Хосе Карлос Сомоса
Стръв (29)

28

Понякога ми се струваше, че нямам вътрешности. Все едно бях направена от шепи кал, оформени като жена. Бях толкова навикнала да играя, да представям всякакви състояния, че вече не можех да си дам сметка какво всъщност самата аз усещам.

Но на траурната церемония за Клаудия беше различно.

Клаудия Кабилдо не бе моя приятелка. Никога не бях ходила с нея на кино или на купон, никога не й бях честитила рождения ден. Ала за мен бе нещо като символ, символ на борбата ни, на страданията ни, на нашите провали. А сега и на измамата, сред която живеехме, на ужасяващия фарс, на чиято сцена ни караха да играем.

В тоя миг не се чувствах изпразнена. Някъде вътре съхранявах дълбока болка, но тя оставяше достатъчно място за едва сдържана ярост. Тялото ми бе напрегнато, от очите ми течаха сълзи като лава от вулкан. Все едно наново се готвех да се боря с Воайора.

Състоянието ми единствено можеше да навреди на ритуала, който предстоеше.

Предният ден бе изтощителен. След като пожарникарите спасиха каквото бе останало от къщата на улица „Тесео“ в Лас Росас — четири опушени фасади и едно овъглено тяло, — дойдоха подробните полицейски разпити. Вече не помнех колко пъти бях разказала как се бе поддала на спомените си, как дълго и непреодолимо бе предчувствала края си, изсипвайки върху себе си бензина от старата косачка. Как ние с Нели търчахме от единия до другия край на къщата напразно, търсейки каквото и да било, с което да угасим търкалящата се с писъци топка в пламъци, изпепеляваща всяко нещо, което срещаше на пътя си, и как, рухнали пред неизбежното, със сила изтиках Нели вън от къщата. За щастие Падиля дойде в комисариата достатъчно бързо, за да ме измъкне от ролята на свидетел. Щом се върнах вкъщи, изключих телефона и се проснах с дрехите на леглото. Оттам нататък не помня почти нищо. Като че ли тоя понеделник бе изчезнал от календара ми.

През нощта се мобилизирах и намерих достатъчно сили да прегледам съобщенията, имаше едно от Мигел: на следващия ден бяха организирали отдаване на почит на „една от най-великите“. В тесен кръг, разбира се, в някакъв параклис в Лас Колумнас, северната магистрала. Бях поканена. Реших да отида, най-малкото, за да говоря на четири очи с Мигел, ако се представеше подобна възможност.

Вторник, последния ден от октомври, не валеше, когато стигнах в Лас Колумнас, въпреки че сивите облаци се бяха скупчили в небето над нас. Твърдението, че събирането ще е в тесен кръг, бе пресилено. Беше едва ли не нелегално. Години непрекъсната борба с най-гадния престъпен свят и още няколко, прекарани в лудост, приключваха с два служебни автомобила и десетина отзовали се: Падиля, Гонсало Сесеня, координаторката по обучението Олга Кампос, профайлърите Начо Пуентес и Рикардо Монтемайор, неколцина бивши агенти, Мигел и аз. И най-странното, майката на Клаудия, висока, в траур, с посивяла къса коса, която никога не бях виждала. Учудих се, че около Клаудия все пак е имало някакви близки хора, но и спрях да се учудвам, когато видях лицето на дамата, застанала в първата редица на опечалените. Бе дошла, защото приличието го изискваше, очевидно, както Падиля и Сесеня: големци, омесили се с плебса, за последно „сбогом“ с Клаудия Кабилдо.

Параклисът — глуповато артистичен, отвътре се чуваха наивистични химни, изпълнявани от тъпо детско хорче. Млад свещеник, плешив и нисък колкото дете, се запъна, докато произнасяше името й, а после направи няколко паузи, изчитайки останалото за покойната. Ковчегът бе сложен върху подпори, които повече приличаха на столове, и още преди да почне службата, Начо Пуентес тихо подхвърли с шеговит тон, придавайки си важност: „Няма бюджет.“ Но не се засмях. Стана някак изведнъж, чувствах се освободена от театъра, а той изчерпваше всичко.

