Хосе Карлос Сомоса
Стръв (4)

3

— Не е подал оплакване.

Не отвърнах нищо. Алварес продължи.

— Събудил се, отишъл в „Бърза помощ“ и им казал, че се е блъснал във вратата.

— Добре, че понякога и мъжете се оправдават по този начин.

Тогава Алварес направи нещо, което вече си мислех, че никога няма да стори — откъсна очи от предното стъкло и се взря в мен. До този момент се бе вторачил навън да съзерцава проливния дъжд, който се изливаше над Мадрид в делничната сутрин. В интерес на истината, това трая само миг. Алварес никога не ме поглеждаше, докато аз него — да, и то между другото, за да го дразня, него, големия началник с плешиво теме, с плетеница венички по слепоочията и непрекъснато в болестно нервозно състояние, със зачервените кръвоносни съдове по ноздрите, с бръчките на петдесет и няколко годишен мъж, с тъмния си костюм за две хиляди евро, яркосинята риза и случайно избрана от купа вратовръзка, със старателно подрязани нокти и венчална халка на дясната ръка. Алберто Алварес Кореа, комисар за връзка между Вътрешното министерство и Центъра по криминална психология. Много разбран човек, което се виждаше веднага, напълно разгадаем в рамките на собствения му свръхзаплетен лабиринт. И може би именно понеже беше точно такъв, в този момент се нуждаех от него повече от всякога.

Колата бе спряла пред Веронския парк, малка градина в северната част на Мадрид, предполагам направена, за да придаде по-приятен вид на една стара спирка на метрото. Беше опел, който отвътре миришеше на нова кожа, влажен габардин и лосион за след бръснене. Долавяше се лек дъх на дамски парфюм, от скъпите, помислих си аз, най-вероятно оставен от собствената му жена, а не от някоя тайна любовница. Алварес имаше вид на мъж, моногамен по природа.

— Чуйте ме, Бланко, не ме интересува защо сте счупили носа на някакъв, дето се е оказал не който трябва — заяви Алварес след кратко мълчание. — Сигурно е написано в доклада ви, но аз не искам да знам.

— Откачи, с ловджийски нож в ръката. Преди да си тръгна, трябваше да го приведа в безсъзнание.

— Казах, че не искам да знам.

— Е да, но аз пък искам да ви го кажа.

— Така или иначе, няма подадено оплакване.

— Интересува ме истината. Пука ми какво е направил или не е направил тоя капут — добавих. — Извинявам се за езика.

— Въпросният „капут“ е гражданин с гарантирани от конституцията права. Ако беше пуснал жалба срещу девойчето, което му е разбило носа, щях вече да съм получил запитване от Министерството на вътрешните работи с искане за сведения от колко време Диана Бланко Бермудес работи на това място и дали, по мое мнение, бихме могли да минем занапред и без нейните услуги, тоест без да й изплащаме обезщетения. Не си подбирайте думите, Бланко, подбирайте си действията.

— Ако желаете, можете да ми дадете електронния му адрес, за да му изпратя извинение.

— Не съм в настроение за шегички.

— Ще напиша: „Съжалявам, че ви взех за ненормален. В крайна сметка какво толкова? Искахте само да бъдете вързан и мушкан с ловджийски ножове. Очевидно сте от филията Отблъскване, а не от Жертвоприношение, както аз, глупачката, си мислех в началото. Да, вие сте пълен откачалник, но затова пък не вредите никому.“

— Стига, Бланко! Достатъчно!

— Казах ви, че накрая беше пред тотален разпад, нали? И държеше нож, дълъг, колкото цялата му ръка. Вие какво предпочитате? Грешно заподозрян със счупен нос или жертва с прерязано гърло?

