Хосе Карлос Сомоса
Стръв (10)

9

Рикардо Монтемайор и Начо Пуентес бяха профайлъри, координаторите по този случай. В петък сутринта вече ме чакаха в Лос Гуардесес. Щом и тримата седнахме, Монтемайор каза:

— Начо, почвай ти.

— Не, ти. Ако нещо се объркаш, ще те поправям.

— Уф, тогава не искам да си отваряш устата до обяд.

Засмяхме се. Монтемайор и Начо непрекъснато се шегуваха помежду си.

— Да видим. — Монтемайор вдигна едната си вежда. — В профила на Воайора има и много лоши, но и добри неща…

— Вече сбърка, sorry — сряза го Начо. — Има лоши, много лоши, на трето място, просто гнусни. А тия последните преобладават.

— Да допуснем. Няма да обсъждаме гледната ви точка, монсеньор Пуентес.

Начо вдигна ръка в знак на благодарност. Монтемайор продължи:

— Във всеки случай разполагаме с доста данни. Може би е по-добре ти да ни питаш, Диана.

Кръстосах крака и задържах малкия ноутбук в лявата си ръка, за да се почеша по хълбока с дясната.

— Да, имам един въпрос, момчета — казах. — Как мога да го направя на кайма за три нощи?

— Първо го направи и после ела да ни разкажеш — отвърна Начо.

— Скъпи ученико — присъедини се Монтемайор, — госпожица Бланко има нужда от алфата, преди да стигнем до омегата.

— ОК, тати.

Монтемайор измърмори и пак вдигна едната си вежда, докато се наместваше в стола. Наистина бе по-възрастен от Начо, но все пак не можеше да му бъде баща. Въпреки рядката му коса и сивата брадичка, липсата на бръчки и гладката кожа го правеха да изглежда на не повече от четирийсет и малко години, действително до известна степен накърнени от шкембето, което нямаше как да се скрие. Обличаше се крайно небрежно и никак не ми бе ясно защо му бяха войнишките елечета и камуфлажните клинове с хиляди джобове по тях. Затова пък, точно обратното, Начо Пуентес бе от ония маниаци, които човек лесно можеше да си представи само като погледне манекените в луксозните магазини. Гъста черна грива, сресана назад, мургава кожа, тъмни очи, тяло на танцьор в изваяни маркови дрехи (в случая тъмнокафяви „Армани“), които му придаваха толкова съвършена мъжка хубост, че чак ми ставаше блудкаво. Говореха, че бил гей и че партньорът му бил Монтемайор, но аз си мислех, че тия слухове по-скоро бяха плод на завист от страна на някои мъже, готови да обявят за педал всяко антично божество, слязло да се разходи по земята.

Едно обаче беше сигурно, ставаше дума за двама от най-добрите криминални психолози в Европа и тъкмо това ме интересуваше повече от всичко останало.

Защото, от друга страна, Воайора бе най-гадното нещо в същата тая Европа.

— Да видим какво знаем. — Монтемайор бе сложил малък лаптоп върху коленете си. — Знаем, че е мъж, произхожда от Кавказ, около четирийсетгодишен, симпатяга, хубавец, умен, здравеняк, с високи доходи… С една дума, като Начо — заключи.

— Моите доходи все още са ниски, dear professor — отвърна Начо.

— За твое добро, надявам се да имате и още някоя и друга разлика — добави Монтемайор. — Притежава добре оборудвана къща на няколко етажа и мазе, по-скоро два подземни етажа. Навярно тя се намира в околностите на Мадрид. По-малко вероятно — в близките населени места. Принадлежи към профила на Жертвоприносителя…

— Дебеличък е. — Начо се съгласи. — Нататък, ползва въжета, за да им връзва главите…

— All right. И му става от черни трика и прашки…

Монтемайор погледна колегата си с укор.

— Прашки? — изгрухтя. — Кюлоти, по дяволите. Говори по християнски, мамка му.

— Sorry, daddy.

