Хосе Карлос Сомоса
Стръв (17)

16

Горе-долу по същото време на деня, докато Дженс обясняваше на Диана Бланко в какво се състои онова, което желае от нея, Алберто Алварес Кореа, комисар за връзка между Вътрешното министерство и Центъра по криминална психология, забеляза автомобила. Бе нов модел сиво-зелено беемве, със затъмнени прозорци, паркиран от другата страна на улицата. Алварес не беше в състояние да види човека вътре, но знаеше, че срещата е именно на това място.

Увит в черния си лоден и полюшвайки в ръката си куфарче за документи, като един съзнателен редови гражданин, Алварес, преди да пресече, погледна наляво и после надясно. Улицата носеше името на историческа битка от времето на известен крал, но той не помнеше нито къде се е състояла, нито името на краля. Разделяше две огромни сгради с офиси в Кампо де лае Насионес и по нея минаваха единствено младите служители в тях и хора, работещи в околните луксозни автосалони. Имаше още два ресторанта и една винарна. Заведението отстоеше на няколко крачки от автомобила и бе разкрасено с бъчви, поставени около входа, и това нямаше как да не припомни на Алварес тъпата случка, която някой от участниците на тазсутрешната „неформална“ закуска с вътрешния министър и директорите на разузнаването, на човешките ресурси и на оперативния отдел в Националния център за разузнаване разказа. Присмиваха се на организационния секретар за някаква среща през лятото с колеги от чужбина, който бе включил в програмата разни развлечения, между които и посещение на винарни.

— Следващия път ще ги заведем на оперета — шегуваше се министърът, беше в добро настроение, въпреки че Алварес със съжаление си мислеше, че на полето на политиката зад доброто настроение винаги се крие пълна профанщина. — Идват в Испания, добре бе, човече, ама да ги разкарваш по кръчмите. Господи, каква простотия.

— По-добре щеше да е да ги замъкнат на борба с бикове — отбеляза директорът на разузнаването в тон с шегата на министъра, издължен, мургав господин, имащ особена нужда от ортодонт, особено когато се усмихваше.

Алварес направи нещо като учтива гримаса, седеше, сбутан в единия край на масата, докато дъвчеше твърдия кроасан и го смилаше на удобна за преглъщане маса посредством сервирания портокалов сок. На такива събрания му се струваше, че светът се разпада на парчета, но от това не се интересува никой освен него, Алберто Алварес Кореа, достойния за поста си велик комисар за връзка между Министерството и всичко останало. Той и неговите „момчета“.

Усети се, че мислейки за кроасана, бе започнал да стиска зъби, което го накара да отклони вниманието си от него и да го насочи към ръката си, в която стискаше куфарчето. Погледна часовника си и установи, че пристига на срещата с една минута по-рано, което беше повече от добре. Точността, както казваше баща му, е половин свършена работа. „А другата половина, татко?“, го питаше малкият Алварес.

„Моите момчета“, замисли се, докато пресичаше платното, и зарови, както бе навикнал да прави, негодуванието и емоциите си на километри дълбочина под собственото си съзнание.

Така ги наричаше министърът, „твоите момчета“. И Алварес бе принуден да си признае, че това все пак малко повече му се нравеше от „агентките“, названието, въведено от предишната министърка на вътрешните работи, погрешно, естествено, защото те не бяха единствено жени. Освен това същата тая дама изобщо не допускаше, дори не даваше да се отвори и дума, че въпросните „агентки“ вършат неща, несъобразени с достойнството на половата им принадлежност, нито пък че е възможно да не се зачитат „гражданските им права, предвидени в конституцията“, когато им се възлага определена работа. Алварес подозираше, че въпросната госпожа министърка си въобразяваше, че така наречените „агентки“ са нещо като 007, майсторки в бойните изкуства, шпионажа и в карането на спортни автомобили. Взаимоотношенията му с нея се ограничаваха с това да я изслушва и да й представя периодичните си доклади. В течение на дванайсетте години стаж като достоен и дълбокоуважаван комисар за връзка и прочее се бе научил да се примирява с абсурдните идеи за живота и света на всеки пореден министър. Това с „момчетата“ бе нищо в сравнение с останалото.

— Е, как са момчетата, Алберто? — бе попитал министърът по време на закуската.