— Аз нищо не предпочитам — отсече Алварес, съсредоточил поглед в предното стъкло на колата. — Не ми говорете за разпадане, за бълване, за откачане, за маски и за псиноми… Аз нищо не разбирам от тия работи, а не съм и длъжен да разбирам. Единственото, което знам, е, че в петък на един невинен гражданин са нанесени телесни повреди. И за добро или за зло, персоната, която носи вината за това, работи в отдел под моето ръководство и от моята компетенция. — Той нервно се размърда, за да се намести в седалката, и добави: — Искаше ми се да чуя някакво извинение от ваша страна. Предполагах, че именно с тази цел пожелахте да се срещнем, така ли е?

Мълчаливо останах загледана в него. Помислих, че ако някой ни наблюдава отвън, от улицата, двамата сигурно представляваме любопитен контраст: зрял, добре облечен господин и девойче с мокра коса, подгизнали спортни панталони, яке и с кални обувки — истинско оскърбление за чистата изтривалка в златистия му опел.

— Знаете ли от какво имам нужда? — гневно изсъсках аз. — Искате ли да знаете?

— Давайте.

— Ще ми се да го заловя тоя нещастник. Но не само да го хвана, а и да му се изпикая в лицето, докато кръвта му изтича. Ще се почувствам като момиченце от страната на чудесата, радостна като дете в „Дисниленд“, когато го видя, гърчейки се от болка, да ме моли да го довърша. Мисля за това, докато си почивам. Забавлява ме и ме отпуска, както нищо друго, все едно гледам тайчи.

— Чакайте малко, не ми е ясно накъде биете… Да не намеквате, че вие сте единствената, която иска да спипа Воайора? Да не би аз да не искам?

— Не знам какво искате вие, казвам какво аз искам.

— Всички искаме да хванем тази гадина, Бланко.

— Но в различна степен — отвърнах аз. — Петима сме, които покриваме Мадрид и околностите му. Когато започнахме, бяхме петнайсет, а сега сме пет. На това му казват свиване на бюджета. Да не говорим, че профайлърите не ни предоставят нова информация за евентуалните промени в неговите modus operandi, нито пък изказват мнение относно мълвата, която се носи, че господинът не е от разновидността Жертвоприношение. Такива са горе-долу прошенията на хората, които трябва да защитавате вие. Петима души под прикритие, които тънат в неведение. За цял Мадрид с околностите му. Трябва ни почти цял ден да обиколим набелязаните обекти и, разбира се, поради тази причина допускаме грешки. И знаете ли защо бюджетът не стига? Предполагам, че го знаете, но и аз ще ви го кажа. Защото избивате курвите. И не само ги избивате, пращате ги в ада, а онова, което остане от тях, го захвърляте на улицата така, както махате залепено за подметката на обувката си лайно. Жени между петнайсет и трийсет години, болшинството от тях имигрантки и проститутки. Бюджета за криминалните психолози по-добре го дайте да пазят задниците на тия, дето им харесва да се мушкат с ловджийски ножове. Но в края на краищата кое е онова, което наистина ме изненадва? Ние, които служим за стръв, сме буквално като магистралките, не е ли така? Пунтираме топли чувства към хора, които не понасяме. Така че да се намали броят на полицаите под прикритие и проститутките, би било достойна задача за вашия приятел, кмета на Мадрид, и другия ви приятел, архиепископа на нашата столица. „Мадрид без ченгета под прикритие и курви“ може да стане мотото за следващата изборна кампания за…

— Стига, Бланко.

— А може би на всеослушание би трябвало да му изкажем благодарности на нашия герой затова, че прочиства града от човешки отпадъци. Как ви се струва една служба в негова чест в храма „Алмудена“?

— Бланко!

Като свърших, бях — твърдя го винаги, когато казвам онова, което мисля — напълно в съгласие със себе си. Не защото съм избълвала например нещо гадно и притаено в душата си, а защото съм си дала щуро угощение, каквото много рядко си позволявах. За разлика от мен Алварес сбърчи нос в знак на нещо като отвращение, сякаш искреността за него представляваше просташка гозба.