— Няма равен на себе си. Начо и аз сме по-склонни да го смятаме за вдовец, отколкото за РШ.

Вдигнах поглед от ноутбука си.

— РШ?

— „Разведен шибаняк“ — поясни Начо и двамата се изхилиха. — Нотариални покани, дела за издръжка, астрономически пенсии, нали си наясно…

— По-скоро вярваме, че неговата гургуличка е изчезнала от белия свят.

— По-скоро вярваме, че той й е помогнал да изчезне — уточни Начо.

— Но не знаем кога. Вероятно е била първата му жертва. — Монтемайор сви рамене. — Харесало му е и е повторил. Всъщност неговата еволюция напомня „Berowne Perjuro“-цитира с тон на учен. — Нямаме представа и кога е започнал. Вероятно като много млад, постепенно е усъвършенствал своите ритуали и е ускорил ритъма. Възможно е преди да го е правил, където свари и когато може. Сега е „Berowne“ и си има определено място. Свое царство. Вярваме, че това е собствената му къща, и затова смятаме, че е разделена на две: горна — предназначена за неговата съвест, и друга, долна, за щенията му.

Отбелязах това. Знаех, че Монтемайор се позоваваше на труда на Виктор Дженс върху комедията на Шекспир „Напразни усилия на любовта“, в която един крал и трима негови поданици се заклеват да водят праведен живот и да се занимават единствено с учение, докато четири дами от френския двор се намесват и ги отклоняват от предначертания път. Първият от тях, който решава, че трябва да разтрогнат клетвата, се казва Бирон. Дженс нарича със същото име престъпника, който, след определен период на потискане, освобождава без всякакви задръжки вътрешната си същност и нищо не е в състояние да го спре. С кръстосани крака под масата и ноутбука на колене написах: „Той е Бирон, минал е през етап на потискане на своите желания за жертвоприношения. А сега ги осъществява в къща, вероятно в извънградската част.“

Внимателно прекъснах Монтемайор с въпроса дали подобно предположение би могло да се свърже с известна склонност към така наречената зависимост от Погледа, която според Дженс бе ключът към драматургията на тази комедия. Приеха моята хипотеза.

— При това положение е особено важно да се отчете значимостта на визуалния контакт, Диана — уточни Монтемайор. — Не твърдя, че не би му харесало да го наблюдаваш, но неговото съзнание по някакъв начин е било възпламенено от собствената му психосъщност и това в значителна степен е засилило възприятията му за самия себе си в качеството на ръководещ субект.

Начо добави:

— И тоя ритъм на граблива птица: деветнайсет жертви за осем месеца.

— Двайсет, ако смятаме Елиса — поправи го Монтемайор.

Бях разсеяна от мисълта да прегледам една стара студия на Мур за техниката на Погледа и се наложи да ги помоля да повторят последното, което бяха казали. Усетих, че ме лазят тръпки.

— По моя информация са само дванайсет — вметнах. Между лицата на психолозите се бе появил виртуален екран с двайсет карти от някаква странна колода с лица на момичета.

— За да не се вдига прекалено много шум, Вътрешното министерство реши да замете съмнителните случаи под килима — поясни Монтемайор, — макар да ни е известно, че не става дума единствено за проститутки и имигранти. Има и испанки, една френска туристка, полска студентка, една рускиня…

— Преобладават от източните страни, може да се каже — продължи Начо. — Но групата е космополитна. Подбира ги винаги с дълги крака. Две от тях са балерини. — Погледна ме и ми смигна. — И твоите са дълги. Това е в твоя полза.

— Ще му смачкам топките с тия дълги крака — отвърнах и Начо прихна да се смее. — Защо ли са предимно чужденки? Ами и той самият може да е чужденец.

И после поклати глава.

— Разбира се, гражданин на света, но в известна степен действа успокояващо на жертвите. Говори испански и вероятно английски като родни езици. Неговото pick-up^[1] е напълно спонтанно, нищо от рода „влизай в колата или стрелям“, или пък тупаници по главата, макар че последния път, като я е вкарвал в автомобила, е употребил drugs, паралитичен spray, много ефективен. Беше останал аромат на рози.

