Хосе Карлос Сомоса
Стръв (31)

30

Остатъка от деня прекарах в догадки. И защо имах чувството, че Дженс крие нещо? Може би знаеше къде е Вера? А отвличането на Елиса? Не бяха ли свързани двете събития със случая Ренар?

Опитах се да говоря с Падиля, но в Лос Гуардесес ми казаха, че си е взел почивен ден, а с личните му телефонни номера не разполагах. Последната ми надежда бе Мигел. Ала той не отговори. Предположих, че се е върнал на работа, и оставих съобщение. В един момент, вече бе почнало да се смрачава, телефонът звънна, беше Мигел. Изглеждаше доволен, извини се, че не се е обадил по-рано, и предложи нещо, което не ми вършеше никаква работа. Да се видим в един мексикански ресторант, където бяхме ходили и друг път и ни бе харесало. Аз нямах никакво желание да излизам да вечерям, но той започна да ме уверява, че само иска да седнем на някое приятно място да си поговорим. В края на краищата се съгласих, сложих си якето и пристигнах преди него, след като прекосих целия дъждовен и студен Мадрид. Бе препълнено и трябва да си призная, че атмосферата вътре в навечерието на празника, спомените от други вечери, прекарани тук, както и няколкото глътки от коктейла „Маргарита“, който си поръчах, ме съживиха. И така, докато разглеждах менюто със снимки на ястията, една сянка над мен ме накара да вдигна поглед. Бе дошъл.

— Здравей, мила.

— Здравей.

Беше впечатляващ, с черната копринена риза и белия вълнист перчем. Усмивката насред подстриганата му брада, подобно на напитката, ме стопли. Дадох си сметка отведнъж, че бе добра идея да се срещнем тук.

Мигел се оправи набързо с поръчката и се посвети на мен. Бяха ни сложили на маса близо до кухнята, отдето се чуваха гласовете на персонала, но пък бяхме далеч от смеховете и възклицанията на клиентите. Така или иначе, докато говорех за Ренар, за срещата с Дженс и съмненията си около отвличането на Вера, светът изчезна напълно. Мигел галеше превързаната ми ръка, което ми напомни подобна сцена в един друг ресторант с Марио Валие, сякаш векове назад. Като свърших, въздъхнах дълбоко.

— Искаш ли да знаеш какво си мисля?

— Да, както навремето в „стаята на откровеността“.

— Мисля, че ти самата се набутваш в улица без изход, мила.

— Хубаво. Сега ми кажи ти знаеше ли истината за Ренар?

— Не. — Гледах красивите му очи и съзирах в тях единствено искреност, отражение на моята. — Не знаех нищо, кълна се. Но ще бъда напълно откровен, Диана. Не съм изненадан. Опити с такива като нас са правени в целия свят… Чакай, остави ме да говоря… Ако ме попиташ как го вмествам всичко това в собствената си етика, ще ти кажа: достойно за порицание, става ли? Така, а дали мисля, че трябва да се вдигне скандал, да се извикат вестниците, да се разкрие истината? Не, категорично не. Също така и че онова, което се случи с клетата Клаудия, няма нищо общо с Вера… Фалшифицирани компютърни данни? Извинявай, но бръщолевенията на един психар, минути преди да пукне, не ми се струват особено достоверни…

Тия думи до такава степен ме смутиха, че не отвърнах нищо. След малко казах:

— Мигел, професор Дженс инсценира залавянето на нашата колежка Клаудия и я измъчва цял месец в името на някакъв научен експеримент. И това според теб е единствено „достойно за порицание“?

— Всички сме минали през жестоки изпитания по време на нашето…

— Само че онова не е било от твоите смотани „изпитания“.

Околните обърнаха лица към нас. Предположих, със сатанинско удоволствие, че сред персонала има внедрени служители от тайните служби и че утре вестниците ще излязат със заглавия „Двама агенти арестувани в столично заведение, задето са разговаряли на всеослушание по поверителни проблеми пред порция начос с гуакамоле“. Погледа ми улови една девойка, която пробваше на ръката си гривна, и извърна глава, а аз си спомних, че в това заведение в края на вечерята подаряваха на дамите по някоя дрънкулка от уж ацтекски произход.

