциозната шапка.

— Виждаш ли я? — каза. — Клаудия?

— От време на време.

Отново пауза. И пак въпрос:

— Как е?

— Различно — отвърнах. — Бях при нея миналата седмица и май че ме позна. По принцип обаче не може да излезе от това състояние. Понякога дори не ме и забелязва.

— Ренар направо остърга и съзнанието й, и всичките й рефлекси. Специалист е в това. Да, да, момичето войник… Моето момиченце войник… Много си мисля за нея. В края на краищата я създадох аз. Както и тебе. Диана, моята Диана… — Постепенно, докато повтаряше името ми, гласът му затихваше. И после се засмя. — Спомняш ли си усилията, които положихме, за да постигнеш маската на подчинение? От войник, преливащ от тестостерон, да се превърнеш в ученичка с бели чорапки и само шестици… „Да, господине, да, господине.“ Колко трудно ти се удаваше, за разлика от Клаудия.

Замълча. Погледнах назад и си дадох сметка, че сме изминали много по-малко път, отколкото ми се струваше. Пред очите ми още бяха момчетиите край зида и чувах смеха им. Разбрах, че да се движиш в пространството заедно с Дженс, бе все едно да плуваш в неговото време. Намирахме се на две крачки от тротоара. Малката уличка срещу нас продължаваше да се казва „Корин“, а по-нататък, зад една тревна площ, огромен супермаркет и жилищна сграда предлагаха мнимо спокойствие.

Духна вятър и вдигна в един и същи миг и полите на шлифера ми, и на дебелото вълнено палто на Дженс.

— А ти, какво? — попита. — Чух, че си искала да се оттеглиш…

Изобщо не се учудих, че е напълно в крак със събитията.

— Да… привършвам някои работи. Като ги оправя, ще напусна, така е.

— Да — каза Дженс.

Мразех себе си заради неудобството, с което му отговарях, и затова отвърнах раздразнено:

— Влюбена съм. Искам да изживея и нещо друго, да си родя деца например, после кой знае… Мигел Ларедо, спомняте ли си го? Имаме взаимоотношения с него от една година горе-долу. Възнамеряваме да живеем заедно.

Дженс клатеше одобрително глава и от време на време произнасяше по едно „Аха!“. Фиксира погледа си върху мен, а аз изпитвах усещането, че стъклата на очилата му са непрогледни, но че въпреки това е в състояние да вижда през моите. Като млъкнах, добави:

— А сестра ти? Предполагам, че продължава да тренира…

— Шило в торба не стои — усмихнах се. Навила си е да постигне нещо забележително.

— Аха! Воайора. Не се учудвай, че ги зная тия работи — предупреди ме. — Падиля ми изпраща най-редовно бюлетините.

— Значи Падиля е наясно, че сте жив.

— О, за бога, разбира се. И оня търгашин, забравих му името… Алварес… да, Алварес Кореа. Тия двамата знаят всичко. Непрекъснато се душат един друг, може и в едно легло да спят… — Смехът му изскърца наново. — Само че онова, което не знаят, е къде съм. И затова не искам да им казваш къде си се срещнала с мен. Да продължават да си мислят, че съм в Париж или в чифлика… — Само споменаването на чифлика, като нещо и страшно, и желано, което не бе изключено отново да ме сполети, ме изпълни с ужас. За щастие Дженс разсеяно минаваше от тема на тема. — Ами точно на Падиля му хрумна да се възползвам от факта, че от време на време обикалям с яхтата, и как точно да инсценираме смъртта ми… По тоя начин никой нямаше нужда от труп. Нали ти е ясно, че този театър със смъртта ми не можеше да мине без тях… Все едно да откраднеш от крадец. Сам не бях в състояние да го организирам. Но затова пък до днес съм удържал положението да не се срещнат с мене… по какъвто и да било повод. Пращат ми бюлетина на електронен адрес, аз прекарвам пощата през филтри и чак тогава си я препращам на моя. Това обаче са наивни работи, стига да поискат, и ще ме сгащят. Хубавото обаче е, че предварително ще знам и ще направя така, та никога да не им се прииска отново. Те имат нужда от мен, не аз от тях.