— За бога, Начо — прекъсна го Монтемайор. — Можеш ли да говориш, както бог ни е дал? Pick-up, drugs… — И ме погледна ядосан. — Съжалявам, така е, откакто се върна от Бъркли това лято. Отговаря ми let’s go всеки път, като го питам ще ходим ли да кльопаме…

— Млъквай. Скапан испанец, son of a bitch^[2] — изрече напевно Начо.

Усмихнах се, както се полагаше на млада дама, заобиколена от кавалери в добро настроение. Не познавах нито един психолог от отдела им, който да не се лигавеше непрекъснато. Вероятно се дължеше на това, че прекарваха времето си да наблюдават ужаси под микроскоп. Шегуваха се повече и от съдебните лекари… като се сетих за това, ги попитах:

— Мислите ли, че има някакви медицински познания?

Монтемайор вдигна вежди, Начо въздъхна.

— Ще свършим по-бързо, ако ти кажем какво не знае — отговори Монтемайор, но вече сериозен. — Абсолютно наясно е с всички новости в криминологията. Използва най-добрите системи за заличаване на ДНК и изтриване на следи. Съвършен е и в почистването на тялото на финала… Какво още? Сигурни сме, че е силен в информатиката и че има медицински знания. Той е един ужас.

— Какви доказателства съществуват за наличие на полицейски и медицински познания?

Психолозите се спогледаха.

— Не са необходими доказателства — отвърна Монтемайор. — Днес всеки знае по нещо.

— В сайтовете на eBay онлайн продават заличаващи средства за ДНК от последно поколение — припомни Начо.

— Ако трябва, готов съм да се хвана на бас, че е експерт по тия теми, защото го интересуват, но разбира и от други.

Бях се навела над ноутбука и като вдигнах поглед, изненадах Начо, който се бе загледал в гърдите ми, бях без сутиен. Усмихна ми се без капка срам и аз му отвърнах. Все едно ми казваше: „Работата и удоволствието не бива да си пречат едно на друго.“

Това, което досега говорихте, е добрата страна на нещата. Стигнахме ли до лошата? — попитах.

Начо помръдна и мъхнатото му сако произведе матови отблясъци.

— Още не сме почнали с лошата, darling. Ти, Монте, на какво мнение си?

— На какво ли? Лошото тръгва оттам, че е експерт и по психологическите профили.

— Какво?

Двамата ме погледнаха, притихнали. Монтемайор затвори папката със снимките на жертвите и остави стрелката да плува върху екрана.

— Сигурни сме, че познава нашия свят и ни избягва умело, Диана. Тоест не му действат класическите номера. Да разгледаме например гардероба. Знаем, че пленява жертвите си. Това е доказано. Дебненето може да продължи дълго, но залавянето е светкавично, още в момента на попадението. Освен това при него външният вид на жертвата е решаващ. Така ли е? — Потвърдих. Това го знаех. — Само че външността не на всеки типаж е подходяща за жертвоприношение. Французойката Сабин Бернар беше ето с това палто… — Монтемайор мръдна стрелката. В сумрака на кабинета, насред едно от помещенията на отдел „Профили“ в Лос Гуардесес, се появи образът на манекен, облечен с палто. Монте го завъртя, да го видим триизмерно. — Разгледах снетите данни от квантовото изследване. Това палто не би привлякло зависимите от Жертвоприношение толкова, колкото тия от Привидност. Друг пример: германската студентка на обменни начала Силке-Хедрун Ланг. Била е облечена съвсем обикновено, широк панталон, нещо такова. — Посочи червените точки по краищата на дрехата призрак, която се бе появила на мястото на палтото. — Това секси подобие на колан, сложено ниско долу, би се харесало на някой от Падение. Само че Надя Хименес, проститутката, която той пипна един месец по-късно, е ходила почти гола, с нещо като цветно горнище и разноцветни очила, което привлича подвластните на Изложение. Зависимият οт Жертвоприношение не би следвало да бъде привличан οт разголени бедра.