И Алварес бе вдигнал рамене, докато подбираше най-подходящия отговор:

— Добре, господин министър. Всеки по задачите си. — Това бе идиотски отговор от тип А. Обикновено нямаше нужда от повече, обаче в този момент на хоризонта се задаваха буреносни облаци и прецени, че трябва да добави и тип, който беше малко по-усъвършенстван. — Но би било по-добре да ми зададете конкретни въпроси.

— Е, щом всичко е наред… — подхвана шефът на разузнаването и впоследствие изрази безпокойството си от току-що появилата се неоталибанска организация в Испания. Заяви, че е необходимо да се проникне сред членовете й именно посредством някое от „момчетата“.

От своя страна, оперативният директор попита в какъв смисъл да отговори на Интерпол относно бандата по андалуското крайбрежие, която се занимаваше с търговия на бели робини и която представляваше клон на известна „съветска“ (пусна в обръщение жаргонното наименование на всичко, идващо от Изтока) престъпна организация. Той имаше нужда от „две-три“ момичета. Не разясни, защото беше повече от ясно, че въпросните момичета щяха да бъдат подложени на отвличане и още нещо. Като му дойде редът, министърът съобщи, че спи с докладите за Воайора и за Отровителя под възглавницата или по-скоро, че те сън не му дават.

Накрая всички отправиха взор за заключение към Алварес.

Той им обясни по какъв начин са разпределени „момчетата“, какви са приоритетите при всеки отделен случай, но без да влиза в подробности. „Детайлите изобщо не ги интересуват, нищо повече от резюме.“ Докато им подхвърляше дребни кокалчета от цялата истина, ги оглеждаше един по един и напълно си даваше сметка до каква степен щеше да ги уплаши вестта, че вече не разполага с „момчета“. Че тия проблеми са консултирани с Падиля, но заради собствената си безопасност ги държи далеч от ръководството, че между Падиля и агентите се е издигнала „стена“, същата, каквато сега започва да се издига между политиците и самия Алварес. „Защото някой трябва да се замисли, че става дума за живи хора и че те са тук и работят точно в тази страна, в тоя град и са сред нас.“

— Всички им подлагат крак — каза в заключение Алварес, спомняйки си своевременно, че словосъчетанието ченге под прикритие беше абсолютно нежелано сред високите политически кръгове в Испания, дори и на „неформалните“ закуски.

— Добре, добре, добре. — С усмивка министър Хорхе Мартос поглади прошарената си брада. Алварес подчинително изчака, знаеше, че Мартос хитроумно повтаряше по три пъти едно и също нещо, докато мислеше какво да отговори. — Несъмнено вече трябва да стигнем до някакъв резултат, от една страна — заяви накрая, — защото, от друга, в докладите до Министерството не спираш да рониш сълзи. Във връзка с последното ти предложение по повод убийството на момичета, трябва да се направи жилищен регистър в кадастъра на околностите на столицата. — Министърът никога не го наричаше „Воайора“, впрочем хората, несвързани с Центъра по криминална психология, не биха могли да проумеят смисъла на това название. — И им казах, че трябва да се работи по-сериозно…

— Какъв абсурд — рече директорът на разузнаването.

— Смешна работа — подхвърли Алварес на части от секундата след него.

— И аз ви разбирам напълно, мамка му, защото никой друг не си върши работата. — Министърът обясняваше нещата винаги по дърводелски. — Имаме десет хеликоптера за наблюдение на Мадрид, но нито един няма скенер за проследяване… И резултатът? Пет кадастрални квадранта грешни. И после съдебни дела срещу нас. А не струва нищо да се оправи.

— Изхождаме от това, че… — Храчка застана на гърлото му. — Извинявам се… Изхождаме от това, че притежава обширен двуетажен сутерен. Само че той разполага с блокираща апаратура от последно поколение и това му служи да изкривява изображението на къщата, което ние нанасяме върху картата. Имаме нова система за засичане на подобна апаратура, само че… трябва да работим например с F-SASAT или пък със сателитен детектор за фалшиви сигнали. Само тогава…

И докато изчиташе фактите, чувствайки се все по-глупаво в ролята си на отличник, Алварес си мислеше: „А нашите сутерени? Затворихме ги всичките. Вярно е може би, че там агентите ги третирахме по нечовешки начин… най-вече мадридските, под управлението на Дженс… Да, да, съгласен съм, само че… В момента ни трябват, както никога досега, добре тренирани агенти под прикритие, като Бланко и Кабилдо, и какво можем да направим? Намалихме наполовина бюджета на психолозите и си останахме с представите за 007, с позволителното да стреляме… И повече нищо…“

— Добре, добре, добре — всичко трябва да е под контрол, при това положение — постанови министърът.

