Хосе Карлос Сомоса
Стръв (6)

5

Всъщност никак не е лесно да се движиш свободно тук, из Лос Гуардесес, както впрочем и в което и да е полицейско студио. И не че съществуваше някакво особено наблюдение от въоръжени агенти и суперсложни електронни системи, защото и най-модерната технология може да бъде преодоляна от още по-новата, и най-добре подготвените хора могат да бъдат неутрализирани от още по-добре обучените.

Сградата сама по себе си не представляваше нищо впечатляващо. Това бе бивша селскостопанска ферма на около петдесетина километра на североизток от Мадрид. Беше двуетажно каменно здание с обширно подземие. Когато имахме сеанси, се пълнеше с коли и камиони пред входа, като в края на деня всичко и всички изчезваха, не оставаше и следа, че там нещо се е случвало, единствено може би дреболиите и „стаята на откровеността“ и някоя и друга мебел. Случайно попаднал посетител би помислил, че се е снимал филм. На входа, при портала на паркинга, обикновен служител по сигурността искаше пропуск, след като тържествено ни поздравяваше. Нищо повече. Нито специално обучени кучета, нито снайперисти, нито бодлива тел. И въпреки това, като и разказа от Кортасар, тежко му на оня, който се опита да проникне в „завзетата къща“ по време на сеанси с агент под прикритие.

Когато Мигел ми каза всичко това, стиснах зъби, обърнах се и излязох от „стаята на откровеността“, без да продумам, без да отдавам внимание на това, че се опитваше да ме спре, също и на минаващите около мен колеги и техници. Забила поглед в земята, както обикновено се движехме из студиата, без да се заглеждам в никого, без да разговарям пресякох коридора и преди да вляза в салона за почивка (широко помещение с маса за пинг-понг, няколко спортни тренажора и портативен автомат за разхладителни напитки), поех по стълбите за студиото в подземието. На дъската пред входа в края на стълбището бе изписано заглавието на маската, която в момента репетираха: Оргия. „Звучи добре“, набързо бе добавил някой шегаджия отдолу с разкривени букви. Аз лично не бях зависима от този синдром, но известни жестове от това представление можеха да ми повлияят и бях благодарна, че го бяха обявили. Бутнах вратата и потънах в мрака.

На четири от сцените осветлението бе запалено, имаше по двама-трима души на всяка една. Най-младите бяха на първата, а на останалите три — по-възрастните. На всички се играеше Оргия и атмосферата беше тежка, някак лепкава. Из пространството се разнасяха пъшкания и насечени фрази, почти всичките от текстове на Шекспир, примесени с кратки напътствия от страна на наставниците. Тръгнах напред, заобикаляйки човешки фигури в тъмнината, докато стигнах до последната сцена.

Там бе сестра ми. Декорът се състоеше от няколко бъчви, осветени с прожектори, и Вера пълзеше по пода край тях. Докато я наблюдавах, се присъедини Елиса Монастерио. Двете бяха голи и подхванаха някакъв танц с престорени милувки, сякаш им беше изрично заповядано да не се докосват. Елиса го правеше страхотно, съвсем професионално, но със съжаление забелязах, че Вера бъркаше по простата причина, че го изпълняваше претенциозно. Влагаше умисъл, което беше грешка на начинаещ. Все още не си даваше сметка, че работата на ченгето под прикритие не е да измамиш другия, а самия себе си. Нашата сила бе в това да не съзнаваме силата, която притежаваме. Елиса също беше начинаеща, но нямах никакво съмнение, че тя ще стане ченге от класа. За разлика от нея Вера бе твърде зелена.

Когато дойде моментът да изиграят сцената с маската — диалога между Глостър и Ана от „Ричард ПГ“, Елиса го направи по прост и прекрасен начин.

— Мрак твоя ден да скрие, смърт да грабне живота ти!

Вера отвърна на репликата:

— Недей да се проклинаш — за мен си ти и двете!

