Хосе Карлос Сомоса
Стръв (19)

18

Мъжът възнамеряваше да се прибере вкъщи, но размисли и реши да се поразкара малко с колата.

Беше му топло вътре в новия ягуар „Уиндзор“, който ползваше само в града. Кожата на лицето му бе зачервена. Но детето го бе помолило да не спира топлото и той се съгласи, все пак беше краят на октомври, а и следобедът бе студен. Така че се примиряваше с жегата с усмивка, въпреки че дясната му длан бе изпотена и се плъзгаше по кожата на волана. Бе започнало да се смрачава, билбордовете с високи елегантни жени с разноцветни ботуши един по един светваха. От колко време обикаляха Мадрид без определена цел?, се питаше мъжът. Поне два часа, защото в шест взе момчето от колежа, а вече бе станало осем. И това шляене из града изобщо не беше по причина на онази глупава учителка. Нито на това с Деми, нито на отложената среща с Кристина, нито на срещата, насрочена за следващия ден със системната анализаторка Ребека Незнамкояси, с интересните зелени очи. Нямаше жена, която да го накара да си промени навиците. Бе решил да се поразходи преди вечеря и толкова.

Колежът не се намираше далеч от квартала Саламанка, където живееха, когато не можеше да отидат в другата къща. Ставаше дума за модерен международен център. На него му се нравеше тази претенциозна и елитарна среда, свободна и в същото време строга, където не присъстваше какъвто и да било религиозен елемент. Неутрално възпитание, уважаващо личната свобода, не единствено пиърсинга и развлачените мръсни дрехи на Пабло. Ограничаваха се с образованието и не се навираха в живота на хлапаците. Бе много скъпо, но той плащаше в брой, а и внасяше щедри помощи, които го бяха превърнали в особено желан гост за шефовете на онова място, което според него бе особено важно, най-малкото защото синът му именно там прекарваше времето си, когато не беше с него.

Тази сряда бе пристигнал десет минути по-рано, впрочем както винаги. Малко, но особено луксозни автомобили, почти всичките с шофьори, чакаха на паркинга. Той спря своя близо до изхода. Дечурлигата започнаха да излизат точно в шест, усмихнати и шумни в този сив есенен следобед, ала мъжът бе погълнат от своите си работи, дъвчеше бадеми, без да очаква нищо от онова, което предстоеше да се случи. Винаги зареждаше минибара в колата с тия пликчета с бадеми. Наслаждаваше се на особения им бронзов цвят, месестия им вид, абсолютно еднаквите им обли форми, толкова удобни за…

— Господин Леман?

Някаква сянка пред страничното прозорче.

— Здравей, Деми, какво става? — Мъжът спря да дъвче, свали стъклото на вратата и се усмихна учтиво изпод очилата с огледални стъкла. Това вмешателство го подразни, но нищо в изражението му не го издаваше. Спомни си, че момичето бе една от новите учителки на Пабло, много въодушевена и добре разположена. Бе от американски произход, израсла в Лондон и Мадрид. Струваше му се не особено опасна. Още един член на стадото, поне засега.

— Бих искала да говоря с вас. Имате ли една минута?

— О! За какво става дума?

— Не, не се безпокойте, нищо особено… — Деми говореше много правилно испански със силен чужд акцент. — Пабло е умно момче и върви добре… Само че… Може ли да отидем до кабинета ми?

— Сега не, Деми, притиска ме времето. Имам важно събрание.

— Тогава утре?

На няколко метра вляво от девойката вече стоеше момчето в очакване на края на този височайш разговор. Мъжът се усмихна още по-широко.

— За бога, Деми, какво става, няма да ме държиш в напрежение до утре сутринта.

— Не, няма нищо тревожно, наистина… — Изчерви се и се наведе към него, за да му каже очевидно нещо поверително, докато играеше с колието си и отмахваше кичур коса от челото. През ума на мъжа се стрелна мисълта, че може да бъде и привлекателна… — Вчера попитах Пабло какво е правил в края на миналата седмица и той ми отвърна, че е ходил на кино с един свой съученик… По една случайност бях гледала тоя филм и се опитах да го накарам да го коментира, но не успя да ми каже нищо… Попитах и приятеля му… Не бе прекарал с Пабло нито една минута. Майка му го потвърди. Когато говорих с него отново, си призна, че ме е излъгал.

Мъжът прихна да се смее.

— И това ли е всичко? Извинявай, Деми, наистина ме уплаши… През уикенда Пабло си стоя вкъщи. Не желаеше да излиза.