„Всичко под контрола на парфюмирани лайна“, помисли си Алварес. Като свърши закуската, се сети, че тоя смешник нито веднъж не бе споменал девойката, която бе изчезнала по време на работа. „Елиса Иглесиас“, както я нарече оперативният директор, спомняйки си за нея в един страничен разговор с Алварес като за нещо минало и заминало. Елиса Катедрал или Елиса Монастерио, както и да е, беше настоял оперативният директор, нека да не я споменаваме. Тя е само на осемнайсет години. Не бива да се назовават имена на агенти без особени заслуги, и то на такава незряла възраст. Нека не говорим за момчета и момичета. „Разпищяхте се до небесата, когато трябваше да обяснявате на френското посолство как едно шестнайсетгодишно девойче от Тулуза бе отвлечено от нашия национален психар, но не е прилично да говорим за момичетата полицаи…“

И докато пресичаше платното, Алварес усети как кроасанът му се преобръща в стомаха. Лошото бе, че проумяваше подобно отрицание, защото и той също имаше деца. „Представяш ли си ги на тия маскаради… Представяш ли си ги как се упражняват в нашите подземия, за да се харесат на поредния изверг… Само че сега си ги представи разкъсани от същия тоя, просто защото никой не се е погрижил за безопасността на служителите. Представи си ги като жертви на откачения, защото не разполагаме с достатъчно добри кадри да го ликвидират.“ В края на краищата, както им го беше заявил д-р Дженс при един случай: „Агентите вършат онова, което им харесва“, само че нито един законодател не би приел удоволствието на агентите под прикритие като аргумент за узаконяването на тяхната дейност.

Тревожното му подсъзнание извика още един неприятен спомен: срещата с Диана Бланко отпреди седмица. Бланко, една от живите легенди на отдела, която най-случайно преди години бе наблюдавал по време на тренировките й и бе изпитал за първи път върху гърба си властта в ръцете на тия хора. Проклетите агенти, всичките до един демони, кошмари наяве, неговите „момчета“, които не смееше нито да погледне в очите, нито да отмине просто така. Те бяха точно толкова чудовищни, колкото и хората, които преследваха. „Както и техните наставници“, си мислеше Алварес и го лазеха тръпки. По-човечен ли беше Виктор Дженс? С облекчение си спомни деня, когато ужасният психолог си отиде завинаги. Разбира се, знаеше, че е още жив, Падиля му бе казал, че от време на време му изпращат доклади и се консултират с него. „Но поне не ни се мотае пред очите. Поне.“

Не понасяше спомена за Дженс. Неговите грехове споделяше и самият той.

И греховете му, и падението му. Във връзка с инцидента с Диана и въпреки че нищо не разбираше от псиноми, Алварес бе прочел за собствената си филия, Двойствеността, която граничеше с една друга, наречена Падение, от своя страна свързана с „Хенри V“ от Шекспир, където се говори за смъртта на Фалстаф, символ на „падението“ на зрялата възраст, на удоволствието, което младият крал трябва да потисне. Също и, каза си Алварес, символ на собственото му падение, на чувството, което безспирно го обземаше и тласкаше към морална бездна, към ненаситната паст, която поглъщаше и праведни, и грешници, без всякаква разлика.