За щастие Мигел ме познаваше достатъчно, за да не ми направи забележка от сорта „не викай“, „гледат ни“ или някакви подобни тъпотии, които щяха да ме раздразнят и да се развикам още повече. Просто замълча и хапна от предястието. После се избърса със салфетката и отпи вино.

— Диана, миличка, нищо от онова, което правят ченгетата под прикритие, не е нормално, нали?

— Не е необходимо да ми го напомняш.

— Нашата работа се състои от фантастика, театър и измами…

— Да, само че има неща, които са си пълна истина. Чувствата ни са реални. Всичко вътре в нас е действително, нали?

— Да, така е — призна, гледайки ме.

— А и нашето лично достойнство, не на последно място.

— Извинявай, замисляла ли си се за своето лично достойнство, докато се подготвяше за акцията срещу Воайора? И не си желала ни най-малко да му се отдадеш, така ли? — Изведнъж усетих стаената емоция под привидната му сдържаност. — Момичето, което обичам, което бе решило да зареже тази работа, за да се посвети на съвършено друг живот с мен? И внезапно, какво прави? Затичва се към палача и изпъва шия на дръвника. — Поклати глава. — Искам да кажа, че онова, което вършим, е напълно ненормално, само че сме го приели. На всичкото отгоре ни харесва. А когато спре да ни се нрави, както ми се случи на мен, тогава се оттегляме. Не задължават никого да остане.

— Клаудия я задължиха.

— Не, просто я измамиха. Пък и тя бе готова да се отдаде на Ренар, обаче Дженс я избра за нещо повече от това да ликвидира един-единствен кретен: опита се чрез нея да излови всички. А ако някой можеше да му помогне да дефинира маската Йорик, това бе тя. Клаудия бе едно от най-добрите ченгета не само в тая страна, но и в цяла Европа. Както и ти впрочем.

Последната фраза се завъртя наоколо и насити въздуха като силна миризма. Погледнахме се.

— Само че Дженс избра нея — вметнах аз.

— За което вътрешно се радвам.

Занемях след това ужасно просто заключение. Мигел добави:

— Мъчно ми е за Клаудия. Чувството е същото, каквото бих изпитал към убит войник, сражавал се рамо до рамо с мен. Състрадание… и облекчение, че не си била ти. „Благодаря на бога — казвам си, — благодаря на бога, че е била тя, а не Диана.“ — Повдигна рамене. — Любовта ме прави такъв… егоист.

Бяха донесли второто, но аз стоях неподвижна, втренчила поглед в покривката.

— Впрочем исках да ти кажа друго — продължи Мигел с тона си на разказвач на приказки. — Издирването на Вера буксува и в момента проучват вероятността просто да си е отишла. — Вдигнах объркана очи. Мигел ми обясни, че Вера се е възползвала от една от предишните си служебни идентичности, за да си купи самолетен билет за Лондон. Датите съвпадали и сега се опитвали да влязат във връзка с английските колеги с цел да разберат дали не е започнала работа при тях. — И това е типично за сестра ти — допълни. — Ядосала ти се е и ни е зарязала по бели гащи всичките…

— Господи. — Облекчението, което ме заля, бе чисто физическо. — Господи, господи…

— Държах да съм аз този, който да ти съобщи добрата новина.

Стиснах ръката му и реших повече да не го лъжа.

— Вероятно и моята любов ме прави егоистка.

Мигел се наведе да ме целуне по челото, докато аз плачех, и добави с нежен шепот, но и съвършено ясно, сякаш бяхме потопени в горска тишина:

— Искам да го знаеш: каквото и решение да вземеш, ще го подкрепя. Ако ще и масата да преобърнеш заради Клаудия, с тебе съм. Правим го заедно.

— Обичам те.

— Обичам те. Но мексиканските ни манджи ще изстинат.