Или почти. Мигел ме прегърна и искрено, на няколко пъти, ми каза „обичам те“. В един момент, след като церемонията започна, бедната Нели истерично се разплака. Беше събрала косата си и изглеждаше състарена с поне двайсет години. „Сега тя ще има нужда някой да я гледа“, си помислих. Мъката на Нели, единствената истинска приятелка, която Клаудия бе имала в живота си, неочаквано ме впечатли. Може би защото й завиждах. Исках да мога да изразя онова, което изпитвах към тия политици, агенти и профайлъри, които се правеха на ужасно опечалени. Парадоксално, но факт, единствено Нели, зрителката сред толкова актьори, даде воля на чувствата, които я душаха.

Никой не пристъпи напред и не взе думата, както в погребенията по американските филми. Ние в Испания нямаме подобни навици. Освен това не беше лесно да се каже каквото и да било за Клаудия. В биографията й нямаше, за разлика от болшинството от нас, големи семейни трагедии, разведени родители, дори не бе и родом от Валенсия, трудно детство и разни такива. Дженс си я беше подбрал да си я направи точно каквато искаше, по своите мерки, и това бе единственото, което в края на краищата остана.

И също така, доколкото аз вече знаех, я бе съсипал без остатък.

Моята ярост обаче не бе насочена единствено към Дженс или хората, под чието крило той бе съществувал, мразех и себе си.

Беше ми трудно да си го призная, но бях причината за изравянето на кошмара Клаудия, след дълго забвение. Ала и не намирах утеха в мисълта, че истината е за предпочитане, защото истината бе пред мен и се състоеше в мизерен ковчег, пълен с купчина обгорели кости на едно момиче, предадено от своите началници. („О, скъпа — щеше да изрече Начо Пуентес, — ти изгоря действително в своята работа.“) Чувството за вина бе непоносимо.

Вероятно именно на него се дължеше онова, което впоследствие се случи.

— Амин.

Кратката церемония приключи, свещеникът излезе от олтара през една странична врата и първата редица опечалени се изниза. Падиля, по черно сако и черно поло, съпроводен от Олга Кампос и още някакъв служител, чието име не си спомних, мина покрай мен, погледна ме бегло и въздъхна. Всичко се свърши — заключи тъжно.

Докато го казваше, останалите от свитата, в това число и госпожата, която изпълняваше ролята на майката, обърнаха гръб на ковчега още преди да го изнесат, което не можах да издържа.

Всичко се свърши.

Освободих се от ръката на Мигел и със зачервени очи под черните очила, които си бях сложила, извиках:

— Не, не се е свършило всичко. — Гласът ми трепереше. — Едва започва. — Падиля се закова на място, въпреки че изглеждаше далеч по-малко изненадан, отколкото би бил, ако бе невинен. Кръглото му лице бе избледняло и състарено. Предположих, че го мъчат угризения, както е било и с Алварес, и това ме окуражи да продължа. — Ще стигна до дъното, Хулио. Това ще е последното, което ще направя, преди да зарежа тази шибана работа, и ти се кълна, че оттук нататък няма да можеш да седнеш в шибания си кабинет, без да се сетиш за мен… Ще съм като трън в дебелия ти задник…

— Нищо не разбирам, извинявай — изрече, премигвайки, Падиля.

За нещастие никак не успявам да се владея, когато давам свобода на истинските си чувства. Винаги губя контрол, като Кориолан, гордия воин от произведението на Шекспир. След тая престрелка с точни изстрели започна някаква абсурдна караница:

— Още не знам дали тая история със сестра ми има нещо общо с Клаудия… Смятам, че да… Мисля, че съм сигурна… Ще събера доказателства, предупреждавам те…

— Диана, господи… — мрънкаше Мигел зад гърба ми.

Не говорех високо, но въпреки това вече имахме публика. След като се увериха, че майката на Клаудия е излязла, Сесеня, Олга, Начо и Монтемайор се бяха извърнали и ни гледаха.

— По-добре си иди и си почини — каза кратко Падиля. — Изтощена си.