— Ако имахте желание да дискутираме обезпечаването на програмата, можехте поне да си спестите обидите. Молбата ви е записана на харддиск. Ще говоря с Падиля. А сега…

— Не съм поискала среща с вас, за да ви се оплаквам.

— За бога, кажете ми веднъж завинаги какво желаете от мен и да приключваме. Имам събрание в Министерството, което започва след час.

През мокрите си кичури, паднали върху челото, останах още миг загледана в профила на лицето му, поех въздух и изрекох онова, което бях обмисляла по двайсет и четири часа дневно в края на тази ужасна седмица.

— Ще си подам молба за напускане.

 

 

Последния път, когато Алварес Кореа бе погледнал към мен, аз бях гола.

Случи се преди две години, в месец април, малко след церемонията по погребението на Дженс. Намирах се на сцената на едно от студиата, с декор, наподобяващ душкабина е бели фаянсови плочки, трябваше постоянно да се движа напред-назад с душа в ръка. Това бе един дидактически етюд е маски, предназначен за начално обучение на ченгета под прикритие. Темата бе Двойствеността. Само като ме погледна, и се получи, без да го желая.

Този вид сцени приличат на телевизионни студиа: открити, с големи декори и прожектори, добре оборудвани с камери. Всеки може да гледа всичко. Това е така, защото ченгетата под прикритие са много опасни и не се препоръчва, още по-малко на начинаещи, да работят в затворени пространства заедно с нас. Освен това достъпът до тия съоръжения, които обикновено се правят в мансардни помещения, е забранен за хора извън персонала на Центъра по криминална психология.

Случаят с Алварес приличаше на собствения му синдром: Двойствеността. Ставаше дума за лични взаимоотношения и теоретично никой нямаше право да се намесва. Също така знаех, защото имах представа от предишни подобни етюди, какви са рисковете например да се втренчиш в някой от ченгетата по време на акция. Това бе чиста случайност. Рибарите понякога вадят от водата обувки и консервени кутии, а полицаите под прикритие приемаме всеки, който ни се залепи.

Принадлежащите към психологическата разновидност Двойственост изпитват задоволство от това да наблюдават едно човешко тяло върху бързо менящ се фон. Пауло Еласиан, бразилският психолог, който формулира тази зависимост, караше своите възпитаници да се местят от място на място, оставяйки зад себе си по три различни плана като фон. Съвременните техники позволяват ченгето да използва собственото си тяло като менящ се декор. В древната митология Протей, морско божество, е бил способен да се преобразява, както пожелае, и неслучайно едно от действащите лица в „Двамата веронци“ от Шекспир се казва именно така и превръщането му от приятел в предател, от любовник на една в любовник на друга, от добро момче в перверзен изнасилвач маркира символично ключовите моменти на тази маска. Дженс ни караше да играем откъси от това произведение в баня, където водата и тялото образуват едно неделимо, движещо се и непрекъснато променящо се изображение.

Предполагам, че докато е минавал оттам, Алварес разсеяно е погледнал към единствената осветена в оня момент сцена, където аз съм се движела гола, изобразявайки маската на неговата зависимост, и очевидно съм направила някакъв жест, който го е привлякъл. Било е вероятно бегъл поглед, но в точния момент. Мишената може да се появява десет пъти и в този миг стрелецът да си пълни оръжието, само че Алварес мина именно когато стрелях.

Разбира се, знаех кой е. От години пътищата ни се кръстосваха в отдела, Алварес ни бе изнасял много беседи, даваше ми инструкции, но никога не бяхме разговаряли лично. Една секунда обаче бе достатъчно взаимоотношенията ни драстично да се променят, и то завинаги.

Проумях веднага какво се случва, познах го по неговото неподвижно тяло като заковано насред стълбището. Бях на път да прекратя изпълнението, за да не го проваля напълно, и тогава за щастие пристигна Падиля, дръпна го за ръката и той излезе от вцепенението си. Обсебването, разбира се, продължи да действа и като си свърших работата, облякох един халат и поисках да ме представят на Алварес. Освободих го от зависимостта чрез няколко движения, лишени от мъглявата двойственост, която доставя такова удоволствие на хората от неговия тип, подадох му ръка и поговорихме не помня за какво.