Изведнъж ми хрумна глупавото желание да го полаская.

— Много им е трудно да се лишат от човек като вас.

Погледна ме без промяна в изражението и аз си спомних колко пъти ни беше доказвал, че никой от нас не е в състояние нито да го ядоса, нито да му достави удоволствие или пък да постигне каквото и да било с подмазване.

— В края на краищата, така или иначе, съм се оттеглил. Изгнаник в Арденската гора… — Вдигна нагоре ръце и се засмя. — Аз съм… кой? Старият Адам? Жак Меланхоличния? Знаеш ли, говори се, че Шекспир е играл ролята на Адам в „Какво ви харесва“. Любопитно, нали? Според легендата той винаги се е превъплъщавал в старци: Адам, призракът на бащата на Хамлет… Може би е искал да измами старостта… Не си спомням защо започнах да разказвам всичко това…

— Казахте, че сте се оттеглили.

— Да, така е… Изгнаник в Арденската гора… до мига, в който ти, прелестна Розалинда, ме извади на белия свят.

— Не съм дошла да ви изваждам отникъде — отвърнах. — Просто търся помощ.

Напразно чаках да ме попита за какво става дума. Той просто замълча. По време на паузата се мъчех да напъхам обратно в кока, който, притеснена, в последния момент, преди да изляза, си направих, един кичур коса — непрекъснато ми падаше и ме тормозеше. Пред нас на уличното платно внезапно спря някаква кола. Двама души слязоха и се запътиха към супермаркета отсреща, мъж и доста пълна жена, която се поклащаше под широкополо кожено таке. Чак тогава Дженс продума:

— Помощ за сестра си очевидно. Искаш да я избавиш от онова животно.

— Чели ли сте му профила?

— Разбира се, че съм го чел. Добро парче е Воайора. Като за колекция, ще влезе в историята. Най-коварният психар, когото май сме срещали, нали? Какво не бих дал все още да съм в службата само заради него… Но и аз бих постъпил като Падиля, щях да се възползвам от сестра ти. След толкова години трябва да ти е ясно, че сестра ти е идеалната стръв, която да му подадете.

Предпочетох да запазя спокойствие.

— Не вярвам в това. Ала дори и така да е, не е идеалното попадение за ликвидирането му.

— Хайде, Диана, мина толкова време, трябва ли сега да ти чета буквара? Най-важната предпоставка за залавянето на престъпника е той да се спре върху агента. И не само това…-Вдигна треперещата си лява ръка на височината на устата и размаха пръсти: — Трябва и да му потекат лигите.

— Само че Вера не е в състояние нищо да му напрани. Този психар ми напомня Ренар… Като него…

Дженс вдигна показалец и ме прекъсна.

— Ти не познаваш Ренар. — Замълча и продължи студено: — Не говори неща, които не знаеш. — Докато възстановяваше спокойствието си, се опря с две ръце върху бастуна. — Ветераните сте ми малко смешни. Напускате по-млади и от футболистите, и то с пенсия до живот. Това шлиферче от изкуствена кожа и тая блузка, колко момичета на твоята възраст могат да си ги купят? И какво толкова си направила ти, за да ги имаш? Да се наслаждаваш. Да се наслаждаваш на собствения си псином. Останалото е мълчание, миличка По-скоро невежество. И не ти е и нужно да знаеш повече. Съвършеното ченге е онова, което нищо не знае. Защото незнанието е една чудесна имитация на невинността… А невинността е точно обратното на играта, на преструвките. Това е един стадий в развитието, предхождащ греха, тогава, когато не е имало дори и различни полове. Сестра ти е достатъчно невежа, за да изглежда невинна. Ако чудовището я захапе, е възможно самият той да се разпадне от удоволствие и да се самоунищожи. На това се надяват в отдела и ти си наясно.

— Не, не съм.

— Знаеш го — настоя Дженс. — Е, не с емоционалния си мозък, естествено. Емоционалната ти страна те кара да я защитаваш. Но обърни внимание, че колкото повече настояваш, толкова по-невинна е тя, просто защото отхвърля тебе и избира Воайора. Все едно я мотивираш със своята закрила, правиш я по-пикантна. Извинявай за сравнението, ала по това време винаги огладнявам и си мисля за ядене… Искаш да постигнеш едно, а вършиш друго. И сестричката ти се превръща в най-апетитното парче, най-сладичкия залък, непреодолима за… Профайлърите смятат, че Воайора ще пукне от собствената си лакомия. Сега ясно ли ти е защо не я изтеглят? Почервеняла си, значи ме разбираш.