— Искаш ли да ти я разкажа цялата тая игра аз? — Бях се доближила до него толкова, че синята ми блуза се опираше в сакото му. — Да им разкажа ли на Сесеня и на Олга как Клаудия падна в дупката, или те вече знаят? — Падиля завъртя глава, сякаш за да покаже, че дори не е необходимо да ми отговаря, и се отдалечи, следван от гласа ми. — Клаудия умря, аз обаче не съм! Чуваш ли ме? А и още не съм паднала вътре! Остави ме… — Отблъснах ръката на Мигел, но като видях лицето му, ме обзе срам. — Съжалявам.

— Диана, искам да говоря с теб, само че не тук.

— И аз искам да говоря с тебе — заявих му решително. — Да си тръгваме.

Празната църквичка ме задушаваше с мириса на погребални венци и букети, но мрачният студен октомври навън ме освежи. Служебните коли си заминаха и останалата част от недотам официалната публика мудно се отправи към паркинга. Вътре вече нямаше никой.

Или почти никой.

Познах го веднага. Тъмен силует, който се движеше, накуцвайки, към изхода. Привидно бавно, но бе достатъчно далеч, за да се досетя, че е присъствал на церемонията още от самото й начало, седнал някъде на последните редове, така че при първа необходимост да напусне.

„И напълно дискретно, нали? О, да, най-вече дискретно.“

Взех светкавично решение, разговорът ми с Мигел можеше да почака, а нямах представа кога щеше да ми се предостави подобна възможност. Целунах го, обещах му, че още същия ден ще го потърся, и без да се задълбавам в отговори на въпросите му, се завтекох след призрачната сянка.

 

 

— Господин Пийпълс! Тръгвате ли си? Ще пропуснете тържеството? Падиля ни е поканил всички да честваме успеха на операцията с Ренар…

Виктор Дженс едва забележимо забави крачка, макар че споменаването на името на Ренар го накара да се вдърви. Бе облечен целият в черно от главата до краката: шапка, палто, ръкавици. Гледан в гръб, само бялата му коса се развяваше между шапката и яката на палтото. Лакираното дърво на бастуна му просветваше в мрака.

— Диана… — промърмори, като че ли произнасянето на името ми му причиняваше болка в слабините. — Нямам желание да разговарям с теб, мила.

— Именно. Така ще разберете какво е да правиш нещо без желание. — Препречих му пътя. Бях готова и на повече, ако станеше необходимо. — Искам си сестрата, Дженс.

Последва кух смях.

— Никога не съм се и съмнявал, тя е слабото ти място. Как е Вера?

— Ще ви кажа, след като ми кажете къде е. — Опита се да ме заобиколи, но аз застанах точно срещу него. — Моля ви, върнете ми я и имате думата ми, че няма да ви издам, докторе…

Тая молба го стъписа. Погледна ме за миг. Носеше очила с толкова черни стъкла, че върху белезникавото му и кокалесто лице изглеждаха като празни орбити. Все едно ме наблюдаваше череп с нахлупено бомбе.

— Големият проблем на всички професионалисти — каза — е, че смесват чувствата си с работата. Наистина, скъпа, нямам намерение да разговарям с тебе. Уморен съм…

Можеше да му забия един юмрук в старческата физиономия и не уважението ми към него ме спря, а жестът, който направи със свободната от бастуна ръка, сякаш повика някого. Намирахме се до един страничен изход, а малко по-натам в бялата стена на църквичката имаше отворена метална решетеста врата и до нея паркирана тъмна кола с двама мъже, които чакаха отвън. Единият, як, приличаше на шофьор на камион, другият, хилав и млад, с войнствен вид, се доближи до нас, пъхнал ръце в джобовете на якето си.

— Да, докторе? — Източният му акцент се набиваше. — Госпожицата ли ви притеснява?

— Да, Васили — потвърди Дженс. — Изхвърли я, моля те.

