Хосе Карлос Сомоса
Стръв (14)

13

Понеделник, осем и петнайсет вечерта. Бях вкъщи, права държах в ръка телефона си. Мигането на диода ми показваше, че мога да издиктувам гласно номер и връзката щеше да се осъществи.

Гледах и знаех, че никога не бих се осмелила.

Щях да избера по-лесното, по-близкото до ума и по-практичното. Щях да се върна при Мигел, тоя път завинаги. Щях да се опитам да убедя Вера да зареже тая лудост. Аз също щях да се откажа и да си намеря друга работа. Воайора рано или късно, щяха да го хванат и аз и Вера щяхме да сме в безопасност.

На стената над телефона имах окачено огледало. Вдигнах очи и се взрях внимателно в себе си. Оттам ме погледна някаква жена с коса като от слама, лице само от очи, облечена надве-натри. И сякаш ми каза: „Двулична мръснице“, или нещо подобно. „Ще я изоставиш сама, както като убиха мама и татко. Не се и опитвай да си намериш извинение. Нали знаеш как ще постъпиш? Ще си наместиш задничето някъде на завет, за да не пострада. А тя ще остане самичка и ще продължи. Защото знаеш ли какво си ти всъщност? Диана Бланко, superwoman Диана Бланко в дъното на душицата си изпитва неописуем страх от Воайора, че ще я направи завинаги идиотка, като Клаудия, и то в най-добрия случай Страхът винаги ражда егоисти. Ето това е. Мен не можеш да излъжеш.“

Само че не беше вярно. Поне не напълно. Винаги съм се старала да бъда несправедлива към себе си, което ми е помагало да се преодолявам. Независимо от угризенията знам, че съм направила всичко възможно. През тия три нощи се отдадох изцяло, без всякакви резерви. Съдбата застана срещу мен, това е. Воайора не беше излизал на лов, въпреки нашите предварителни очаквания. Или някой от „неговите хора“ беше бродил из неподозирани от нас места. Или пък са обходили познатите кътчета и аз не съм успяла да ги привлека поради някаква причина. А вероятно точно там е неговият номер, тази тайнствена способност да избягва агентите под прикритие. „Само че аз, чуй ме добре, огледало, огледалце на стената, аз направих всичко, на което съм способна.“

„Това не е вярно. Не е вярно, че си направила всичко, което си могла.“

И отново погледнах телефона.

Бе понеделник, около осем и половина. Бях прекарала почти цял час права, пред апарата. И си припомних какво си бяхме казали с д-р Валие в онзи следобед.

 

 

Реших да го изненадам. Не мога да обясня защо, просто ми дойде така. Секретарката му съобщи името ми и въпреки това, когато влязох в кабинета, лицето му все още изразяваше учудване.

— Елена… Как си? Не се надявах да те видя… Седни, моля.

— Не се казвам Елена — изстрелях, без да сядам. — Името ми е Диана Бланко. Имате право, излъгах ви.

Отправи към мен недоверчив поглед, сякаш искаше да ме купува, но го смущаваше цената.

— Няма никакъв проблем — каза. — Не е необходимо да се оправдаваш. Основен принцип в терапията е лекуващият да е наясно, че пациентът никога не доверява цялата истина. И ще трябва да го приемем. Крачка напред е, че си решила да се върнеш. Не се обвинявай, че си скрила нещо от мен.

— Не аз съм го скрила — отговорих.

— Не разбирам.

— Скрили са го ония, за които работя.

Валие без нужда нагласи очилата на върха на носа си.

— Важното е, че си тук. Защо не седнеш?

Седнах. Усетих промяната в тона, стана студен и строго професионален. Изненадата се превърна в подозрение. Досетих се за причината, не бе успял да ме постави на точното място в своите класификации. Аз не бях някакво потиснато, срамежливо девойче. Не бях омъжената и с чувство за вина съпруга. Не бях тийнейджърката, която се хвърля с главата надолу в морето на наркотиците. Но всичките тия сравнения с „другите“ го накараха да се замисли, че все пак би трябвало да попадам в някаква графа, та дори класифицирането ми да изисква усилията и на друг, освен на психолог. Познавах достатъчно откачени и знаех, че не малко от тях започват своята изповед с фрази като моята.

Не се усмихнах, въпреки че ми се щеше. Не бях дошла да се забавлявам, а да облекча себе си. Така че започнах, много спокойно, още преди да ми е задал какъвто и да било въпрос. Кабинетът, както винаги, бе потънал в полумрак, единствено екранът на монитора осветяваше лицето му и някакви светли петна падаха върху произведения на индианското изкуство, дипломите и масичката за шах.

