Хосе Карлос Сомоса
Стръв (12)

11

Мъжът влезе в тясното мазе бос, с халат, препасан на кръста, и оздрави своя помощник и остави върху единствената свободна маса тежкия си товар. Носеше всички възможни неща, които бе успял да набави в тоя неделен ден, като най-обемистото го бе оставил горе, в гаража.

Бръкна в първата чанта и извади две машинки за телбод с въздушно налягане, бормашина с акумулатор и комплект бургии луксозна кутия. После отлепи касовата бележка, прикрепена към нея, и я вкара в малката електрическа пещ, монтирана на стената, заедно с празната найлонова чанта. Установи, че вътре имаше някакви етикети от дрехи, които не бяха изгорели. Затвори капака и реши да изгори всичко по-късно.

От втората чанта измъкна две огромни шивашки ножици, както и, това бе важно, добре че си го спомни, такаламид за смазване заедно с преносима бутилка под налягане. Наскоро имаше проблеми с машината на втория подземен етаж, която стържеше всеки път, когато я пуснеше, и то до такава степен, че не го издържаше, а със старите масльонки не успяваше да постигне нищо.

Най-накрая сложи върху масата шишетата с бетадин и кутиите ампули с дисодол, които успя да купи от дежурната аптека. Втората чанта и касовата бележка отидоха при другите. Погледна багажа, разтоварен на масата, и си отдъхна.

Бе донякъде ядосан, че трябваше да свърши цялата тая работа и неделя, да излезе от къщи набързо и да отиде до търговския център, където всичко беше прекалено видимо и на показ. По правило пазаруваше внимателно, без да се припира, а и по старите специализирани магазини в центъра на Мадрид му правеха значителни отстъпки, както и при доставки през мрежата. Но в последната седмица имаше работа до полуда и нито миг да се огледа. Така че чак в събота вечерта се усети, че незабавно се налага да достави цял куп железарии и че това трябва да се случи още в неделя. Реши да иде в „Лерой-Мерлин“, въпреки че ненавиждаше тия огромни търговски площи, пълни с фалшиви „оферти“ и където да се пазариш беше невъзможно, както и по интернет, за разлика от малките магазинчета.

На всичкото отгоре се случи и това с нараняването. Взря се в раната на синкавата светлина от неоновите лампи бе една права, червеникава драскотина около четири сантиметра и половина точно над палеца от горната страна на ръката. Беше чел, че одраскването и ухапването от човек може да се окаже особено опасно, поради което, още преди да се завърне вкъщи, го бе промивал шест пъти, три със сапун и три с хипосан, хирургически дезинфектант. Бе спряло да кърви и възпалението на кожата бе понамаляло.

Разбира се, тая раничка бе далеч по-малка грижа от другото.

Беше взел решение да забрави за него, а за тия работи разполагаше с безотказен начин: закле се, че си го спомня за последен път, след което щеше да го захвърли в пещта за изгаряне на ненужни вещи, изпаднали от собственото му съзнание.

Драскотината на ръката бе причинена от малката. А може би и другото, но затова никак не бе сигурен.

Първото бе все пак отчасти по негова вина, защото още преди спречкването беше забелязал, че ноктите на момичето са дълги и заострени, с лак, олюпен до половината, което вероятно означаваше, че не са изкуствени, следователно и не особено чисти. Малко мръсно коте. И сигурно имаше на задника или до оная си работа от ония тъпанарски татуировки, уж езотерически, и поне няколко обици на разни тайнички местенца. На пръв поглед му се бе сторила нещо като индийка, по чертите на лицето и матовия тен, после обаче се бе оказала латино, кой знае от коя страна, при стотиците им акценти. Момчето с нея не бе успял да го огледа добре, но и без това си представяше рошавите му пирги и татуировките по голите му бицепси.