Оттук нататък нощта премина по коренно различен начин. Не защото си въобразих, че случилото се с Вера е намерило толкова лесно решение, а просто възможността да е жива ме накара да се отпусна. И ми се стори напълно вероятно. Моята сестра неведнъж бе споделяла намерението си да се опита да поработи в Скотланд Ярд. Спомних си, че една от мечтите й бе да се включи в класа на Софи Атанасио, изявена специалистка в маските на подсъзнателните връзки. Изрових от паметта си един съвсем жив спомен: Вера в Лос Гуардесес, бе само по едни ръкавици и упражняваше техниката „Блъш“, правеше Споразумение и каза: „Защо се запъвам винаги на това място? Много искам да си поговоря с професор Атанасио.“

„О, господи, о, господи, Вера! — мислех си, без да мога да спра да се усмихвам. — Проклета да си. Ще те науча, като се върнеш… Ще ти тегля едно конско…“

Беше прекрасно. И още по-прекрасно, когато сервитьорът дойде да ни предложи десерт, торта с малини. Но Мигел каза, загледан в мен:

— Не искам тука да си ядем десерта.

Даже и сервитьорът се разсмя заедно с нас. Мигел понякога изричаше нещата така, че очароваше всички наоколо, и аз осъзнах, че онова, от което имах нужда след тоя ужасяващ ден, бе именно да прекарам нощта с него. Подхвърлих му да отидем у дома и тръгнахме поотделно, защото и двамата бяхме с коли, а на следващата сутрин той рано трябваше да бъде в Лос Гуардесес. Това ми позволи да остана известно време сама със себе си и да размисля, докато карах по широките централни булеварди и следях в огледалото дали неговите фарове ме следват достатъчно предано. Пред колата току пресичаха маскирани младежи, сякаш празникът на Хелоуин се бе превърнал в същински карнавал.

Мислех как да постъпя по отношение на случая с Клаудия, но нищо не ми идваше наум. Разбира се, не бе за първи път някой от нашите да се разбунтува и да разобличи друг. Това бе напълно възможно и около тия инциденти не се вдигаше никакъв шум поради две причини. Първо, защото всички бяхме заинтересовани да се запази мълчание, имахме си общи грехове, които трябваше да си останат между нас. Мръсотия, естествено, съществуваше, но бяхме в състояние да я изринем единствено, при положение че не е разпиляна.

А бе налице и още една причина: темата „псином“ беше прекалено сложна, за да бъде вкарана в ежедневната митология. Дори и психолози, които не бяха тесни специалисти, като Валие, имаха проблем с осъзнаването на неговото въздействие в цялата му пълнота. Определен опиат може да предизвика халюцинации, но далеч по-различно е да полудееш вследствие на жест, интонация или мярване на част от тяло. Публично съобщение, че ЦРУ прилага подобни методи, би предизвикало много по-слаб интерес от това, че например крие доказателства за посещения на извънземни.

И какво щеше да се случи, ако проговорех? Дженс официално бе мъртвец, а скандалът нямаше да върне живота на Клаудия. Щях да се превърна в черната овца, в предателка и това щеше да застраши кариерата на Мигел, та дори и живота ни, и тоя на Вера. Агентите принадлежахме на един изключително деликатен свят, на „гениталиите на системата“, които са по-уязвими от много други органи: можеш да изпратиш в затвора министър, да свалиш президент, даже и цяло правителство, но я се опитай да хванеш системата за „гениталиите“…

Когато пристигнах у дома, вече бях обзета от съмнения, ала реших да оставя размислите си в колата на паркинга. Копнеех единствено да бъда с Мигел. За първи път, откакто моята сестра изчезна, се чувствах отпусната и не желаех да загубя нито миг. Без предисловия, от милувките преминахме в леглото. Мигел ме люби с едно нежно удоволствие, съзерцавах лицето му, още по-красиво с потта по него, широките рамене, които ми позволяваше да милвам, и мускулите на ръцете му. Усещах как с всяка следваща целувка отлитаха различията помежду ни и оставаха само добрите спомени. Стенех, докато извивах тялото си под неговото върху тясното легло вкъщи, и се молех това да не свършва никога. Когато свърши, и на двамата ни се струваше, че блаженството продължава, защото все още бяхме възбудени, а нощта бе наша и можехме да си дадем почивка. Предложих да се изкъпем заедно, но той се усмихна и каза: „Иди ти първа, нека си поема дъх.“ Смях се сама в банята, защото го обичах, защото исках да живея с него, и все това си мислех и като излязох изпод душа, и докато се бършех с кърпата сред горещата пара, и когато усетих студеното дуло на пистолета, опряно в тила ми, и видях в огледалото, което полека-лека бе започнало да се прояснява, Мигел Ларедо, приготвил се да стреля.