За мен няма да намерите нищо нито в Winf-Pat, нито другаде. Личната ми карта и осигурителният ми номер са на името на Елена Фуентес. И всички останали данни са фиктивни. Нищо там не е истина, освен инициалите ми в онова вестникарско съобщение. И толкова. Аз съм никой. — Той очевидно си помисли, че всичките тия признания са плод на отчаянието ми, само че аз побързах да добавя: — А и това, че ми го казвам, също не означава нищо. Все едно, че никога не сте го чували. Все едно, че тази консултация изобщо не се е състояла. Аз съм класифицирано явление. Държавна тайна. Нещо много опасно. Ако излезете от кабинета и разкажете на своята секретарка и половината от всичко това, няма да ви има след по-малко от двайсет и четири часа. Нещо като отровен газ, затворен в стъклена бутилка. С мен е необходимо да се борави внимателно.

— Ще ми навредите ли? — попита без промяна в гласа си.

— Не аз. Вие си мислите, че хората прикриват истината за самозащита. А аз го правя в полза на останалите. Затова миналия път си тръгнах, защото вие се опитахте да драскате с нокти по бутилката. Не съм ви лъгала за симптомите, наистина спя лошо, боли ме глава… Имаме лекари, които официално се занимават с нас, но бих желала да говоря с някого, който е далеч от моя начин на живот. В началото вярвах, че ще успеете да ми помогнете, без да съм принудена да ви разказвам за себе си, с някакви психологически способи, ако изобщо ме разбирате какво искам да ви кажа. Като например „взимай еди-какво си и прави не знам какво“… Беше глупаво. А вие сте прекалено добър. И като споменахте за Winf-Pat, разбрах, че трябва да изчезна просто заради собствената ви сигурност.

Млъкнах. Според изражението на доктора той бе стигнал до някакво заключение. Очевидно гледаше на мен като на горкото момиченце, което „си придава важност“ и е на прага на лудостта. „Вижте ме, докторе, колко съм забележителна.“ Бях решена да ликвидирам това впечатление, но полека-лека, без да подскачам по клатещото се мостче като начинаеща ентусиастка.

— И това е моята добра страна — продължих. — А лошата е, че всъщност съм една егоистка и… както го усетихте още предния път, вторачена единствено в себе си. Ето кое ме накара да поискам да се върна… Така че тази сутрин реших, въпреки опасността, която създавам за вас, да дойда и да се помъча с ваша помощ да си помогна. Обаче решението ще вземете вие. Ако откажете да ме слушате, ще се опитам да го разбера. Ще си тръгна и повече няма да ме видите. Предупредих ви за рисковете.

Даже не ме остави да довърша. Когато произнесох „ще си тръгна“, вдигна ръка да се защити, като че думите ми бяха нападатели, които заплашително се отправиха към него.

— Диана, тук съм на първо място, за да изслушвам хората. Ти дойде с надеждата да ти помогна и аз ще се постарая да го направя. — Позволи си да се усмихне. — И недей да се притесняваш, колкото и странен да е твоят разказ. Разправяли са ми и още по-учудващи неща.

Аз също се усмихнах. Настъпи предълга пауза, сякаш се наслаждавахме на изключителен десерт. И без усмивката да слиза от лицето ми, добавих:

— Нямате и грам идея за това, което ще чуете.

 

 

Говорих около десет минути, преди да реши да ме прекъсне. Вече всичко между нас беше, разбира се, различно: сякаш аз бях актриса, а той моята публика. Полека-лека интересът му от мен се насочи към това, което му разказвах. В началото тонът ми бе доста фамилиарен.

— Само момент, искам да ви кажа, че теорията за псинома ми е известна.

— Чудесно — засмях се. — Тъкмо ще ми я обясните. Аз така и не успях да я проумея.

— Вие твърдите, че онова, което сме, което мислим и вършим, е в изключителна зависимост от нашите желания, които ние изразяваме непрекъснато, във всяка една част от секундата: с жестове, с движението на очите, с гласа си… Някои психолози преди години допуснаха вероятността цялата тази енергия на изразяването да може да бъде измервана. Тоест чрез нещо като… математически израз, формула, геном, оттам наименованието „псином“. Той всъщност е езикът на нашето желание. Но се оказа невъзможно да се компютризират билионите варианти на човешкия израз и неговото обкръжение, както и динамиката на промените на средата, в която се намира. Все едно да бъдат вкарани в компютър безкрайните възможности в играта на шах. — Посочи масичката. Така че тази теория потъна в забрава. Не е възможно да бъде доказана. Или нещо бъркам?