Въпреки всичко се надяваше на успех. Така или иначе, покупките бяха направени. Реши машинката за смазване да я остави вътре, а останалото — в колата. Да се мотае още дълго точно по това време на деня, преди да свали нещата в подземния паркинг, бе все едно сам да отиде и да ги декларира в полицията. Но съдбата реши друго и за това допринесе фактът, че бе неделя и автомобилите на паркинга бяха нарядко.

Само една кола се пречкаше пред новия му джип мерцедес „Блуфайър“, забеляза я отдалеч, както и двете сенки, които се мотаеха около нея.

Изведнъж осъзна какво се случваше. Остави багажа си на земята и се доближи, колкото се може по-безшумно, ала явно недостатъчно, защото момичето, което охраняваше операцията, го зърна и предупреди своя съучастник.

— Хей! — извика, като ги видя да бягат. — Хей!

Момчето изчезна яко дим и вече не можеше да го стигне. Но нея — да. И докато правеше именно това, първата мисъл, която мина през ума му, а кой знае откъде се беше появила, бе: „Господи, има същата коса като на Джеси.“ Защото Джеси се подстригваше точно по този начин и всеки, който я бе познавал, щеше да го потвърди, въпреки черната вълнена шапчица на върха на главата на момичето: дълга, тъмнокестенява, права коса, като преметнат шал. А на всичкото отгоре беше също толкова слабичка и ниска. Спомни си за нея, макар че бяха минали повече от десет години от смъртта й.

Както и да е, ускори крачка и успя да я улови за кокалестата ръка под мръсното й черно яке.

— Е, и?!

— Пусни ме! — изкрещя момичето.

И той каза: „Добре, съгласен съм.“ Но не я пусна. Напротив, докато тя си губеше времето да вика, я хвана още по-здраво. Не беше особено трудно. Обърна я към себе си, последва малко борба, в която без съмнение го бе одраскала.

— Шшшшт — предупреди я, довличайки я, сякаш беше безтегловна, до стената зад колата си, и за да приключи играта на нерви, запуши устата й с ръка. — Успокой се, слушай сега… Нищо няма да ти направя… Ако продължиш да пискаш, пазачът на паркинга ще се покаже през прозореца на стаичката, ще те чуе и ще имаш проблеми. Ще довтаса полицията. И ще те арестуват, ясно ли ти е? Така че първо млъкни.

Отдръпна ръцете си от нея бавно, но не прекалено. В мига, в който я остави, тъничката й фигурка се отдели от стената и като футболна звезда го изфинтира и се плъзна покрай него. Бе се подготвил за това. Хвана я в последния момент и удави писъка й пак със същия жест.

— Виждал съм девойки на твоята възраст да ги арестуват. Много е гадно, въпреки че ги пускат скоро след това Карат те да се изкъпеш пред тях. А те са мъже. Това знаеше ли го? — Достави му удоволствие да й разправя тая идиотщина и да наблюдава как смръщва гъстите си черни вежди над ръката, затиснала устата й. — Дано те пуснат бързо, но те уверявам, че ще ти се случат и някои подробности…

— Аз… не съм направила нищо… — изхлипа, като й позволи да говори.

— Опитвахте се да ми откраднете колата. Това не е нищо, нали?

— Не… Аз не съм…

Сега вече, като изглеждаше по-кротка, се отдръпна да я поогледа. Забеляза, че зъбите й тракаха от страх и че пот бе покрила челото й. Знаеше прекрасно, че не бива да се доверява на привидното, че освен черното и бялото съществуваше една безкрайна гама от разновидности на сивото. Помисли си как начинът на живот на това момиченце даваше право на десните да проповядват, че всякакви мерки по посока на сигурността, та дори и репресии, са необходими в град като Мадрид. Това му напомни прогресивния либерализъм на Кристина, последната му сантиментална приятелка, само на двайсет и три прекрасни години.

— Знаеш ли какво си ти? — попита я неестествено учтиво.

— Остави ме… да си вървя… моля те… — захлипа момичето, притискайки се към стената.