Очаквах, че ще се опита да сложи ръцете си върху ми, и се подготвих. Но вместо това разтвори слабичките си крачка, вдигна ръце към гърдите си и разпери пръсти, а в същото време се преви в кръста и започна да премества тежестта на тялото си от единия крак на другия. Разпознах първите стъпки по Басиани в маската на Тайнството. Тия жестове и декорът на белия зид накараха кожата ми да настръхне и усетих тръпки, причинени от смътно удоволствие. Тая техника бе много, много ефективна за даване на отпор на агресии и осъществяването й от страна на младия човек бе сравнително добро. Само че бе допуснал една-единствена грешка. Малка, но фатална.

Аз нямах намерение да нападам никого.

Все едно да те целуне някой по време на съня ти: Събуждаш се отведнъж, забравил, че си спал. На моя псином му допадна етюдът на младежа, ала не бе достатъчно, за да ме блокира. В замяна аз пък опитах друго. Бях забелязала изражението на Васили, докато изслушваше заповедта на Дженс, и ми се стори, че е от филията Оратор. Приложих една техника на Орвил: преобразих желанието да разпитам Дженс във фалшиво чувство, събрах ръце на главата си, промърморих „колко много съжалявам“ и се възползвах от гардероба, който носех на гърба си: черното яке с вдигната яка и черните кожени панталони, с цел да изобразя едно властно, но в тоя миг умоляващо същество. Оратор, осъществен набързо, си е чиста случайност да пожъне успех, не върши работа като маските, предназначени именно за светкавична реакция, ако уцелиш обаче, печелиш джакпота, така че си струваше да се рискува.

И попаднах в десетката.

Щом въпросният Васили се ухили като идиот и заряза представлението си, се усмихнах:

— Значи, сега си хващате надничари да ги правите агенти, а, Дженс?

Засмя се. Смехът беше като упражнение, което са ни карали всички да повтаряме до втръсване, а очевидно на Дженс му беше за първи или втори път.

— Бедният Васили! — изграчи. — Той е предан помощник, научил е някои номера, обаче… Ти сбърка, не е Оратор, а Невинност, но двете филии се преплитат и успя да го объркаш… Не се сърди, момче, направи възможното, само че това е Диана Бланко. Мое произведение — добави гордо. — И сто като тебе не могат да я удържат. — Васили спря да ме съзерцава, след като се бе изцъклил, сякаш се бях появила гола нощем между него и жена му, и се отдалечи, тътрейки се като зомбиран. Дженс ми се усмихна отново. — Добре, ти печелиш. Има много хубава пътечка тук, да си направим една есенна погребална разходка…

Наименованието Лас Колумнас^[1] идеше от виещ се нагоре къс път, около който нечия развинтена фантазия на скулптор бе изваяла половин дузина високи гранитни стълбове… Обикновени цилиндрични форми без никакви орнаменти, но явно в съзнанието на Дженс те присъстваха като естествен декор на филм за римската класика. Спря пред един от тях и много внимателно ме огледа. Почувствах се като замаяна, участничка в някакъв етюд.

— Казаха ми, че си осъществила невероятна операция — подхвнана. — Е, не е нужно да ми поднасяш благодарности… Беше си чиста размяна: ти ми направи една приятна сесия на Красотата, аз ти предоставих необходимата техника… Спечелила си по точки, както виждам. Не те е наранил много, така ли? Само няколко драскотини по лицето, малко удари и… — Посочи ръката ми с бастуна. — Това какво е? Малкият пръст? Сигурен бях, че детето ще направи нещо такова… Като машинка е това момченце: гледах холовидеото, заснето в психиатричния център, и написах доклад да си го върнат обратно в колежа и да го нарекат „Артур на новото време“. Притежава всички качества да стане като теб: красавец е, ловък, може да му се въздейства, харесва му да мами, та даже не си и дава сметка колко много лъже… На това отгоре му е нанесена точно необходимата семейна травма. „Син на Кориолан“, чиста проба, разкъсва живи пеперуди. Ако се обучи добре, ще стане страхотен агент…

— И вие ще проведете експеримента с него, така както направихте с Клаудия? — прекъснах го. Дженс повтори името й с известно неудоволствие, явно показваше, че каквото и да си кажем за нея, щеше да му бъде безразлично, но аз не отстъпих. — Може ли да ви попитам нещо? Защо днес дойдохте тук, докторе? Искахте да удостоверите финалния резултат от своите опити, или все още сте способен да изпитвате угризения?