— Знам, онова, което искам да кажа, господин Леман…

— Незначителна лъжа, Деми!

— Не, не, господин Леман, не е незначителна… Защото излъга мен. И ако трябва да съм напълно откровена, онова, което особено ме отблъсна, бе, че когато го попитах защо, той ми отговори, че просто така бил решил. Не беше нито засегнат, нито ядосан, нито преди, нито след това. Пабло е само на единайсет, а лъжите в тая възраст…

— Деми — отряза я мъжът с най-учтивата усмивка, на която бе способен, — мисля, че отдаваш прекалено значение на тая банална случка…

— Извинете, господин Леман, но смятам, че…

— Пабло е умно момче, ти самата го казваш…

— Това никой не го оспорва…

— Само че е израсъл без майка, което го направи още по-затворен. Ролята ми винаги е била да го подкрепям и да съм до него, ала не бих могъл да я заместя. Това трябва да го разберете.

— Струва ми се, че Пабло ви обича много, господин Леман. За него вие сте целият му свят. Точно заради това…

— Точно заради това, Деми — отвърна той, като наблегна на първата дума малко рязко, но без да повишава тон, — точно заради това… — Направи пауза, барабанейки с показалеца си по волана. — … си мисля, че имаш абсолютно право. Необходимо е да наблюдаваме поведението му.

Промяната в изражението на момичето показа видимо облекчение.

— Точно така, господин Леман, това е, което ми се искаше да разберете, само че…

— Да, в края на краищата трябва незабавно да се заемем с това. Ще поговорим утре. Благодаря ти, Деми…

— И аз ви благодаря, господин Леман. Единственото, към което трябва да се стремим, е момчето да се чувства щастливо…

— Знам, Деми, признателен съм ти. — Мъжът се питаше какви ли са зърната на гърдите й. Най-вероятно бяха малки, но той бе сигурен, че са тъмни като бадемите, които още държеше в ръката си, и вероятно ставаха твърди при допир с вода. Представи си я във вана, вдигайки нагоре гърдите си. Една много красива червенокоса холандка, с която баща му срещаше, след като се бе развел с майка му, имаше същите такива малки гърди, но той много ясно си спомняше големите й островърхи зърна. Малката го викаше да я гледа, докато се къпеше. — А сега трябва да тръгвам… Пабло, качвай се. Искаш ли бадеми, Деми? — Тя отказа с усмивка, не бивало да пълнее. — Благодаря ти за всичко. Наистина.

Излезе от колежа и започна да се върти из улиците, без дори да го съзнава. Звънливият гласец на Деми се загнезди в главата му. „Благодаря ви. Благодаря.“ В един момент се обърна към момчето.

— Следващия път, като измисляш такива заплетени лъжи, после няма да си признаваш, че си излъгал.

— Какво значи „заплетени“? — попита детето.

— Сложни.

Момчето си сложи колана и погледна през страничния прозорец.

Мъжът наблюдаваше косо двуцветната му синкава бейзболна шапка. В профил то силно приличаше, даже и по пиърсинга на устната, на майка си, която беше много хубава и се казваше Джеси. И мъжът се запита, не за първи път, какво би казала Джеси, ако бе живяла достатъчно, за това същество, което му беше завещала.

Доста труд му струваше да я убеди. Освен че му бе една от предпочитаните ученички по информатика в Брюксел, бе против идеята да разваля фигурата си с една бременност. Мъжът привидно прие доводите й, но няколко дни след това опакова багажа й и обясни, че предвид липсата на каквото и да било бъдеще пред тяхната връзка, е принуден да й каже „сбогом“ и я приканва да напусне апартамента, който деляха. Беше зависима, той се стремеше именно към такава жена, и накрая отстъпи между сълзи, оправдания и едно пиянство с шампанско. „Ще имаме дете, Хуан, ще ти родя дете, Хуан…“ Джеси обичаше да се напива и мъжът се бе възползвал от този прекрасен навик, бе организирал предполагаемото транспортно произшествие с младата майка само два месеца, след като бе родила Пабло. Накратко, нямаше как да продължава да е жива, а, от друга страна, случаят с момчето не бе обикновен каприз на съдбата, беше планирана и осъществена операция. Детето бе защитата му срещу полицаите под прикритие. И това бе грижливо пресметнато. Можеше да приеме затвора и бе сигурен, че един ден щеше да попадне в него (както и че ще излезе), обаче не искаше дори и да си помисли, че ще влезе в някой от ония капани. Това не. Каквото и да е, но да го опандизи някоя от ония пикли…