— Само в едно — казах с усмивка. — Вече е възможно. Откакто са създадени квантовите компютри, които са в състояние да обработват милиарди операции за секунда… вече могат да бъдат регистрирани жестовете, интонацията, поведението, предвид една безкрайност от евентуални дразнители, и бе доказано, че е възможно да се класифицират по общи признаци. Има повече от петдесет групи, наречени „филии“, всеки човек попада в някоя от тях.

— Интересно. — Валие се усмихна скептично. — Не съм запознат.

— Защото е секретно — казах тихо. Той се пошегува и също тихо добави „ах“. — Принадлежащите към една и съща филия реагират по еднакъв начин на подобни дразнители. На нас, агентите под прикритие, ответните реакции ни помагат за идентифициране на принадлежността.

Дадох си сметка, че Валие се върна към диагнозата от предния път, според мен това бе „делириум“.

— Добре, добре. И каква е моята „филия“? Можеш ли да ми кажеш?

— Вие спадате към филията Лов — отвърнах незабавно. — Думичката не изразява всичко, не се опитвайте да я дешифрирате.

— И какво ще рече това? — попита Валие, като че ли се отнасяше за зодиакалния му знак.

— Най-общо, обичате саможертвите, саможертвите на другите, и не само в своя полза… Харесвате жертвата като такава, поражението, хората, които отстъпват… Онова, което конкретно ви се нрави, е да наблюдавате телата изотзад, не казвам, че си падате единствено по задните им части, но и по тях. — Усмихнах се. — На вашия псином допадат очертанията на задника, но отдалечен от вас. Както и отраженията на части от цялото, като в натрошено огледало. Вече ми е ясно, че нищо не разбирате.

Аристидес Валие стоеше с отворена уста. Предполагах, че това бе първият случай, в който пациент, откачен или не, му говореше подобни неща. Ала веднага, както очаквах, се съвзе.

— Съжалявам, но не се разпознавам в нищо от това, което ми разказа.

— То е, защото не съзнаваме напълно онова, което желаем в действителност. Видим ли нещо, дето ни харесва, го отдаваме на нещо друго, за да съвпадне със собствените ни представи за себе си: казваме, че сме влюбени например, или че интелигентността му ни импонира… Моите професори са ме учили, че псиномът не е в съзнанието, той е съзнанието.

— Но понякога се случва да се влюбим наистина — отбеляза Валие.

— Казах ви, че назоваването на нещата е без всякакво значение. Може много да ви харесва някоя жена и да наричате това „любов“, обаче онова, което се е случило, е, че в момента на запознанството ви с нея тя се е движела така или е казала нещо с тон и на определен фон, които са съвпаднали с критериите на вашата филия Лов. Било е чиста случайност. Ако сте срещнали тази жена сред подходящ декор и тя е изиграла своята роля успешно, ще бъдете обсебен и след това ще ви е трудно да се разделите с нея. А ако продължи да експлоатира същността ви, удоволствието ще е пълно и в края на краищата ще сте лишен от самоличността си, тя ще ви притежава. Повече не бихте могли да действате независимо. Това е, на което ни учат, да обсебваме и да притежаваме.

— Да видим, да видим… — Валие се отнасяше скептично, но лудостта ми, изглежда, го интригуваше. — Според казаното от теб, истински чувства не съществуват. Жената от твоя пример се движи, прави разни неща, аз се влюбвам… Погледнато така, излиза, че животът не е нищо повече от един театър.

— Именно. Театър. Ние, агентите, сме всъщност актьори. Заучаваме жестове, думи, сценарии на поведение, начин на обличане и представяме нещо като… спектакъл, който привлича другите. Това наричаме „маски“. На всяка филия съответства определена маска.

— За теб чувствата са само маски. Така ли?

Вдигнах рамене.

— Собственото ни мислене ги нарича „чувства“, но в работен план ни е достатъчно названието „маска“. Наименованията са без всякакво значение, вече ви казах. Поне за такива като нас… Така също ни най-малко не ме интересуват разни философски спекулации.