Отвърна на погледа ми.

— Доколкото виждам, се намираш в морална криза и ще ти задам също един въпрос — отговори. — Успявала ли си да отстраниш някого като Воайора само с угризения? Угризения ли изпита пред този… диамант, предназначен за удоволствие?

— Искате ли да знаете какво изпитах? Отвращение. От себе си и от собственото си занятие. Все едно да си мислиш, че си същото такова насекомо, каквото в момента мачкаш с обувката си.

— Изпитала си отвращение, защото си изпитала удоволствие, не е моя вината, че от малки ни възпитават, че удоволствието от подобна постъпка трябва да предизвиква отвращение. Той е изпитал удоволствие от това да те съблича и връзва. Синът му е изпитал удоволствие, че ти реже пръста. Ти си изпитала удоволствие, премахвайки ги и двамата. Никога не можа да възприемеш смисъла на това какво е да си агент-примамка, затова и си толкова добра.

Аз отричах с глава. Защото нямах желание да навлизам в диалектическата му игра.

— И какво си мислите, че изпита Клаудия, като си даде сметка, че Ренар никога не е съществувал? Или като си спомни, че вие също сте присъствали там, докато са я измъчвали?

— Диана. — Дженс прокара ръката в ръкавица по лицето си. — Имам онлайн среща с лекаря точно след час… — Показа ми медицинската гривна на китката си. — Нали знаеш, сърцето, кръвното, тия старчески подробности… И бих желал да си отида вкъщи. Така че кажи ми какво точно искаш от мен…

— Искам да зная защо съм работила през всичкото това време досега.

— Никой не е твърдял, че работата ти е нещо лесно — отвърна студено.

— И никога не е била — съгласих се. — Но нито Клаудия, нито пък аз допускахме, че най-голямата ни пречка сте вие.

Над нашите две глави, в заоблаченото небе, започна да се разразява буря, проблесна светкавица. Черните поли на палтото на Дженс се вдигнаха нагоре от вятъра. И двама ги проследихме с очи, но аз сведох поглед първа.

— Беше заради маската Йорик, нали? Вашето лично удоволствие, вашата отвратителна амбиция да я овладеете… Тайно сте изградили онова свърталище, измислили сте оня психар или просто сте изровили образа му от архивите и сте внушили на Клаудия, че участва в действителна мисия. Тя е опитвала на няколко пъти да постигне маската на филията на Ренар, но не се е получило и сега аз знам защо. Каза ми го самата Клаудия, без да го разбира. Ренар винаги е криел лицето си. Просто са били различни хора, или бъркам? Всеки ден я е измъчвал различен човек, а тя се е напъвала да обезвреди всички по един и същи начин. И това е бил вашият метод да постигнете псинома на Йорик. Нали, докторе? Много умело решение.

Бях убедена, че съм права, но Дженс нямаше да го потвърди.

В тоя момент дори не ме и слушаше: бе повдигнал лицето си гордо нагоре към буреносното небе или към върховете на гранитните колони наоколо.