Етюдът бе едно почти безобидно упражнение от групата ФОКС. И при обичайни обстоятелства не би ми подействало, но в момента се почувствах, сякаш бях изпила чашка силен алкохол. И се досетих за нещо, което никога преди не ми бе минавало през ум: маската Оргия целеше образът на агента да бъде отхвърлен от съзнанието на жертвата и по тоя начин тя да се ангажира. И пак по същия механизъм действащото лице Ана да се остави на безподобния Глостър да бъде прелъстена въпреки ненавистта си към него. И фактът, че единият от участниците бе моята сестра, улесняваше многократно собственото ми ангажиране, в резултат на което желанието ми нарастваше. Реших да ги прекъсна. Не можех да допусна в никакъв случай да бъда прелъстена от собствената си сестра.

Намесих се и много лица се извърнаха към мен. Наставникът, мускулест тип със силен немски акцент, направи отегчена физиономия, но ми разреши да говоря „по спешност“ с Вера. Тръгнахме към гримьорната и ми стана неприятно от това, че Елиса ни последва, сякаш беше неразделна част от моята сестричка или искаше да я предпази от евентуалното ми влияние.

Гримьорната бе тясно помещение с черни рафтове и класическо огледало на стената, оградено с крушки и тоалетка. Имаше окачени халати, но не посегнахме да се наметнем нито тя, нито аз. Елиса, очевидно с намерението да измисли оправдание за своето присъствие, се зае да си слага някакви мрежести чорапи. Вера извади шал от лъскава коприна и го уви около себе си. Подхвърляха си съзаклятнически усмивки.

— Ели ми каза, че те е видяла с Мигел. — Вера бе видимо доволна. — Хареса ли ти нашата сцена?

— Можем ли да говорим с теб насаме? — попитах без заобикалки.

— Разбира се, щом е лично. — Играеше си с шала, криейки гърдите си. — Като сестра със сестра?

Ясно ми беше, че се опитва да ме подразни, но аз не откликнах.

— Няма нищо — каза Елиса с котешка измамна любезност, докато поглаждаше някаква лампа, оставена до вратата. — Излизам.

Постави показалеца си върху устните, целуна го и докосна с него устата на Вера. Минавайки край мен, ми хвърли дяволита усмивка. Върнах й я обратно. Не й бях ядосана и да си кажа истината, нито пък на Вера. И двете бяха много млади и се наслаждаваха на работата си. Като всички нас. Бях минала оттам и познавах този период от занаята: удоволствието да можеш да влияеш върху другите, да постигаш онова, което искаш, с едно движение или дума. Да живееш с бляна, че един ден ще бъдеш господар на собствената си съдба и тази на околните, както проклетия крал Ричард III от трагедията на Шекспир.

Насаме с мен Вера промени поведението си и показа нетърпение. Уви шала около шията си и се обърна да облече халат.

— Давай бързо, сестричке — каза. — Трябва да продължим сцената.

За миг останах загледана в нея. Почти ме трогна младостта й, гладката й и блестяща кожа. Вера не беше висока като мен, но имаше прекрасно тяло. Косата й, за разлика от моята, дълга до раменете и на цвят ръждива, бе почти черна и влагата от душа, който скоро бе взела, я правеше още по-тъмна. В гръб изглеждаше по-зряла, защото малките й гърди и грейналата усмивка издаваха невинност, затова пък физическите тренировки подчертаваха мускулатурата й. Харесваше ми да я гледам. Обичах я с цялото си сърце. Живяхме заедно, докато станах ченге на петнайсет, но бях решила да не я изоставям никога повече. И да я закрилям.

— Сигурно се досещаш какво искам — казах решително.

Бе свалила халата от закачалката, ала не си го беше сложила. Когато се обърна към мен, част от косата й бе паднала върху лицето.

— Значи знаеш. Бях сигурна, че добричкият ти Мигел не умее да си затваря устата…

— И понеже знам, сега съм тук, за да ти заявя, че няма да стане.

— За твоя информация Вера е на осемнайсет години и идния месец ще навърши деветнайсет — отвърна ми тя, като наблегна на цифрите. — Остави ме да си живея живота.