— Знаеш ли какво си? — настоя той.

— Аз… се казвам… — смотолеви някакво име и на колко е години, и двете фалшиви, разбира се. Усмихна й се спокойно.

— Не те питам как се казваш. Питам те дали знаеш какво представляваш. А сега още нещо, дрога носиш ли? От колко време се боцкаш? Купуваш ли си от тая новата, която ви прави мозъците на попара? Гледаш ли онова предаване по младежкия канал, „Знаеш ли?“ Дето го води онази русата германка, Мишел? Преди две седмици даваха за новата дрога и направиха интервюта с такива като тебе, дето си я слагат. Господи, не си ли го гледала? Мишел не ги обвинява, сами че… То какво ли е останало от тях, та да носят някаква вина? Приличаха на мумии. Момичетата на твоята възраст не се отличаваха от момчетата. Като пияни, псуваха и плюеха. Не ги ли гледа? Чакай, имам нещо за тебе. — Не го слушаше, озърташе се уплашена ту на едната, ту на другата страна и в черните като въглени очи се показваше по един резен бяла луна, обаче много точно забеляза ръката, която той извади от джоба си, в нея държеше пари.

Размаха пред лицето й банкнотите, те прошумоляха. И тогава извади и другата си ръка.

— А това тука е визитна картичка и на нея е написан телефонен номер. На частна клиника. Можеш да се обадиш от мое име. Няма да има за тебе списък на чакащите, нито петте минути за преглед по регламент, нито шепа хапчета и после да те пратят да се оправяш сама. Ще се отнесат като с принцеса, няма да усетиш абстиненцията, ще те излекуват. Избирай, едно от двете. — Вдигна ръце и ги размаха като фокусник. — Твоя воля: продължаваш да се тъпчеш с тия гадости и да си опропастяваш живота, или тръгваш по нов път и опровергаваш тия „дълбоко уважавани“ господа по телевизията, които твърдят, че сте добитък и човешки отпадъци…

Тя го гледаше като замаяна. Къдриците тъмна коса бяха излезли от калпачето и обрамчваха главата й като качулка. Тенекиената кинкалерия, която висеше на врата й, проблясваше при всяко повдигане на плоските й гърди.

— Защо го правиш… това? — попита.

Той само сви рамене. Девойката го погледна за последен път и със светкавично движение на змия грабна парите и се отдалечи бегом. Той го очакваше и не го очакваше. Усмихна се, прибра визитката, тя не беше на никаква клиника, а на някакъв фитнес клуб, и потисна смеха си от това, че парите, които момичето изтръгна от ръката му, си бяха нейни: бе й ги измъкнал от джоба на якето, докато се боричкаха. „Ти крадеш и аз крада“, помисли си, а освен това, че можеше да има блестящо бъдеще и като джебчия. В същото време поклати глава: от самото начало всъщност му бе напълно ясно какво тая малка пикла щеше да избере. А ако бе решила, наместо да вземе парите, да поправи живота си? Глупости! Именно така стояха нещата и така са стояли без съмнение винаги. Първо златото, после оловото. Първо привидното, после съдържанието. Венецианският търговец, ковчежетата на Порция. „Мадрид на световно равнище, на висотата на останалите лицемерни метрополиси“, си каза.

Най-напред огледа драскотината на ръката си, кървеше, но се успокои, като си рече, че вкъщи имаше всичко необходимо да я дезинфектира. Събра нещата в багажника и преди да вкара и апарата за сгъстен въздух, се изкуши да провери дали всичко е наред с прекрасната му нова кола.

И тогава я забеляза. Другата драскотина върху синия металик до дръжката на вратата, не много голяма и все пак достатъчно видима. Без съмнение от някакво желязо в неумелите ръце на оня изнервен наркоман.