Бях объркана.

— Тогава защо трябва да се обличаме по определен начин при акция?

— Защото квантовият анализ на гардероба показва, че между петдесет и седемдесет процента принадлежат на профила на Жертвоприносителя — каза Монтемайор — А останалото на разни други. Някои от тези подробности сме се опитали да ги отнесем към вашия начин на обличане, за момента без особен успех…

— И какви са останалите профили?

— Чакай. Ще ти покажем няколко примера.

Още едно чукване по клавиатурата и във въздуха се появи пано, разграфено на квадрати и във всеки един от тях различни изображения: улични лампи, тротоари, фасади на сгради.

— Околната среда влияе при всички случаи — продължи Монтемайор. — Имахме свидетел при отвличането на полската студентка Сувенка Зайонц, през май миналата година. Нейна съседка я е видяла да се качва в една кола…

— Обърнала е внимание на марката и цвета на автомобила, милата — намеси се Начо, — дамата е на възраст и, естествено, не е наясно с новите преносими апарати за светкавично „тониране“. Ние имаме такъв. Събира се в куфарче. Елементарно е: закарваш колата си на някакво място и за половин час става неузнаваема. Е, не слагаме в сметката какво струва тая технология… О, извинявайте, dear professor. Май ви прекъснах.

Монтемайор въздъхна, преди да продължи, и смени картината във въздуха.

— Сувенка е чакала автобуса, избрал я е тъкмо в този момент. Съсредоточете се върху фона. Манекенът е сложен на мястото на девойката: съвсем близо до ъгъла. Вижда се отдалече, бих казал. И още щом е забелязала колата, се е обърнала, ето така, а с това нараства и вероятността да бъде привлечен индивид с профила на Жертвоприносител… Само че вижте сега от този ъгъл или… от този, двете възможни посоки, откъдето се е задала колата… — Размърда манекена жена напред-назад и го разчлени на части, които в същия миг смениха местата си: кръст, гърди, крака. — Виждаш ли? Сценарият на това отвличане не е на жертвоприношение в чист вид, има примеси на Зора и на Тайна, даже ако включим подробностите от поведението на жертвата… С други думи, престъпникът от тази сцена не е от профила на Жертвоприносителя, басирам се на едногодишна заплата.

— Че на теб човек и лайното ти не може да отмъкне — прибави Начо.

Монтемайор не му обърна внимание.

— А в случая с Герит ван Остен…

Реших да го прекъсна.

— Не е сигурно, че точно такива са били конкретните обстоятелства при направата на избора. — Замълчах засрамена, за малко да се изпусна да ги нарека профита. — Както и да е, вие сте по-наясно от мен…

— Психологическата същност, мила Диана, си е чиста математика — каза Монтемайор студено. — В подобен момент ти си съпричастна в качеството си на актриса според сценария, но оня, който те наблюдава, реагира по точно определен и поддаващ се на изчисление начин, винаги.

— Не сме във времената на Шерлок Холмс, dear Уотсън — отбеляза Начо. — Днес всяко едно престъпление представлява уравнение, което минава през квантовите компютри.

— Край на детективите, на полицаите, на съдебните лекари… — прекъсна го наставнически Монте. — Останаха единствено компютрите, профайлърите, агентите под прикритие и Шекспир.

— Добре — съгласих се.

— Не, не, не е добре — заплаши ме Начо на шега. — Обиждаш ни, госпожице Бланко.

— По-разумно би било да ти разкажем със свои думи нещата, които специално на тебе могат да ти свършат работа — най-после реши Монтемайор, докато с привидно смирение му се извинявах: „Много съжалявам, господин Пуентес.“

Неочаквано във въздуха се появиха истински ужасии. Снимки от съдебната медицина.