— Именно това е, което желая да направиш, да живееш. И затова няма да вземеш участие в хайката срещу Воайора. Само това исках да ти кажа. Ще се видим после.

— Като се обърнах, думите й ме заковаха на място.

— Можеш да се ухапеш по задника, сестричке!

— Ще говоря с Падиля и тогава ще видим.

— Нямаш никакво право да ми казваш какво мога да правя и какво — не.

— Аз съм човекът, който има всички права върху тебе най-много от когото и да било на света. И освен това знам какво говоря.

— Аз също знам.

— Дори идея си нямаш.

— И какво знаеш?

— Че просто не си подготвена за това.

— Падиля смята, че съм! — Започваше да губи самообладание. Аз това и целях, да побеснее, за да й отворя очите, че още е дете.

— Недей да крещиш. Това, което интересува Падиля, е да си оправдае заплатата в края на всеки месец и да съкращава разходите. Намалиха парите за ченгетата със стаж и ползват стажанти. Това е положението, това си е негова работа. Но ти ще играеш с мен.

— И как ще го постигнеш, Диана? — Направи физиономия, от която ме заболя, защото ми напомни за мама, когато се запънеше за нещо. — Ще легнеш с него в замяна на това да ме изрита? Ще изиграеш една Оргия, като ония, дето ги правеше заради Дженс?

Не ме засегна всичко, което наговори. Знаех, че ми завижда за стажа при професора.

— Падиля ще направи каквото му кажа.

Тоя прост отговор я стресна. Лицето й заприлича на настъпена заледена локва. Стана ми мъчно, като я гледах как сменя тона и прибягва до други средства.

— Слушай, от колко време се готвя и съм сигурна, че ще мога да го направя… Елиса ме е виждала и тя ми вярва също. Снощи одобриха и нея. Работили сме през цялото време заедно.

Мислех да й кажа, че Елиса също не става за тая работа, че да я пратят да издирва Воайора, е все едно да й вържат очите и да я пуснат по ръба на някоя пропаст, но реших да й дам глътка въздух. Знам какво й струваше да ме моли. Сестра ми бе подвластна на синдрома Искане и това не й беше силата. Винаги съм била убедена, че ако има късмет, ще се събере с някой (или някоя, беше ми известно, че с Елиса са нещо повече от приятелки), от когото ще изисква, така както и от мен, да се държи като кротко агънце.

— Моля те само да ми бъде дадена възможност, Диана. Имай ми доверие, моля те. Цял живот си гледала на мен като на малко дете, за което работата е вид забавление… Не го правиш с лоши намерения, знам… Грижиш се за мен, искаш да си ми закрила и съм ти благодарна за това. Само че аз вече не съм момиченце — каза го с цялата сериозност, на която беше способна, и свали от себе си халата, може би за да ми покаже каква жена, според нея, е станала. — Работата е целият ми живот. Също като при теб… И ти й отдаде всичко от себе си, нали? Правила си и ужасни неща… не помниш ли… Заради мама и татко, заклевам те в паметта им… Ти си най-доброто ченге на земята и това никога няма да го зарежеш… Не ме карай да го правя аз.

Бе настъпил моментът, който очаквах. И без изобщо да променям тона, казах:

— Вера, аз напускам.

Погледна ме, сякаш бях някакъв призрак.

— Какво?

— Тук съм, за да си подам молбата за напускане. Вече говорих с Алварес.

— Ти… това… сериозно ли го казваш?

— Напълно.

— И кога го реши? — Произнесе го с тон, като че ли ставаше дума за нещо ужасяващо.

— Обмислям го от месеци. Но го реших миналата седмица.

— Аз… аз не знам нищо…

— Защото не искаш да знаеш, сега, като стане официално, ще знаеш.

Освен Вера и Падиля възнамерявах да уведомя и други хора. И една от тях бе Клаудия Кабилдо.

Също и господин Пийпълс, само че по телефона.