 

 

— Не мърдай, Диана. Нито жест.

Не помръднах, разбира се. Не бих и могла, дори и без заплахи. Заковах се, втренчена в огледалото, с хавлиената кърпа в ръка и с мокра разрошена коса.

— Сега искам да покриеш главата си с кърпата.

— Кърпата — повторих глуповато.

— Да. Върху главата. И никакви приказки. Направи го бързо и без да се обръщаш.

Прииска ми се да прихна, не знам защо. Може би защото всичко изглеждаше комично. Току-що бяхме правили любов, преди миг се целувахме и си шепнехме мили неща. Той продължаваше да си е Мигел Ларедо и макар и напрегнат, гласът му беше същият, който толкова пъти ме бе успокоявал след моите кошмарни сънища.

— На главата, Диана — настоя. — Кърпата. Или стрелям.

Подчиних се. Светът се превърна в нещо влажно с миризма на гел. И усетих една ръка около кръста да ме притегля, оставих се да бъда отнесена като балерина в шеметен валс. Босите ми крака настъпиха неговите и дори и не обърнах внимание на това, че се бе облякъл, докато съм си вземала душ. За щастие апартаментът ми бе малък, нямаше дълги коридори между стаите, които, общо взето, бяха преходни.

Преди да стигнем до спалнята, получих още инструкции: застанах на колене до леглото с вдигнати ръце, кърпата бе все така омотана на главата ми. Призрак, излязъл изпод душа. Припомних си един етюд по „Цимбелин“, който бях изпълнявала в чифлика, наметната единствено с чаршаф.

И пак дулото на пистолета, опряно в слепоочието ми. И гласът в ухото ми. Докато говореше, уви лицето ми с хавлиената кърпа, без да ме докосва.

— Знам на какво си способна, Диана. А и ти знаеш, че знам. И двамата сме от занаята. Можеш да ме подчиниш със светкавични маски, но те предупреждавам, че трябва да действаш наистина със светкавична бързина. Ако опиташ и не успееш, няма да съм в състояние да избегна изстрела. Вярвай ми, тая кърпа предпазва повече теб, отколкото мене. Ясно ли е? Отговори с „да“ или „не“.

Избъбрих едно бързо и безпристрастно „да“. Разбира се, че да, филията на Мигел бе Споразумение, а слабото му място — тънката граница между полицай и престъпник. Маската изискваше тялото ми и най-вече лицето ми да са видими, така че кърпата бе предпазна мярка срещу евентуалния ми опит да го обсебя. Това ме накара да си мисля, че всичко се случваше на сериозно. Уплаших се.

Ръката му се отдели от мен, но пистолетът от главата ми не. Стоях неподвижно, като вдишвах собствения си дъх. Не виждах нищо пред себе си, единствено светлината от лампата върху нощното шкафче, която успяваше да проникне през тъканта. А погледнех ли надолу, съзирах задъханите си гърди и горната част на бедрата. Държах ръцете си вдигнати нагоре, така както ми бе заповядал. Ръката с бинта ме болеше.

Внезапно каза:

— Какво прави днес след церемонията?

— Видях се с Виктор Дженс в параклиса и говорих с него… Вече знаеш… После се прибрах вкъщи. Търсих те няколко пъти, ти не отговаряше и най-накрая се обади…

— И беше тук през цялото време?

— Да.

— Можеш ли да го докажеш?

— Да го докажа? — задъхах се. — Не… Не знам… Бях сама… Какво става, Мигел…?

Настъпи тишина. Трая толкова дълго, че си помислих да не би да е излязъл от стаята. И пак чух гласа му, заговори беззвучно, сякаш произнасяше молитва:

— Падиля е мъртъв. Днес следобед, като се прибрал от параклиса. Взел кухненски нож, прерязал гърлата на домашната помощница и на сина си, отишъл при парализираната си дъщеря и убил и нея. После си извадил очите и накрая си забил ножа в гърлото. Жена му не си е била вкъщи и това я спасило.