— Псиномът — каза, и то така, сякаш с тая дума бе възможно да бъде обяснено всичко, което се случи — е най-важната крачка, която човечеството направи от момента, в който успя да се самоосъзнае. Ние, разбира се, не бяхме първите, които заподозряхме неговото съществуване. Древните кабалисти говорели за нещо средно между човешкото тяло и духа, наричали го зелем, което някои отъждествяват с голем, образ по човешко подобие, олицетворяващ рая, предназначен да доставя удоволствие. Не щастие — допълни. — Удоволствие! Което може да ни доведе до върховно щастие или страдание. Джон Дий е бил кабалист и е приложил познанията си, създавайки Гностичното общество. Вероятно Шекспир е бил от малък възпитаник на това Общество и произведенията му са сценично пресъздаване на онова, което е научил. Псиномът… Просто фактът, че движенията на едно тяло, звученето на един глас могат да докарат другиго до лудост или до екстаз… Смисълът на разума и чувствата. Възможността да бъдат контролирани масите от една-единствена личност… И какво, ще се противопоставим на това да бъде проучена тая вселена от плът и дух с фалшиви морални доводи? — Обърна към мен черните дупки насред лицето си, напълно излишни в сивата самота на този ден. — Естествено, че Падиля и Алварес се съгласиха! И ти щеше да направиш същото на тяхно място! И не можеше да се постъпи по друг начин. Вашето обучение бе много тежко, но вие знаехте, че то е само обучение. С Йорик обаче беше нужно агентът да вярва в истинността на това, което се случва. Имаше кръв наистина, ала както казва Кориолан „кръвопускането е целебно“… Разбира се, че се съгласиха и го одобриха… И после го покриха напълно… А глупакът Алварес го изтърси от прахта…

— Той поне има доблестта да се самоубие — прибавих.

Изглежда, не ме чу, лицето му се изкриви от злоба.

— И знаеш ли защо направиха всичко възможно да го скрият? Ще ти кажа. Защото се провалих. Ако бях постигнал филията на Йорик, сега щях да управлявам профайлърите в цяла Европа. А аз какво направих? Алварес и Падиля обявиха официалната ми „смърт“, испанското правителство дезинфекцира всички места, през които бях минал, и за капак, си спечелих омразата ти. Защото не успях. Или казано по-точно, защото Клаудия не успя.

Тоя път обаче го направих.

Секунда след това погледнах ръката си, като че ли не можех да повярвам, че съм ударила един старец. Очилата на Дженс бяха паднали безшумно на земята, той се подпря с бастуна на колоната и тихо се наведе да си ги вдигне, треперейки повече от необходимото с цел да подсили чувството ми за вина. Но не усещах вина, нито пък отвращение, само една безкрайна, неизчерпаема тъга.

— Винаги съм се питала защо приех да стана това, което ме направихте — казах, опипвайки алеята с крака като слепец. — Сега вече знам: за да освободя земята от хора като вас.

Не проговори, докато не постави очилата на мястото им, шапката наклонена точно както желаеше и бастуна в ръката с ръкавица. После потърка бузата си, следите от пръстите ми се червенееха още и си дадох сметка, че това бе единствената червенина, следа от живия живот, която човек като Дженс би могъл да допусне. Първите дъждовни капки започнаха да падат по едно и също време със сълзите ми.

— И защо Клаудия? — проплаках. — Тя толкова ви обичаше, обожаваше ви… Защо трябваше точно нея? Господи, Дженс, защо нея?

— Точно поради тази причина. Защото ми бе предана и знаех, че няма да се предаде. Клаудия беше част от мен. Тя бе напълно отдадена. Тя щеше да ми подари Йорик…

— И в замяна вие я предадохте… И после я унищожихте.

— Не в мое присъствие се заля с бензин — измърмори, връщайки ми по свой начин шамара. Понрави ми се този вид жестокост, спрях да рева. А той се отърси от спомените за своите неуспехи и поне привидно показа съчувствие. — Но има нещо, което искам да знаеш, Диана: не съм отвличал Вера, ако продължаваш да си го мислиш… Нелегалните опити приключиха с постановката по ликвидирането на Ренар. А аз съм извън играта от години…

— Само че имате телохранители, обучени като агенти. Защо? Това не ми говори, че сте извън играта…

— Мисли каквото искаш. Колкото до мен, повтарям, не съм провеждал обучение никому, нито по официален, нито по неофициален начин. — Дъждовните капки все по-нагъсто се удряха в бомбето му. — И сега, ако си приключила с разпита, трябва да се прибирам вкъщи: тоя дъжд е вреден за моя псином… — Тръгна с накуцващата си походка, но преди това, както винаги го правеше, подхвърли, без да се обръща: — Трябва да питаш Падиля… Ако има нещо покрито, той е човекът, който знае.

Гледах го как се отдалечава и бях сигурна, че ме лъже.