— Значи работиш като такава… — Поклати замислено глава. — Винаги съм си мислел, че има хора, които се занимават с тия работи в полицията, но не съм и предполагал, че нещата стоят толкова сложно. Представял съм си, че съществуват по-прости и преки начини в борбата с престъпниците…

— Вече не. Технологиите са достъпни за всеки. Учените са на път да изнамерят вещество, което да извлича ДНК-то на убиеца от трупа на жертвата, а на следващия ден ще открият друго, което да пречи на неговото действие. Същото се случва с оръжията и с всичко останало. Ала преди време бе решено да не се върви повече по тоя път. След като бяха описани и класифицирани видовете псиноми, всичко бе засекретено именно от такива съображения. Това беше единственото, което можеше да осигури известна сигурност… Убиецът би могъл да заличи своята ДНК, но не и начина, по който избира, убива и изоставя жертвата, това зависи от неговия псином. Съмнителна фирма, перачница на пари, е в състояние да изтрие чрез високи информационни технологии следите си, но някой като нас би могъл да проникне и да ги възстанови, като привлече висшестоящ неин служител… Псиномът не може да се скрие, нито да се промени. Удоволствието е математическа формула и компютрите ще я дешифрират. Когато идентифицираме филията на престъпника, ние, агентите, изграждаме необходимата маска, за да го привлечем. Такива хора вече работят из целия свят. В Испания това е въведено тайно след атентата с онази бомба 9-N.

Валие ме слушаше като пациент, който разказваше историята на заболяването си.

— Из целия свят, казваш… — Помисли и добави: — Странно е, че се намират хора, съгласни да вършат това, нали? Как ви подбират? Чрез обяви по вестниците?

— Случи се, че на един от психолозите, които работеха по проекта за псинома, му дойде блестяща идея. Казваше се Виктор Дженс, вероятно знаете това име?

— Да, той е каталонец. Преди това беше криминолог. Но почина, нали?

— Преди две години. При злополука.

— Да, спомням си, имал е яхта и се удавил по време на буря. В нашите кръгове това бе събитие…

— Той бе човекът, който посочи начина за подбор ни агенти. И прост, и гениален: въз основа на собствените филии. Установи параметрите, според които носителят на определен вид псином би се почувствал удовлетворен да бъде агент, и организира програма. По нея в различни страни по света бяха отворени клиники. Всеки подрастващ, попаднал в тях поради някакъв свой проблем, се изследва предвид нашите нужди и ако неговата филия отговаря, той преминава към следващия етап. Предпочитат се хора, произхождащи от разпаднали се семейства, сираци, с тях нещата са много по-лесни. Държавата пое правните обосновки и обезпечаването. А тайната я пазим, защото става дума за нещо повече от работа, става дума за удоволствие. Кой би седнал да разказва за това? Пъзелът е стегнат здраво, отвсякъде, както виждате. — Усмихнах се. — В края на краищата човек прави онова, което му харесва, нали?

— Все пак такава „конспирация“ на психолози… — Валие поклати глава, вероятно колебаейки се дали сега да се обади да ме откарат с линейка, или да изчака сама да си тръгна. — Интересно, макар че, признавам, звучи ми като научна фантастика…

— Всъщност темата е много стара… Дженс твърдеше, че теорията за псинома е била известна още преди петстотин години. Казваше също, че всичките видове ги има в драмите на Шекспир. Това не се приема масово, но поне в Европа част от обучението на всеки агент е да изучи из основи произведенията на Шекспир.

— Значи, хващаме престъпниците, защото четем Шекспир…

Направих се, че не съм чула шегата на неверника.

— Същността на вашата филия например се проявява най-вече в сцената, когато крал Ричард II слиза от престола, в момента, в който иска да му дадат огледалото и го чупи…

— Да. — Валие разсеяно си играеше с една писалка. — Мога ли да знам каква е твоята филия, или това е държавна тайна?

— Принадлежа към филията Труд. Харесват ми определени физически черти в човешкото тяло… — Спрях за малко и поех дълбоко въздух. — Вижте, знам, че не вярвате нито дума от това, което ви говоря. Но аз се нуждая някой да ми вярва. Затова съм дошла. Така че ще се опитам да ви го покажа. Ще го направя много внимателно и се извинявам, ако след това се почувствате в известен смисъл неудобно.

Погледна ме над очилата си и аз за първи път усетих върху себе си погледа му на мъж. Като че му се предлагах на някой градски ъгъл по бюстие. Устните му бързо промениха изражението си от насмешка към презрение. Все едно ми казваше: „Аз съм психолог, а не някой пубертет, моля. Не на мене тия.“ Само че очевидно не му беше неприятно, че се реших да премина от теория към демонстрацията на нещо реално, така както си седеше сред своето интелектуално убежище, та колкото и откачена да бях.