Представих си ужасната сцена и кожата ми настръхни.

— Той е… полудял — промърморих.

— Накарали са го.

— Какво?

— Напълно сигурен съм, че знаеш какво искам да ти кажа — добави.

Цялата влага от душа за миг се изпари от тялото ми.

Сякаш някой бе отворил вратата на огромен хладилник зад гърба ми.

— Разбира се, анализите ще са готови след дни — продължи, — само че огледът на мястото не допуска никакво съмнение: бил е обсебен. И вече притежаваме квантовия анализ на „самоубийството“ на Алварес, самият Падиля ни го прати. Познай сама: изражението на лицето, начинът, по който е оставил нещата и дрехите около себе си, възелът на въжето… Всичко съвпада.

Разбрах какво иска да ми каже и се опитах да говоря спокойно.

— Мигел, не съм го направила аз.

— Ти намери трупа на Алварес в чифлика, Диана — прекъсна ме. — А и трябва ли да ти напомням заплахите срещу Падиля тази сутрин след церемонията? Ако между нас има агент, който да притежава такива способности, то това си ти…

— Само че защо именно аз? Абсурдно е.

— Освен това маската не е била каква да е — продължи твърдо, — ни най-малко… Още не знаем как си я направила, но подобна непозната техника е използвана и спрямо Воайора, нали така?

— Всичко това, което говориш, не доказва нищо!

— Свали си кърпата от главата — постанови неочаквано. — Само от главата, бавно.

Уплаших се от тая неочаквана заповед. Какво целеше? Повдигнах краищата на кърпата едва-едва, разтреперана, и я оставих да се свлече върху раменете ми. Лампата от шкафчето блестеше в очите ми и ме караше да премигвам, но това не ми попречи да видя какво имаше върху леглото, а и Мигел ми го сочеше.

— Беше в гардероба ти — каза.

Стара кукла без дрехи, коса и очи. Нямаше й ги ръцете. Около шията беше вързано късо въженце. По пода бяха разхвърляни дрехи, бельо и обувки. Мигел стоеше до стола на родителите ми. Лицето му изразяваше нещо средно между напрежение и ужас.

— Не ме гледай — заповяда през зъби.

— Мигел, какво е всичко това? — изрекох, като отклоних очи.

— До трупа на Алварес имаше три обесени кукли, помниш ли? А след като е избил семейството си, Падиля е окачил една такава на тавана у тях. — Всяка дума произнасяше невероятно твърдо, пистолетът продължаваше да е насочен срещу мен. — Тази я открих в дъното на гардероба ти, Диана… За кого си я приготвила? Кой щеше да е третата ти жертва?

И осъзнах, че отделните части на тоя кошмар се свързваха по някакъв начин помежду си. Все още ми липсваха фрагменти от цялото, но започвах да схващам как всичко до този момент е идеално подредено.

Прозрях, че не сме вечеряли заедно, нито сме изричали любовни признания, нито пък сме изпитали каквото и да било удоволствие един от друг в леглото: просто всеки от нас е изиграл своята роля. Присъствието на Мигел в ресторанта и после тук в моята спалня е било сценарий, и сега прекрасно си давах сметка за това, предназначен да въздейства върху собствената ми филия, Труд. Всичко е било детайлно разработено. Както при Якимо от онази сцени в „Цимбелин“, когато той излиза от сандъка вътре в стаята, където Имогена спи, и се опитва да се сдобие с неверни доказателства за това, че се е любил с нея. По същия начин Мигел се опита да ме прикотка, за да проникне в къщата ми и да я претършува. Дженс казваше, че тази сцена в един от последните романси на Шекспир е олицетворение на профила Споразумение, както и обезглавяването на персонаж, облечен в чужди дрехи, или пък травестията на Имогена. За мен лично сцената със сандъка бе литературна метафора на проиграното доверие.

В тоя случай предателството беше двойно. Помъчих се да му го обясня.

— Това е уловка — казах с цялото спокойствие, на което бях способна, без да го гледам, без да мърдам, за да докажа, че нямам намерение да атакувам.

— Уловка…? — повтори.