Никога не бих отишла лично при него, дори и по такъв въпрос. Само от мисълта, че можех да се изправя лице в лице с него, ме побиваха тръпки от главата до петите и студена пот избиваше по гърба ми. Ще му съобщя по телефона. И ще бъде кратко.

Вера завъртя глава като замаяна.

— Но… защо?

Вдигнах рамене.

— Искам да водя нормален живот с Мигел. Струва ми се, че и аз имам право на това.

— И ще зарежеш Воайора? — Зададе ми тоя въпрос, сякаш ставаше дума за любимия ми човек. — Ще го оставиш да прави каквото си поиска? Какво, по дяволите, те прихваща?

— Внимавай какви ги говориш — й отвърнах. — И за да съм точна, ще ти кажа, че ми омръзна да живея с омраза. Сега искам да видя какво е животът, когато обичаш някого. За разнообразие. Съветвам и теб да го направиш. На тая земя има и други неща и е добре да опиташ. Искаше да се занимаваш с кино, помниш ли, и си мечтаеше за това? Защо не пробваш? Мога да ти помогна. Имам пари…

— Не ти ща скапаните пари — отвърна тя и бавно си навлече халата. В огледалото зад гърба й видях как изважда дългата си грива и я спуска отвън… Поведението й вече бе друго: чувстваше се дълбоко обидена и отвратена.

— Вера — добавих тихо. — Можем да поживеем нормални, двете…

Някой почука и вратата се отвори. Бях близо до нея и за малко не ме блъсна по гърба. В процепа се показа издълженото лице на Елиса Монастерио.

— Извинете. Ще се бавите ли още много? Вера, Херман иска да продължим нататък.

В един глас й отговорихме „ей сега“, а тя ни погледна подозрително и, по мое мнение, нахално. Бях уверена, че Вера и до тоалетната няма да отиде, преди да каже на „Ели“, и тази интимност ме дразнеше. Когато вратата се затвори, сестра ми очевидно се бе успокоила.

— Да направим така — каза. — Нека продължа с Воайора. Като го хванем, ти се заклевам сериозно да помисля да оставя тази работа.

Опитах се да запазя самообладание.

— Вера, тоя тип е най-опасният престъпник, който се е мяркал около нас от много дълго време. Профайлърите дори не могат да го разгадаят…

— Нищо няма да ми се случи, това ти е ясно. Никога няма да клъвне на такава като мен, без опит. Ти сама го каза. Падиля ни използва, за да си попълни щата. Чакат го тоя да падне в твоите ръце… — За миг замълча. — Или на някоя от вас, ако теб те няма… А аз просто искам да участвам. Известно ти е, че мога да послужа за примамка. — В гласа й се долавяше нотка на огорчение, сякаш не е била забелязана сред тълпата почитателки около някоя кинозвезда.

Но допускаше грешка, разбира се. Защото Воайора бе вълк сред стадо от агнета. Той си ги избираше. Посочваше си ги с пръст и после ги разкъсваше.

— Само това те моля — настоя. — От четири години се готвя да стана агент под прикритие.

— Никога не съм искала да ставаш такава. Само че ти повтаряш всяко нещо, което правя аз.

— Обаче вече съм, и то е единственото, което за мен има някакво значение. Остави ме да опитам, моля те, Диана.

„Дрога“. Така наричаше Дженс това, в което в края на краищата се превръщаше тази работа. „Откриеш ли перверзното усещане, че постепенно отравяш тоя, когото мразиш, повече не си в състояние да се откажеш от него.“ Това опиянение се четеше в очите й. Бях наясно, че никога няма да я напусне.

Погледах я мълчаливо: осемнайсетте години, олицетворени от едно гладко, мъничко телце, изпълнено с изпепеляваща воля за справедливост, такава, каквато бях и аз на нейната възраст. И казах:

— Съгласна съм, но хванат ли го, напускаш наистина.

— Разбира се. — Личицето й светна. — Заклевам ти се.

Неочаквано се хвърли върху ми. Усетих отблизо младостта й да обгръща раменете ми, гласчето й повтаряше „благодаря“, ръцете й ме мачкаха, почти се задушавах. Такава беше Вера.