Всъщност кипях от бяс. И знаех, че Дженс има право: на Падиля и през ум не му бе минало да маха Вера. Доверяваше се на нейната невинност като на бомба, пъхната в пликче за подарък. След кратък пристъп на кашлица в носната си кърпичка Дженс продължи:

— Отправната точка е колко удоволствие можеш да предоставиш на чудовището. Много? Тогава не ставаш. Цялото? Тогава, може би, ставаш.

— Чудесно я знам отправната точка.

— Да, но само на теория. Не си я консумирала. Къде, по дяволите, ми е джобът? — Опитваше се да вкара влажната кърпа в светлозеления си панталон. — Една дама от време на време ми купува дрехи, само че ги избира, като че ли ме пробва за алцхаймер… Така е…

Виждайки го толкова остарял, толкова очевидно грохнал, направих грешката да прибегна до неговото съчувствие.

— Става дума за сестра ми… Това, което казвате, може да е вярно, само че момичето е Вера…

— А, не, госпожице. Не, тук бъркаш. Защото става дума за Воайора. И от самото начало става дума за него. Ченгетата сте важни до момента, в който привлечете към себе си чудовищата. Ти си доста вкусна, но не можеш да му доставиш такова удоволствие, каквото би успяла Вера, и по тая причина ще избере не теб, колкото и да пухтиш и да се предлагаш. Освен това той е психар-гений и никога няма да клъвне на професионална стръв като тебе. Има си някакъв номер. Докато Вера е неопитна и това ще му е точно по мярка…

— Попадна на Елиса Монастерио.

Дженс се приближи плътно до мене. В стъклата на очилата му видях двойното си отражение като парцалена кукличка вуду, взета на прицел от острия му поглед.

— Не си играй с мене, мила. Монастерио е същата като сестра ти, съвсем начинаеща… Дори и да предположим, че в тоя случай има някакви несъответствия… Ще трябва да изчакаме…

Стори ми се, че чух нещо. Помислих, че си въобразявам, но видях как Дженс също извъртя глава към улицата. В продължение на един миг и двамата стояхме като обсебени и не долавяхме нищо повече от онова, което впоследствие предположих, че е вик, дошъл от пуснат високо телевизор. Дженс отново се извърна раздразнено към мен. Винаги сме били еднакво високи, ала сега, прегърбен, ми стигаше до шията. Приличаше на старец, вторачен в гърдите ми.

— И така, в края на краищата защо дойде?

— Казах ви, търся помощ. Наричайте го както щете. Аз обичам сестра си. Можете да си мислите, че това е особеност на моя псином. Приемам играта, съгласна съм. Но пак повтарям, обичам сестра си и искам аз да съм тази, която ще хване тоя козел, а не тя. Вие знаете как го прави, че да избягва професионалните агенти. Какво искате в замяна, за да ми го съобщите?

— „Искам… Искате…“ — Вятърът духна и Дженс нахлупи шапката си. — Откога личната воля на полицейската примамка я прави по-притегателна за жертвата?

— Аз винаги съм била най-притегателната, докато вие бяхте мой учител.

Този път усетих, че комплиментът си свърши работата.

— Диана Бланко… — Млъкна и се засмя с дрезгавия си глас. — Помня, че още първия път, когато те видях, ти казах: „С това име нищо друго не можеш да станеш в тоя живот, освен ченге под прикритие… Диана Бланко… Ще ти се залепят всички гадове на тоя свят… Ти си идеалната!“ — И се посмя на тази стара история. — Как се казваше онова момиче, дето ни напусна още преди да излезе нещо от нея? „Шефката“, вие така я наричахте… — Спомни си развеселен. — Да, Тереса Обрадор… И сега я виждам по време на пантомимите с онази боа перушина, по-жълта и от дрехата ти… Само че ти не можеше да понесеш нейното лидерство. И въставаше… Клаудия не се поддаваше чак толкова като тебе на тия глупости, но й угаждаше и се правеше на подчинена, докато ти го раздаваше натюр…

— А вие все ме укорявахте, че не съпреживявам.