— Тая кукла не е моя, някой я е подхвърлил, за да ме натопи.

Чух го как изцъка с език. Стори ми се, че изпитва съжаление.

— Като открих куклата, проверих кодовете за достъп, само ти си влизала от месеци насам… Моля те, изслушай ме. Недей да усложняваш допълнително нещата. Изгубих цял следобед, откакто полицията намери трупа на Падиля, да навивам Олга да не те арестува и да ме остави да се добера до някакво конкретно доказателство… Не можем да се доверим на това, в което ти самата вярваш, разбираш ли ме? — Гласът му издаваше такава дълбока болка, че потръпнах. — Ако си паднала в дупката, не си отговорна за онова, което вършиш…

Ето какво си мислеха. Че вследствие на изчезването на Вера, на усилията ми по случая с Воайора и на факта, че бях научила за историята с Ренар, съм откачила, което ние наричахме „да паднеш в дупката“. Разбира се, „самоубийствата“ на Алварес и Падиля, с тия отвратителни саркастични обесени куклички в стила на несъществуващия Ренар, бяха плод на едно и също болно съзнание. Само че кой можеше да стои зад всичко това? За момент, докато слушах думите на Мигел и гледах куклата върху леглото си, ми се зави свят: А беше ли напълно невъзможно това да съм самата аз, без да зная?

— Сега ще се обадя — каза Мигел. — Покрий главата си с кърпата, моля те.

— Мигел, моля, изчакай…

— Прави каквото ти заповядвам.

С крайчеца на окото забелязах, че използва телефон-гривна, вграден в пурпурен скъпоценен камък на лявата му китка. Бях го видяла по време на вечерята в ресторанта.

И съвършено ясно прозрях: ако Мигел успееше да се обади, ако уведомеше Олга или полицията, за мен не оставаше никаква възможност. Агентите, обвинени в престъпления, изчезваха от картата. Бяхме достатъчно опасни, за да ни пращат по обикновените затвори. Щяха да организират, разбира се, процес, но не и преди да бъдат взети всички мерки да ме обезвредят напълно. Дори и принципът habeas corpus^[1] не може да бъде приложен тогава, когато обвиняемият е бомба с повреден закъснител.

Напънах се да разсъждавам бързо и, струва ми се, изрових нещо.

— Виктор Дженс — казах.

— Диана, покрий главата си — настоя, но забелязах, че думите ми го разколебаха.

— Мигел, слушай, това навярно е Дженс… — И изведнъж идеята ми се стори съвършено очевидна. — Продължава да обучава агенти, днес станах свидетелка! Много е възможно всичко да е инсценирано от него, още един експеримент…! Сигурно е Дженс! Прати някого у тях. Знам къде живее.

И чух нещо, което прозвуча като изтървана върху пода чаша.

— Вече бяха в дома му, Диана. Днес следобед, след като Падиля се самоуби, от отдела потърсиха Дженс. Само че не го откриха. Събрал си е набързо багажа и се е обадил на шофьора и домашната помощница, че заминава за известно време. Не е съобщил къде. Продължават да го издирват.

— Това доказва, че има какво да крие.

— Или пък го е страх да не свърши като Алварес и Падиля — чисто и просто ме поправи. — Но при всички случаи ще го намерят, Диана, не се притеснявай. А сега за последен път ти казвам, покрий си главата. Не ме карай да използвам това, не и спрямо тебе — добави.

Осъзнах, че тая хавлиена кърпа може да стане сетната, окончателната завеса. Ще се спусне върху очите ми, всичко ще бъде приключено. Но също така разбирах, че ако не го направех, Мигел щеше да ме застреля. А можеше да ме застреля и ако играех честно. Бях гола, на колене, с открита глава и най-дребният жест от моя страна, поглед, потрепване на устните, едва забележима промяна в стойката биха могли да бъдат изтълкувани от него погрешно. Преди един час ми бе казал, че ме обича, което навярно беше истина, както и това, че в същото време играе роля. Истината във взаимоотношенията между агентите бе само още един щрих в големия театър на живота. Мигел не би допуснал да рискува с мене. Той самият току-що го каза: ние сме от занаята. А аз се бях оказала прекалено опасна.