Естествено, след това той никога не поглеждаше към мен Инстинктивно отклоняваше погледа си встрани, когато се засичахме из сградата или в някоя конферентна зала. Не му вменявах никаква вина, имаше семейство с три деца и бе католик. Работата му го задължаваше да бъде във връзка с нас, но не разбираше нищо от психология, зависимости, маски, нито пък причините, поради които Шекспир се бе оказал тъй полезен. Бе абсолютно двуличен и това се проявяваше на политическите събрания, но в личния живот си бе самовнушил, че споделя непоклатими, ретро убеждения.

Включително и в оня дъждовен понеделник, когато му съобщих вестта за моята оставка, промърмори нещо, примига, ала не отмести очи от предното стъкло на автомобила.

— Вашата… оставка? Но нали току-що ми казахте как възнамерявате да хванете тоя тип…

— Току-що ви казах какво искам да направя и защо не мога да продължа да го правя.

Алварес въздъхна дълбоко и за първи път на тая среща проговори меко и сърдечно.

— На колко сте години, Диана?

— Двайсет и пет. — Не ми убягна и това, че ме нарече с малкото ми име.

— И кога започнахте тази работа?

— На петнайсет.

Очевидно пресметна наум.

— Според каноните, които ползваме в нашата професия, сте вече ветеран. Много от вас се оттеглят доста по-рано. Познавам донякъде характеристиката ви и трябва да кажа, че ви смятат за ненадмината… — Това бе моментът неискрено да ме похвали. Изчаках го. — Не съм склонен да преувеличавам качествата и недостатъците на околните, само отбелязвам онова, което говорят останалите. Освен това трябва да подчертая, че професор Виктор Дженс ви подготви персонално, което далеч не може да се каже за повечето ви колеги… И това ме кара да си мисля, че да ви загубим означава… означава… — Пак пое въздух. — В края на краищата ще бъде загуба за отдела. Но във вашата професия нещата стоят така, че всичко зависи лично от вас, много повече от когото и да било. И ако това е решението ви, никой не би трябвало да го дискутира. Знаете ли какъв е официалният начин, за да го направите?

— Да.

— Вече сте го съобщили на Падиля, предполагам.

— Не, още не.

— И аз съм… първият, който го научава?

— Да.

Настъпи пауза. Продължавах да седя, кръстосала ръце, краката събрани, цялата бях подгизнала. Знаех, че определени движения с косата и влажните ми дрехи биха били опасни за моя събеседник, ето защо се стараех да мърдам колкото се може по-малко. Освен това да вървя под дъжда бе още една защитна мярка: така не биха предположили, че съм наредила предварително и умишлено нещата, които да се случат. Сигурността е най-важното нещо, за което всеки би трябвало да се погрижи при среща „насаме“ с ченге под прикритие. Служителят, желаещ да си уреди среща с Алварес, бе необходимо да набере секретен пинкод заедно с номера на мобилния му телефон, след това да върне обратно повикването до оператор, който да се идентифицира с парола. И никой не можеше предварително да знае къде ще се състои срещата, в каква среда. В определения ден спускаха инструкциите, като в моя случай ме накараха да дойда до Веронския парк, да маркирам в единия край и да отида пеша до автомобила на Алварес. Ако се изискваха по-строги мерки, специално устройство в неговата кола можеше да запише всеки мой жест, всяка моя дума и компютърът в Центъра впоследствие да ги анализира. Ако се опитам да проведа определено поведение, да изиграя дадена маска, това щеше да бъде незабавно разкрито и бодигардовете в друга кола, спряла някъде наоколо, биха се намесили незабавно. На ченгетата под прикритие не ни се разрешаваше и глътка въздух без наблюдение.