— Така е и знаеш ли защо? За да ти направя удоволствие. На теб трудностите ти доставят удоволствие. Целият ти псином започва да звънти, когато пред теб се появява препятствие, и ти се самонасилваш да положиш усилие… Филията Труд, нали? Затова сега си обсебена от Воайора, разбира се. Твърдиш, че това, което желаеш, е да защитиш сестра си. А аз съм убеден, че ти желаеш него.

— Аз пък ви казах, че всичкото това можете да го наричате, както ви се иска.

— Само че е много важно да се познават мотивите. Много! Ще ти разкажа нещо. Уверен съм, че през всичките тия години си се питала защо режисирах тоя спектакъл с моето изчезване и мнимата си смърт. Е, очевидно не съм си… отишъл. — Засмя се нервно. — Както онези етюди, в които трябваше да се самовъзбудиш, без да имаш каквото и да било желание за това, и после да се успокоиш. Говореха, че по един или друг начин съм незаменим и ще остана, а в същото време ме подтикваха да си замина. Колкото до Ренар… Това прехвърли всякакви граници, бе отчетено не само като пълен провал, но и като голям скандал. Търпението им към мен се бе изчерпало и ми теглиха шута. Ако знаеш какво ми наговориха… Стига да можеха, щяха да ме изтрият и от телефонния указател. И защо? Предполагаш ли? Аз бях едно лайно, но тяхното собствено. Гнусяха се да ме пипат без ръкавици. Така че именно на тях им хрумна да изчезна, а на мен — това да стане чрез публичната ми смърт. И Падиля се сети за яхтата… Каза на Алварес, той го сподели с великата си Вавилонска курва, на която лиже задника, всички се съгласиха и проектът се осъществи. Искаха да ме ползват тайничко. Сега съм „съветник“ в Министерството. Ненавиждат ме, ама опират до мен. Ясно им е, че без мен не могат. Знаят го от петнайсет години. Погледни този квартал… Тоя парк, „Бомбата“, е направен върху три квадратни километра. Двама, най-много двама полицаи под прикритие бяха нужни да проникнат в онази организация и да предотвратят касапницата. Само че вместо това какво сториха? Пуснаха шпиони от XX век, микрофони, наблюдатели, анализатори… Обикновеният арсенал. И изобщо не си дават сметка, че технологиите не са в състояние да се противопоставят на лудостта… И само едно случайно стечение на обстоятелствата направи така, че всички тия килотонове да гръмнат тук, малко встрани, а не в центъра на града. Десет хиляди убити. Двайсет хиляди ранени. Трийсет процента от попадналите в обсега на радиацията болни от рак. След 9-N се втурнаха да назначават полицаи под прикритие. А сега… политиците, без значение от коя партия са, се споглеждат засрамени като педерасти, хванати на калъп, и казват: „Нямаше как, трябваше да го изгоним. Провали се с Ренар… Неговата ученичка, Клаудия, се провали и Ренар я смачка… Не можем обаче да се разделим с агентите. Имаме нужда и от Виктор Дженс. Повече от всякога.“

Една полицейска сирена се приближаваше към нас, но Дженс продължаваше да говори с лице, обърнато към мен, сякаш не я чуваше.

— Не виждам защо разправям цялата тая история… — каза.

— Говорим за причините за вашето изчезване.

— А! Така че вече знаеш: оказвам им тайно съдействие. Техните доклади са и мои доклади.

— Само че не казвате всичко — възразих му и Дженс, който в момента се интересуваше повече от полицейската сирена, отколкото от разговора, се вгледа в мен. — Познавам ви, професоре. Има неща, които пазите единствено за себе си. И какво трябва да направя, за да ми ги разкажете на мен?

И тъкмо в този момент се случи нещо. По-точно две неща.