Докато караше и за да забрави досадния инцидент с Деми, реши да направи последна ревизия на всичко, което трябваше да купи, сега, наум, без всякакво отлагане. „Нов килим, пластмасови чували, въже, два фенера, още един свредел, дезинфектант, биологически разтворител, залепваща лента.“ Махна с ръка пред звуковия сензор и с пълна сила се разнесе техно рап. Нито той, нито детето си дадоха вид, че изобщо слушат тая оглушителна музика. Най-необходимото бяха пластмасовите чували и въжето. Свали си черните очила, защото нощта почти се беше спуснала и тъмите облаци се бяха надвесили още по-ниско над Мадрид, сложи ги в горния джоб на виолетовото си сако „Валентино“. Тоя цвят му харесваше, и на момчето — също. След секунда угаси радиото. Спомни си, безпричинно, една картина, която му се бе сторила любопитна: гърдите на труп, едното зърно втвърдено, а другото потънало навътре. Изпоти се, но не успя да реши защо.

— Татко — каза детето.

— Какво?

— Можеш ли да пуснеш пак музиката?

— Не.

Момчето вдигна рамене, бръкна в якето и извади портативен плейър.

Докато въртеше волана, за да намести колата в една улица без изход, мъжът се разсея по многото обяви за наближаващия празник Хелоуин: жълта тиква, зад която девойка криеше своите гениталии. Беше чел някъде, че Хелоуин е древен езически празник, на който се правят оргии, но вече видоизменен, както всички други днес. Мъже, маскирани с рога от елени, прелъстени от богинята Диана. „Богини и рогоносци“, помисли си. През това време активира с махване на ръка телефона в автомобила. „Колеж. Директор“, изрече. Чуха се две пиукания, преди да прозвучи гласът на секретарката и след нейния този на господин Брук. Разговорът бе кратък, но независимо от това мъжът намери време да си мисли за разни неща, докато директорът на колежа се мъчеше на своя си испански да угоди на влиятелния баща.

— Разбира се, господин Леман, щом това е вашето желание, ние сме съгласни да…

— Благодаря.

— Трябва все пак да отбележа, че Деми е доста начинаеща и все още не е запозната с…

През главата му минаха всички неща, които му оставаха да свърши. Да се обади на Кристина, за да й насрочи нова среща. Да поръча да му донесат цветя. Да купи ония обици за секретарката си, дългите и посребрени. Срещата с Ребека, системната анализаторка, която искаше да работи за елитната му компания, беше насрочена за единайсет в четвъртък, значи за утре сутринта. Не бе планирал да обядва с нея, защото предполагаше, че ще дойде заедно с още някой и не му бе приятно този някой да го наблюдава, докато се наслаждава на зелените й очи. Освен това трябваше да вземе мерцедеса от сервиза, където в понеделник го бе закарал да му оправят онази драскотина, дето ония апашчета му бяха…

Усети обаче, че да се отвлича от разговора е грешка. Вкопчи се във волана и кокалчетата на ръката му побеляха.

— … тя е добра учителка, ала все още е много зелена като педагог…

— Разбирам, господин Брук — отряза го мъжът нетърпеливо. — Но повече не желая да говоря по тоя проблем. Просто не желая повече синът ми да присъства в часовете й. Фактически не желая да я виждам повече. Дори и случайно да ми се мярка. Все едно ми е дали е зелена, или синя. Ако я видя още веднъж, господин Брук, само ако я видя, дори и отдалече, включително и в гръб, господин Брук, ако я видя във вашия колеж, ще разговарям с ръководството и ще си взема детето. Само че преди това ще поприказвам с шефовете, за да стане ясно кой управлява в това училище… Както искате.

— Разбира се, господин Леман, разбира се… Само исках…

— Както искате, господин Брук.

— Да, ясно ми е, господин Леман.

— Благодаря ви, довиждане, господин Брук.