Къщата бе почти в планината, заобиколена от гора „Самота и природа до самата столица“, пишеше в обявата на агенцията за недвижими имоти с цел привличане на вниманието. Преди е била ловна хижа, собственост на аристократична фамилия, и единственото, което той бе запазил от старинното обзавеждане, бе една табуретка, която държеше на първия подземен етаж. Понякога поставяше върху нея дрехите, които събличаше от тях.

Караше сред тишината, разсейвана единствено от непрестанното мъркане на двигателя. Тя му напомни библиотеката с лавици до тавана и заедно с това образа на една студентка по филология с кръгли очила, с която се бе запознал преди два месеца. Погледна към небето, пак се бе покрило със сиви облаци, каквото си бе от няколко дни, тази нощ отново щеше да вали. Светлината изглеждаше някак мътна, като че ли излизаше от някакъв мръсен глобус.

Есенните листа по земята изпращяха под гумите, докато спираше пред широкия вход. Отляво бе порталът на гаража, в който имаше още два автомобила и няколко машини за автоматично пребоядисване, обаче след като свали багажа и го остави до вратата, мина през централния вход. Влезе, затвори след себе си и запали осветлението в трапезарията, като махна с ръка във въздуха. Вътре цареше тишина с мирис на абсолютна чистота и примеси на освежители на въздуха и препарати за почистване на мебели. Новото момиче за поддържане на хигиената, на което плащаше на час, се оказа ефективно. Предишната, по-възрастна от нея, румънка, която работеше, откакто беше купил къщата, няколко седмици преди това му бе съобщила през сълзи, че едно от нейните деца се е разболяло тежко и много съжалява, че трябва за известно време да се върне в родината си. „Само за два-три дни“, бе казала. Бедната жена бе разтревожена от случката със сина й толкова, колкото и от факта, че се налагаше да изостави работата си, и той се почувства принуден да я утешава. Нямаше никакъв проблем, можеше да отсъства, колкото си иска, най-важното, естествено, бе здравето на сина й. После блокира телефоните за нейния номер, изтри го отвсякъде и говори с една агенция за ново момиче, което да започне работа още от следващия ден. И когато румънката успя все пак да го открие след цяла седмица телефонни издирвания, я уведоми, че е уволнена.

Новото момиче бе прекалено хубаво, но и достатъчно глупаво, за да не бъде любопитно, и достатъчно съобразително да не го пързаля с болни деца.

— Здравей — извика високо. — Тук съм. Здравей.

Отговор обаче не последва.

Неговият „помощник“, както го беше кръстил, названието се хареса и на двамата, не бе на тоя етаж. „Вероятно е долу“, си помисли.

Подсвирквайки си мелодийка от много стар филм, влезе в спалнята, остави багажа си на пода и мина в банята. Внимателно изми раната с два вида сапун. После се изпика и си поигра с пениса. Издърпа го напред с палеца и показалеца си и леко го разтърка, докато усети, че се втвърдява. Без да го вкарва в панталона, излезе от банята и се разсъблече напълно, захвърляйки дрехите на пода: скиорски елек, яке, тениска, вълнения панталон, обувките, чорапите и ръчния си часовник с вграден компютър.

И започна да крещи.

Отвори широко устата си, отдето потече слюнка. Вените на врата набъбнаха и лицето му почервеня. Стоеше с лице към стената, все едно предизвикваше някого на дивашки дуел, в който всичко беше позволено. И без да престава да вика, вдигна юмруци и удари веднъж, два, три пъти тапицерията на стената. Усети болка, ала не достатъчно. Малката, раната на ръката, драскотината на вратата… очертания на неща, които се въртяха пред очите му. Знаеш ли какво си ти? Знаеш ли какво си ти?