От една страна, пристигането на огромна полицейска кола с бясна скорост, която вдигна такъв прах във въздуха, сякаш морето бе прехвърлило прибоя. Бяха двама, единият от тях жена, но сякаш безполови под каските, с палките и радиостанциите. Различията личаха единствено в лицата им. Все едно бяха завършили курсовете в едно и също полицейско училище и вероятно ги бяха научили да стрелят единствено според типично класическите строги правила. Запътиха се към супермаркета. А оттам се появи другото нещо, объркано и хаотично, предшествано от писъци (сигурна съм, че онова, което чух, бяха писъци), псувни и безредие. И те бяха двама, въоръжени, и единият от тях — жена. Разпознах широкото кожено таке, с което преди малко влезе в магазина. Потеше се, пръхтеше и се оглеждаше като звяр изпод периферията на шапката си. Нещо в масивното й телосложение, в огромните й ръце подсказваше, че можеше и да е мъж или транссексуален. Другият бе с дръпнати очи, но беше испанец толкова, колкото и неговата спътничка. И двамата водеха по един заложник: жената дърпаше за врата служител в униформа и непрекъснато го сочеше с рязана двуцевка, а съучастникът й — някаква бременна. Всички крещяха едновременно.

Полицайката им заповяда да не мърдат и онази с такето обърна дулото към нея. Оглушителният изстрел ме накара неволно да примигна. После се запитах какво можех да направя аз, за да предотвратя това, което току-що се случи. И си отговорих, че бих била безсилна. Жената стреля инстинктивно, без изобщо да се замисли, а с тая пушка можеше да си служи и малко дете. Лявото рамо на полицайката се разхвърча на парчета, невероятно е това оръжие, тялото й отскочи няколко метра назад, удари се в едно дърво и се просна на земята. Нейният съучастник вдигна нагоре ръце, предавайки се.

— Какво правиш, по дяволите? — изпищя той с очи, обърнати към кожената шапка. — Какво направи? Прецака полицай ли?

— Щеше да ме застреля! — крещеше жената, по-скоро се дереше. — Да ме застреля!

В следващия миг съзнанието ми заработи отново. Първото, което си помислих, беше: „Каква е причината? Какво са взели освен заложници? Не са пипнали касата, която им е била подръка! Че това е супермаркет, за бога! Каква им е далаверата?“ И изведнъж си дадох сметка, че не става дума за това. Бяха стъписани, и ние, но и те, и то много повече от нас. Вероятно и дрогирани. На следващия ден тоя състав щеше да заеме три сантиметра от монитора: „Опит за грабеж в мадридски супермаркет завършва с…“ Не се бе случило нищо, това не бе 9-N, просто двама идиоти. Ала то също беше страшно.

— В колата, кретен! В колата!

— Ще ни идентифицират! — крещеше онази с шапката. — Тия двамата. Видяха ни.

И отведнъж и Дженс, и аз, без да успеем дори да се уплашим, осъзнахме какво ставаше около нас: откачалката с такето контролираше нашия живот. А пък нещастните ни животчета й внушаваха невероятен страх.

И докато „Дръпнатите очи“ ползваше бременната за прикритие, за да се добере до вратата на вана (обаче от другата страна на шофьора, за по-сигурно), огромната шефка отстъпи назад и ни огледа с очи, изскочили от орбитите си. Кичур боядисана във виолетово коса се бе измъкнал изпод шапката, забелязах кожените й ботуши с тюркоазен кончов иззад уплашения служител. Помислих за профила Разюзданост.

— Какво зяпаш, дърт козел, дъртак скапан? — Наново бе вдигнала двуцевката по посока на Дженс, който стоеше, впрочем както и аз, на не повече от пет метра.

„Ще стреля“, бе второто, което си помислих. Лицето на Дженс бе побеляло като пантофка на балерина. Той дори не можеше да присъства на това, което се случваше. Дженс бе мъртъв. Може би щях да разкрия истината в тази случка, когато станех на осемдесет, в мемоарите си: „Видях Дженс да умира, този път наистина, по най-мизерния начин, който човек можеше да си представи: размазан от двуцевката на някакво дрогирано чучело на излизане от супермаркет, след като си бе натъпкало джобовете с евтини наденици…“

Сърцето ми заблъска силно. Веднъж, два пъти.