Колата със затъмнените прозорци ставаше все по-голяма, колкото повече Алварес приближаваше до нея. Бяха го уверили, че интервюто няма да трае повече от час, което го устройваше, защото така можеше да се върне съвсем навреме в кабинета си във Вътрешното министерство, да се заключи и да проведе видеоразговора със сина си Исмаил, който учеше в Лондон. Шестнайсет години щастие и грижи. Господи, така копнееше поне за мъничко да види личицето и тъничкото по детински телце. Синът му беше в елитен лондонски колеж, в който с предимство се изучаваха изкуства и хуманитарни дисциплини. Искаше да става актьор и Алварес беше склонен. В края на краищата бе направил достатъчно с двете си по-големи момчета — единият блестящ предприемач, и другият студент в Тринити Коледж в Дъблин, с амбицията да гради политическа кариера и по тоя начин да удовлетвори бляновете на семейството, произхождащо от едрата буржоазия. Защо да не предостави на Исмаил възможността да постъпи, както пожелае? И през ума му най-случайно мина как при последното си обаждане хлапакът се бе оплакал какъв дълъг спектакъл ходил да гледа в Глоуб Тиътър, „Хенри V“, именно, и бе прибавил: „Това не е най-хубавото, което този човек е написал, нали, татко?“

Искаше му се да предпази децата си от тоя свят и опасностите в него, да ги защити от тези, заради които съществуваха агентите под прикритие, млади като тях, разсъждаващи също върху Шекспир, но с цел да опазят останалите. „Човек следва да прави онова, което трябва да бъде направено“, обичаше да казва Дженс.

На Алварес му стана мъчно за себе си, като се огледа в тъмните стъкла на автомобила. Там видя един човек, за когото всеки би прозрял, че е чиновник, плешивец, обикновен жалък пешеходец сред този сив есенен Мадрид. „Комисар за връзка, по дяволите, някаква измислена служба, която даже не бе и политическа… Е, все някой трябва да го върши и това, не е ли така? И половината от онова, с което се заемеш, ако успееш да го свършиш, е достатъчно, нали, татко?“

Колата изглеждаше празна. От вътрешността й не се чуваше нищо, нито пък нещо помръдваше. Докато я заобикаляше отзад, за да отвори вратата до шофьора, си помисли: „В края на краищата ще ни паднат… и Воайора, и Отровителя… Ще ги хванем, та дори и без агенти под прикритие, разбира се. Това е само въпрос на време. Въпросът е обаче колко.“ В известен смисъл всичко бе достатъчно обнадеждаващо, все пак целта на днешното събрание бе да се докладват нови подробности около двата случая. Ако можеше да доложи в Министерството за някакъв прогрес в разследването им, денят щеше да е приключил добре.

Хвана дръжката на вратата и през ума му мина нещо странно.

Огледа се. Улицата беше пуста. Сети се, че предвид секретността на това интервю се бе разпоредил бодигардовете му да не идват с него, а да го чакат в Министерството. Бе освободил и шофьора, и секретаря си, който винаги го придружаваше. Бе сам.

Но подобни измислени евентуалности не биваше да го безпокоят, а интервюто, което предстоеше, бе напълно в реда на нещата. Кодовете бяха проверени. Щеше да се срещне именно с човека, когото познаваше, лично, както винаги, на същото място.

И въпреки всичко го обзе безпокойство.

Представи си някое от всички тия чудовища, които отвличат твоите „момчета“, да плени тебе, сега, в тази кола.

Беше абсурдно, но не за първи път го нападаха настървените призраци, които таеше вътре в себе си. Ежедневната му работа го принуждаваше да изоставя тапицираните коридори в Министерството и да се изправя пред ужасите от деянията на една или друга банда, опасни луди, ужасяващи ченгета под прикритие. И никой не бе в състояние да проумее каква смелост беше нужна ежедневно да следва привидно спокоен предначертания си път.

Натисна дръжката и отвори. Вътрешността изглеждаше сумрачна и празна. Лек полъх докара до ноздрите му трудно доловим аромат на лосион.

— Здрасти? — каза предпазливо.

— Влизай — отговори му познатият глас.

Вече поуспокоен, Алварес се наведе и зае мястото до шофьора, положи куфарчето в скута си и събра полите на лодена, за да затвори вратата.

— Надявам се, че няма да продължи повече от час — каза по посока на човека, който седеше зад волана, — а и че ще си струва труда…

И тогава разбра.

Не бяха сами. Без съмнение до този момент другият бе стоял наведен на задната седалка и в този миг се бе изправил. Алварес видя сянката му върху арматурното табло.

Последното, което се сети, докато се обръщаше назад, с лице към мрака, бе, че няма да успее да се върне навреме за видеоразговора с Лондон.