— Знаеш ли? — Дръпна се назад и ме погледна с грейнали очи. — Понякога си мисля, че не го правя заради мама и татко, а заради себе си… Аз да се почувствам добре.

Знаех, че е права. Всъщност ние никога не се жертваме. Вършим онова, което желаем, което винаги сме искали. Избираха нас, защото ни правеше удоволствие да унищожаваме ония, които се опитваха да унищожат всичко около себе си, и изцяло се отдавахме на това. Бяхме като бомби, заредени с отмъщение, и не ни интересуваше, че ще се взривим, стига да станеше на подходящото място. Отметнах косата от лицето й. Усмихнах й се.

— Добре, ще говоря с Падиля за моето напускане, теб няма да те споменавам.

— А ако той отвори дума за мен? — плахо попита тя.

— Ще му кажа, че си свободна да правиш каквото искаш. Че вече си голяма, нали така? Сега се връщай на сцената, после ще говорим.

Усмивката й ме съпроводи като бодигард, докато напусках гримьорната. На първите три сцени продължаваха с „Ричард III“: мъже с мъже, мъже с жени и деца. На последната Елиса Монастерио чакаше сестра ми и когато ме забеляза, ми отправи убийствен поглед. Подминах я. Не се обичахме, ала това не ме вълнуваше. Изчаках, докато Вера се върне, и се приближих до Олга Кампос, координаторка по обучението. Наблюдаваше ги и пиеше чай.

— Олга, извинявай, че те безпокоя, но искам да се видя с Падиля. Ти винаги знаеш къде е. Можеш ли да го викнеш?

 

 

Преди да се издигне на сегашната си длъжност, което, според хорските приказки, бе постигнала благодарение на любовните си отношения с Падиля, Олга също бе ченге под прикритие, и то много добро. Беше по черен пеньоар, черен като къдравата й коса, и лицето й сякаш плуваше сред мрака, все едно поставено в бялата картонена чашка. Вдигна черните си вежди и едва-едва ме погледна над ръба на чашата.

— Спешно ли е, Диана, до гуша съм затънала в…

— Да, много е спешно. Искам да го помоля да уволни сестра ми от отдела, при това светкавично. Без компенсации и обезщетения. Искам само да я уволни.

Най-после бях успяла да привлека вниманието й. Отдръпна чашата от лицето си и ме погледна нахално. Олга се чувстваше нещо като заместник на върховния, зъбите й бяха големи, както впрочем и думите. Сякаш бе царицата на бала с начинаещи питомци.

— Какво ти става? — изсмя се тя. — Да не мислиш, че Падиля ще ти обърне внимание? Ама че си загубена!

— Ако не ми обърне — продължих кротко, — или не го направи достатъчно бързо, ще говоря с медиите. Уверявам те, че ще им бъде много интересно да си поприказват с мен. Ще им разкажа за тия сцени, за подземията, като това мазе тука, дето обучават малолетни, за да работят после в полза на правителството, за младежите и девойките, които се учат как да бъдат примамка за откачалките, а също и за всяка една от операциите, в които съм участвала. И снимки ще ми направят. Направо ще са очаровани.

Не вярвах, че някой може да ни чуе. По сцените непрекъснато се говореше и жестикулираше. Колкото до Олга, тя все така ме гледаше с уста, разтегната в усмивка, изложила на показ почти всичките си конски зъби. Знаех, че не ми вярва: предателството чисто и просто не се вместваше в логиката на нашата професия. Все пак се надявах, че заплахата ми поне малко ще я стресне. Посочи ме с пръст.

— Това не беше никак остроумно, глупачке. Наемам се да го накарам да ти тегли един ритник в задника. Ще си загубиш работата.

— Вече съм я загубила — отговорих. — Ти само го повикай.

Оставих я и се дръпнах встрани. Вера и Елиса бяха в пауза и слушаха бележките на наставника си, но Елиса използва момента да ми хвърли подозрителен поглед, сякаш се досещаше какво се каня да направя.