— Чуйте, Диана — каза Алварес с оня тон, който имаше поне трийсет нюанса и които той се мъчеше да ги скрие всичките, — вероятно съм бил малко рязък с вас, но истината е, че не отдавам кой знае какво значение на случката в петък. Тия работи са неизбежни и…

— Не става дума за случката в петък. — Опитах се да бъда колкото се може по-искрена. — Премислям го от дълго време. Когато Воайора се появи, си дадох срок сама на себе си, защото, заклевам се, с огромно удоволствие бих го сгащила тоя нещастник, преди да си тръгна, ала съзнавам, че не мога. Бих искала да водя нормален живот, толкова нормален, колкото администрацията е в състояние да ми позволи… — Засмях се горчиво. — Знам, че надали ще е какъвто на мен ми се иска, но поне няма да го правя този театър. — Зададох си въпроса дали Алварес е наясно, че Мигел е другата главна причина за моята оставка, и прецених, че ако наистина бе прегледал досието ми, нямаше причина да крия от него каквото и да било. — Освен това ми харесва един мъж… Колега е, Мигел Паредо… Възнамеряваме да се оттеглим и двамата и да заживеем заедно. — Забелязах как Алварес полека-лека започна да омеква. — И накрая идва и проблемът със сестра ми…

— Проблемът със сестра ви? — Промяната на тона му ме изненада.

— Да, с Вера Бланко. Винаги е вървяла по моя път и сега се обучава. На осемнайсет е и може да постъпва както си иска, но по някакъв начин се чувствам отговорна за нея… Е, никога не ми е харесвала идеята да стане полицай под прикритие. И смятам, че ако аз престана да съм такава, тя ще направи същото.

— Да — замислено кимна в знак на одобрение. — Разбирам, Диана, и ви желая щастие.

След кратка пауза добавих:

— Благодаря ви, че ме изслушахте. Исках вие да сте първият, на когото го казвам. Сега ще отида до студиото да го съобщя на Падиля, но преди това… Преди това бих желала да ви кажа още нещо.

Не мълчах прекалено дълго. Устройството, регистриращо поведението ми, бдеше непрекъснато и не бе особено разумно да „драматизирам“ която и да било ситуация. Така че не придадох някакъв особен патос.

— Оня ден в студиото ви привлякох, без да искам.

Нито помръдна, нито каза нещо. Продължи да гледа напред, докато говорех, а дъждът, който трополеше по колата, подчертаваше паузите между изреченията.

— Аз играех собствения ви профил и най-случайно вие ме погледнахте. На това не бива да се отдава кой знае какво значение. Възможно е да сте мислили дълго върху чувствата си към мен тогава, като ме видяхте, и е възможно също така тия чувства да са приели странни обрати… Но това не бива да ви притеснява. Всичко беше предизвикано от моята маска, не от вас самия. Все едно, без да искате, сте глътнали ЛСД вместо аспирин. Нищо от онова, което може би сте си мислели или даже сънували в тая връзка, за добро или за лошо, както и да сте го преценявали, няма никакво значение, уверявам ви… Дори и че там бях гола или че изобщо съм жена. Можеше да се случи и ако бях мъж, и тогава щяхте да го отдадете на съвършено други причини. Забравете го. Беше просто театър.

Алварес Кореа пое дъх и завъртя глава. Очите му се замислиха, преди да се спрат върху моите. Харесваше ми и си казах, че в неговото усилие имаше и благодарност, затова и се усмихнах.

— Мога ли да ви попитам нещо? — промълви.

— Разбира се.

— Защо най-напред на мен решихте да кажете за напускането си?

— Понеже… — Мина ми през ум да украся отговора, ала предпочетох да заложа на истината. — Защото вие сте един от моите началници, но не се занимавате с онези неща, които правим в студиото. Не ви е работа театърът. Имах необходимостта да го споделя с някого като вас. Вие сте единственото малко по-искрено нещо около мен.

Постарах се да прозвучи като комплимент, но докато слизах от колата, се сетих, че Алварес е политик и вероятно се е обидил от това, че го окачествявам като искрен.