Прекъсна връзката и стисна зъби. Съществуват жени, които си мислят, че всички мъже са мазохисти, каза си. Можеше и да е вярно, например и за него самия, но до известна степен. Припомни си, че имаше някои работи, които… (научните названия го смущаваха)… една „филия“, наречена Леополд, свързана със Захер-Мазох^[1] и неговата собствена „филия“, както и с театралното произведение „Веселите уиндзорки“, където жените безнаказано се подиграваха на мъжете. Да си мисли, че една жена му се подиграва, действително го възбуждаше, но не го отдаваше на някаква особена предразположеност, а просто на моментното им, и то искрено отношение. Когато една жена се подиграва на мъж, тя просто е искрена, разсъждаваше. Понякога и той самият ги караше да се смеят. Заставяше ги да седнат на тоалетна чиния, да го гледат и да му се смеят. Още от малък дебнеше майка си, като влезеше в тоалетната, а после и сестрите си, които останаха да живеят заедно с баща му. Винаги, когато го разкриваха, му се подиграваха. Знаеш ли какво си ти?, го стряскаше в такива моменти майка му. Жените бяха опитни в подигравките, учеха се на това още като малки и станеха ли възрастни, май с друго спираха да се занимават.

Усети, че се е качил на магистралата, и като стигна до първото отклонение, зави по него и се върна в града. Беше сигурен, че е пипнал някакъв грип, бе започнал да се поти.

— Можеш ли да си загасиш плейъра, моля те? — каза. Тоя шум ме подлудява.

Детето го спря и го прибра обратно в джоба.

— Като се приберем, първото, което ще направиш, е да си вземеш душ. Вониш на тиня.

— Ами тогава да се прибираме — предложи момчето.

— Естествено, че се прибираме. Направих само едно кръгче.

— Мога ли да погледам холовидеото, преди да се изкъпя?

— Не.

— А после?

— Ще видим.

Даде си сметка, че габаритите са угасени, и веднага ги запали. Колата си ги палеше автоматично, но той бе изключил цялата автоматика, защото го безпокоеше фактът, че някаква си машина мисли вместо него. Освен това предполагаше, че по тоя начин пести пари от амортизация.

— Какво каза?

— Вагина — повтори детето. — Нару твърди, че е все същото дали ще кажеш това, или „по дяволите“.

Мъжът се изхили и осъзна, че лошото му настроение е преминало.

— Кажи му на индийското си приятелче, че никога не е виждал истински дявол… Или по-добре нищо не му казвай. Беше шега.

— И това ли е „заплетена“ лъжа?

— Не, само грешка на езика. А в същото време е и заплетена лъжа.

— Да — съгласи се малкият. — Ще избираме ли? — попита, извръщайки глава към страничния прозорец, зад който група девойки се кикотеха на тротоара.

— Не. Направихме само едно кръгче и толкова.

— И тая вечер няма да ходим в другата къща?

— Да, тоест не. Ще ида аз сам.

Мъжът захапа устната си, за да откъсне някаква кожичка. Въпросът на детето току-що му напомни, че трябва да отиде в къщата, за да измъкне трупа. Климатикът на втория подземен етаж щеше да го запази за известно време, но не беше нужно да рискува. Тази последна фаза започна да става всеки път все по-сложна и по-сложна и фактът, че се бе отказал да й извади сърцето, изненада и самия него. Остави я да живее цели три…

— Татко.

— Да.

— Чу ли какво те попитах?

— Не — отговори мъжът.

Последва пауза и той не разбра това нов въпрос ли е, или старият, който не беше чул.

— Пак ли ще ти помагам, татко?

Едва забележимо се усмихна. Знаеше много добре откъде идваше това съмнение: от неделя вечерта — нищо. Той отказваше всяка една, която детето посочваше. Или защото бяха прекалено ниски, или прекалено млади, или пък стари. Това подкопаваше доверието в детето, въпреки че поне сто пъти му беше обяснявал, че трябва да се харесват и на двамата. И даже на два пъти бе правил отстъпки пред детинския вкус на малкия Пабло, та даже и пред капризите му. Но не можеше да продължава така.

Все пак трябваше да го окуражи по някакъв начин, за щото в края на краищата той бе неговата застраховка живот. Тогава, когато детето се намесваше в избора, той ставаше неуловим за ония капани.

И изведнъж се почувства по-добре. Продължаваше да се поти, но вече не мислеше, че е болен. Хвърли поглед към часовника на таблото, бе осем и трийсет, все същата вечер в сряда, и си каза защо пък не, имаха нужда от още една, така че можеха поне да пробват. Току-виж тая нощ съдбата им се усмихне.

— Разбира се, че ще ми помагаш — отвърна и сви по съседната уличка. — Ти си най-добрият помагач, който съм имал някога. И знаеш ли защо? Промених намеренията си… Отваряй си хубаво очите, тая вечер ще се опитаме да изберем.