На двуцевката двата спусъка бяха свързани посредством тънък кабел в един. Имаше мерник за статични цели и още един за движещи се. В Испания всеки може да си купи такава, даже и в мрежата, например в www.vitranz.com. С наложен платеж. Пълна дискретност. Приемат и VISA. Мощно оръжие.

Като мен.

Възможностите да се въздейства на филията Разюзданост не бяха много, но още по-малко беше времето и средствата, с които разполагах. „Опознай жертвата си — ми говореше Дженс по време на обучението. — Разучи всеки неин жест, слушай я, вникни във всичките й желания. И я удовлетвори.“

Още един удар. Свалих слънчевите очила. И още един. „Трябва напълно да владееш облеклото, стойката на тялото си и нещата, които те заобикалят.“ И в същото време вдигнах ръцете си, за да привлека вниманието й и да не стреля по Дженс. Спечелих време за още един удар. Пушката отклони ужасното си мрачно дуло от Дженс. Сега чучелото бе избрало мен. Преместих поглед, раздалечих крака и стегнах тялото си. „Псиномът е като невидим октопод: протяга пипалата си и те опипва. Минава през твоята сексуалност, подсъзнание, през мислите ти.“ Разгънах съзнанието си. Показах се, както казваме ние. Спечелих още един удар. Да, но усетих, че моят обект се колебае. Беше на път да ме застреля. При подобен сценарий репетирахме Разюзданост в чифлика, изправени срещу стена, осветена в розово — жестовете ми управляваха ситуацията. Само че тук нямаше сценарий. „Импровизирай. Бъди актриса. Гледат те. Импровизирай…“

Три удара. Маската на Разюздаността се основава на промяната в половото самовъзприемане, както в ония произведения на Шекспир, където един мъж се преструва, че е жена, която се преструва, че е мъж, който се преструва, че е жена. Реших да използвам шлифера. С дясната ръка загърнах реверите, прикривайки гърдите си. Косата ми бе вързана на висок кок, така че вдигнах нагоре глава, за да го скрия, доколкото бе възможно, и прическата ми да изглежда колкото се може по-къса в очите на моята жертва. Рязко стегнах колана си и разтворих ревери, показвайки се изпод трикото. Двуполово същество.

Почти усетих колко това й хареса.

Удоволствието се съпътства от особени шумове. Стори ми се, че чух стаения й дъх.

Тя пусна заложника, който се сви с викове и плач, и свали оръжието, объркана, обсебена от мен.

Когато полицейският изстрел я просна на земята, си казах, че в сметката се прибавя още един мъртвец, който ме е пожелал.

Малко след това Дженс и аз се върнахме обратно по пътя, отдето бяхме дошли. Зад себе си оставихме водовъртежа от полицаи, линейки, пожарникари и всички ония обществени служби, които се оказват толкова полезни, когато катастрофата вече е настъпила. Жертвите: жената полицай и единият от нападателите. „Дръпнатите очи“ бе предпочел да се предаде, след като видя другарката си да се сгромолясва. Заложниците поне бяха невредими. Розов край като за ТВ сериал. Дженс изкоментира с кротка ирония: „Дребните неприятности да живееш в покрайнините“, след което нито той, нито аз отронихме дума.

Все едно излизахме от някакво впечатляващо театрално представление. В един миг обаче Дженс се спря, сякаш за да проучи земните недра с бастуна си. Не ме погледна, ала усетих, че се усмихва.

— Не мога да не ти кажа, от много време не съм те виждал в действие, но беше, майка му стара, безупречна. Никога не съм си и помислял, че една Разюзданост може да се направи и така… Диана Бланко, най-бързото ченге в Мисисипи…

И ровеше ли, ровеше. Разбира се, замълчах. Знаех, че ще поиска нещо, така че го изчаках.

След малко каза:

— Предполагам, че трябва да ти бъда благодарен. Ти спаси живота ми. Наистина — добави, като престана да ровичка с бастуна си, сякаш му бе хрумнала неочаквана идея. — Живея наблизо. Хайде, ела с мен. Ще ти покажа как държавата се отплаща за труда ми. И искам нещо в замяна.

— В замяна на какво? — попитах.

Но Дженс продължи да върви с накуцващата си походка, без да отвърне.