Престана да крещи и да удря, но все още беше бесен. Обърна се към леглото, грижливо оправено, така както обичаше, дръпна кувертюрата и чаршафите, махна калъфките от възглавниците и започна да ги къса. В краката му се посипаха шарени парцали като разноцветни листа. Това му напомни, че е необходимо да се снабди с по-лесен начин да се освобождава от употребявани дрехи, защото пренасянето им до пещта на първия подземен етаж в къщата водеше до рискове, да изпадне някъде по пътя я етикет, я някоя от тях, я парченце плат. Спомни си и още нещо: как веднъж, когато беше на дванайсет, един съученик му надраска с цветни моливи тетрадката.

Отведнъж се почувства отлично. Огледа обелените кокалчета на ръцете си, които кървяха, но това не бе в състояние да го ядоса така, както драскотината, достатъчно бе само да ги промие. После отвори гардероба, избра един бял халат и го нахлузи. Леглото приличаше на кочина, а не можеше да го остави в тоя вид и момичето да го завари така на следващия ден, но реши да го оправя по-късно. Наново се натовари с багажа и по халат излезе от стаята. Спря за миг пред вратата на другата спалня. Ставаше дума за стая с още по-пестелива мебелировка от собствената му. Увери се, че вътре няма никой. „Долу е“, помисли си, със сигурност.

Мина през хола и кухнята и стигна до гаража. Направи му удоволствие да отвори, както беше гол по халат и бос, широкия електронизиран портал, да вкара вътре хидравличната помпа и да затвори след себе си. Спря пред трите компютъра, наредени един до друг, които контролираха чрез спътник заключването на вратите, алармите и постъпването на информация за движението наоколо и всякакви телефонни и други съобщения. Включи последния и изчете най-прясната информация: проследяването в Мадрид на предполагаемия Отровител и неговата неидентифицирана отрова, което не го заинтересува особено, така както и новините за убийства на проститутки, които обаче прегледа внимателно. Каза си, че може би няма да е лошо да си достави един по-мощен апарат, което щеше да му спести да се занимава с тия три портативни бракми, строени в редичка. Но предпочиташе да си го купи на части и да го сглоби сам, щеше да излезе по-евтино и да остави по-малко следи. В живота всичко е въпрос.

На изчакване, заключи, спомняйки си за момчето, което му бе надраскало тетрадката, и как цяла седмица го дебна, за да разучи навиците му, и после от засада му счупи черепа с метален прът, който открадна от една работилница. Е, не бе масов убиец, но не беше и против кръвнината.

Мислейки за това, се досети, че тая седмица му предстоеше да прочете отново „Венецианският търговец“. Изследваше профила Привидност, който с две думи се състоеше твърдението, че „не всичко, което блести, е злато“, като при избора на едно от ковчежетата на Порция. Не беше маловажно да опознае врага си.

Държейки покупките в една ръка, изключи алармата на мазетата и заслиза по стълбата, по която понякога ги караше с камшика да вървят голи.

Сред покоя в подземието се обърна към своя помощник. Каза му да спре, протегна ръка и напипа пулса й на гърлото. Все още се долавяше и с болкоуспокояващите и бетадина, раните по гърдите и краката не представляваха непосредствена заплаха за живота й. Обърна внимание на това колко вода й е останала. Пресметна, че можеше да изкара още поне два дни.

Наведе се и й се усмихна, като отмахна косите от лицето й. Момичето, с ръце, завързани за главата, и на колене, бе престанало да вика и сега едва чуто хленчеше, като от време на време хапеше въжетата, които се впиваха в лицето й.

— Знаеш ли какво си ти? — прошепна. От младото й гърло излезе дрезгав звук. Спомни си за крадливата латиноамериканка. — Знаеш ли какво си? — настоя още веднъж и развеселен посочи към гърдите й. — Избирай: месо или пари.

Не последва никаква реакция. Беше явно, че има нужда от нов материал.

Изправи се и продължи работата със свредела. Мързеше го, бе отегчен и го вършеше бавно.

Погледна колко е часът на лаптопа в мазето, който контролираше машините. Седем и десет, достатъчно време да слезе до града. За друга.

— Вземи си душ и си смени дрехите — заповяда на помощника си.