Взрях се в пистолета. Бе от тия, дето приличаха на играчки от „Лего“, и човек можеше да си го носи разглобен в джоба, без да се забелязва. Мигел явно го беше измъкнал, докато съм била в банята, и го бе сглобил за части от секундата. Имаше и заглушител. Един изстрел в ръката или крака щеше да ме извади от строя за много по-малко време от онова, което ми бе нужно, за да му направя маска и да го накарам да подлудее от удоволствие. Пръстът му стоеше на спусъка и разбирах защо бе толкова нервен. Убедена бях, че ще го използва.

Прецених възможността да опитам с някоя маска въпреки всичко, но се почувствах неспособна да атакувам Мигел. Предпочетох каквото и да е, само не това.

Полека заповдигах кърпата.

Гривната.

— Чакай — измърморих. — Има медицинска гривна.

— Какво казваш?

— Виктор Дженс. Има медицинска гривна, за следене на състоянието му онлайн. — Не гледах към него, но съдейки по мълчанието му, проумях, че това не са го знаели.

— Активна? — попита след пауза.

— Доколкото ми е известно, да. Дори и да е изключена обаче, може да послужи, щом е на ръката му.

Подобна гривна съдържаше и информация за биологичните параметри на пациента: беше като пръстов отпечатък, с предимството, че бе възможно да се открие и от разстояние. Където и да бе Дженс, за компютрите ни тя щеше да е видима като ураган за спътник.

Мигел свали ръката с телефона, но не и погледа си от мен.

— Диана, доколко мога да ти вярвам?

— Единствено те моля първо да се срещнеш с Дженс… Обади се, ако желаеш, на Олга и й кажи, че съм ти дала това сведение… Мигел, сигурна съм, че Дженс държи ключовете към случилото се… Направи поне това, моля те… После ме предай на когото искаш.

Отново мълчание. Покрих главата си и се наведох още повече в очакване. Не бе необходимо да добавям например „Не лъжа“, все пак се надявах любовта му към мен да проговори. Въпреки че бяха подбрали именно него за тая мръсна работа, като че ли нарочно, защото не беше тайна, че възнамерявахме да се оженим. Но аз вярвах, че Мигел ме обича и че това чувство е по-силно от който и да било театър. С други възможности не разполагах. Оттук нататък всичко бе в ръцете му.

— Ще направим нещо — заяви накрая. — Ще се обадя на Олга и ще й съобщя това за Дженс. Ако установим връзка, отиваме при него веднага. Но и ще й кажа какво съм намерил в гардероба ти, Диана. Фактът, че Дженс е заминал, не означава, че си невинна.

Това бе типичното му чувство за справедливост. Приех условията. Нямаше какво друго да направя. Мигел ми заповяда да не мърдам, докато говори.

В тоя момент нещо изпиука. Разпознах домашния си телефон.

— Дано да е Олга — рече той, след като го остави да звънне два пъти.

— Отговарям — викнах, както бях на пода, без да помръдвам.

Без съмнение гласът, който прозвуча от усилвателите в спалнята, не принадлежеше на Олга.

— Здравейте, Диана и Мигел… Познахте ли ме? Наистина? Аз съм Виктор Дженс… — Не бе възможно да сбъркаме неговия дрезгав, надменен, натрапващ се, задъхан, като че ли обладан от бесове глас. — Знам, че сте заедно, мога да ви гледам и да ви слушам какво си приказвате… — Кратка тишина. — Добро попадение, това с гривната, Диана, не се бях сетил, а е вече късно да я унищожавам… — Отново мълчание. — Но е и късно да моля за помощ. Искам да ви видя двамата сега, веднага. Аз съм в чифлика… Знаете пътя… — Прозвуча грапавият му смях. — Предупреждавам ви, че контролирам всичките ви обаждания. Така че, Мигел, не се свързвай с никого, за да не се ядосам. А и на тебе, Диана, не вярвам да ти се нравя, като съм в лошо настроение. Искаш ли да знаеш подробности?

И прозвуча другият, ужасен и измъчен глас:

— Диана… Диана, помогни ми!

Още преди да реагирам, Дженс отново изпълни пространството:

— Сестра ти е при мен — допълни.