— Ти? — възкликна. — И какво ще ми направиш?

— Ще направя няколко кратки движения тук на канапето — обясних. — Преди да свърша, ще вдигнете ръка към главата си, все едно, че си нагласяте очилата или се чешете, няма значение. Това ще бъде първият знак, че изпитвате удоволствие. После ще получите… силна ерекция. И това ще е вторият показател.

— Аха! — съгласи се авторитетно с мен, в смисъл, че намесването на сексуалната тема бе ключът за уточняване на диагнозата ми. Ала веднага след това се усмихна отново. — Чудесно. Давай. Да си остана ли седнал, или да се изправя?

— Не, така е добре — отговорих, повдигнах ръце под прав ъгъл със стиснати юмруци и застанах неподвижно, все едно бях прикована към стена. Не спирах да гледам към Валие, докато жестикулирах, но вътрешно в себе си се отдръпнах. Дженс щеше да го нарече „актът на абдикацията“. Бе сцена по Жил Илан. А декорът беше точно според предписанието, дори розовият диван не бе от задължителния реквизит.

Още преди да сваля ръцете си, Валие вдигна дясната към тила си и се почеса. В тоя миг си даде сметка, че го осъзнава, и я свали, разтреперан като от студ. Опита да се пошегува, за да смъкне напрежението.

— Не е необходимо да продължаваш нататък, мисля. Вярвам ти. — Погледът му бе вторачен в мен. Сякаш очакваше още нещо, някакъв знак, заповед, а аз знаех, че все още не е привлечен. Затрудни ме разсеяният му поглед.

— Моля, хайде да бъдем по-директни — казах. — Ако сте взели хапче за сън, сега ще ви се спи, нали? Причина и следствие. Аз съм причината, обясних ви го предварително, и вие реагирахте. Това е всичко. Представете си, че сте гледали филм или театрален спектакъл… Просто исках да добиете представа за своето желание и вашият псином откликна. — Почесах се по главата. — Ерекцията… ще премине скоро.

Остана да седи все така, с очи, вперени в моите, и примигвайки.

— Съжалявам — добавих, преглътнах слюнката си и установих буца в гърлото си. — Единствено исках да ми повярвате, докторе… Имам… имам нужда от помощ, от вашата помощ. Всички мои приятели, човекът, когото обичам, сестра ми… всички принадлежат към моя свят. Какво казахте? Театър? Да, животът ми представлява един театър… Имам нужда от малко искреност. — Млъкнах, за да вкуся удоволствието от думата. Очите ми започнаха да парят. — Работата ми харесва и в същото време ми се струва кошмарна. Искам да я изоставя, но моята сестра, която винаги се равнява по мен, участва в едно страшно опасно преследване… Трябва да продължа да я закрилям, ала не мога да намеря начина… Не зная с кого трябва да говоря… Необходимо ми е някой да ме изслуша, но не виждам как може да се случи, защото съм се превърнала в маска… — Обърсах сълзите от лицето си с ръка. — Съжалявам… Не исках да ви безпокоя… Съжалявам ужасно… Ненавиждам това, което представлявам…

Аристидес Валие седеше все така скован и бледен. Ако бе възможно една човешка душа да бъде изпепелена от слънчев лъч, го това бе неговата в този миг. Изчака да спра да плача и много тихо и решително каза през зъби, сякаш изричаше проклятие:

— Махай се. Махай се оттук.

Подчиних се и излязох да рева на улицата.

 

 

„Това не е вярно. Не е вярно, че си направила всичко, което си могла.“

Огледалото имаше право, разбира се, като всяко едно огледало.

Беше понеделник, почти девет без петнайсет вечерта, и в този момент взех решение. Почувствах дълбоко презрение към себе си, докато изговарях на глас номера, който набирах, и не можах да проумея откъде идваше то. Страх, че съм стигнала дотам да му се обаждам отново, още повече че искам го видя след толкова години. И ме обзе бяс, бяс като нещо лепкаво и гъсто, което застана на гърлото ми, и докато чувах сигнала „свободно“ веднъж, втори път, ми се дощя да повърна, но всичкото това се изпари, сякаш никога не е било, щом гласът му прозвуча в слушалката.

Казах само:

— Искам да говоря с господин Пийпълс. — И добавих: — Моля.