— Гениталии — уточни Монтемайор. — Неорганичните предмети, които се вкарват във вагината, най-общо се разделят на два вида: с форма на фалос и всякакви други. Профилът на Жертвоприносителя никога не го прави с такива, които не наподобяват фалос, просто другото не му доставя удоволствие. Но във вагината на Сувенка Зайонц имаше повече от петнайсет стъклени парчета от бутилка, вкарвани с пинсета. Стъклата не напомнят по никакъв начин фалос, обаче във встъпителните действия към ритуала съществуваше известен процент, който не можеше да не е на Жертвоприношение. За да добиеш някаква представа: все едно Начо ги вкарва с пинсета, ти ги подбираш, една част ти, друга част аз… и всеки един от нас се влияе в тази обща работа от психиката на другия. Във вагината на Вероника Касадо пък имаше само опити за проникване, без…

— Естествено, тя беше на петнайсет години — намеси се Начо. — Бе teenager-ката на групата. Вероятно това е оказало влияние. Срещат се престъпници от филията Жертвоприношение, които не проникват в жертвата, когато е невръстна.

— Приемам, скъпи ученико. Само че при чупенето на ставите отново се появяват проблеми. И изобщо при счупванията. Те могат да бъдат открити или скрити. Първите отварят пътя към вътрешността на гениталиите. За престъпника това може да означава „счупих твоите катинари“. Воайора използва масивно съоръжение за чупене на тазобедрени кости, гръбначен стълб и разчленяване на ставите на крайниците. Но при някои жертви имаше счупени или отрязани стави на пръсти. — Разтвори и затвори лявата си ръка. — Което представлява скрито счупване, неприсъщо за профила на Жертвоприносителя…

Монтемайор се поизпъчи, обзет от чувство за наранена гордост пред Начо. Заговори за „действието на свредела“, опитите за проникване в кухини като уста, очни орбити, както и за „широкото отверстие“. Илюстрира ги с холографии на трупове, а аз ги гледах като хипнотизирана. Даже и не чувах сухите медицински обяснения на Монте. По време на своята кариера съм залавяла или съм помагала да бъдат заловени десетки чудовища, но все още, както първия път, когато се сблъсках с подобен изверг, се учудвам, изпитвам същия ням ужас, силно гадене пред гледката на налудничавите им дела. Защо? се питах. Въпреки че знаех, отговорът е някъде дълбоко, дълбоко в собствените им души, ала все още продължавах да се питам. Защо?

Докато спореха по начините за изрязване на аналния сфинктер, вметнах:

— Момчета, страхувам се обаче, че не разполагам с цялата сутрин. Можем ли да обобщим нещата?

— Обобщи ги ти, Начо — посочи го Монтемайор. — На мен не ми е приятно да давам лоши прогнози.

— Знаеш ли, Диана — попита ме упълномощеният, — защо го наричаме „Воайора“?

— Защото е специалист по подбора с поглед. Така поне се говори.

— Така се и смята в отдела… Но в действителност причината е, че оставя да действат други, макар и контролът да се упражнява от него. — Втренчих се в Начо. Да, има и други, които му помагат.

— Момент — прекъснах го, — ако използва съучастници и им позволява и те да подбират жертви, в анализите трябва да се появят и други психологически профили. И тогава ще говорим за престъпна група от двама или трима криминални, или за цяла банда…

— Точно така — съгласи се Монтемайор, — точно това му е шибаното. Има следи от други профили, но според компютъра в недостатъчно количество, за да заключим, че е компактна група.

— И какво означава това, преведено на нормален език? — попитах полугласно.

— Използва и други, без никакво съмнение. Ала по такъв странен начин, че изобщо сме в неведение как са свързани помежду си и дали изобщо са отделни личности. Наричаме ги „наемници“. Следват неговите напътствия, понякога действат и на своя глава както в подбора, така и в игричките после, но ги няма при по-специфичните действия, а и директно се влияят от самия Воайор. Ужасно лукава техника, каквато никой не е виждал. Ето защо залагаме на това, че познаването на психофактора е от изключителна важност. Обаче той непрекъснато ни се изплъзва.

— Не знаем колко „наемници“ използва — намеси се Начо. — Само че не става дума за организирана група, нито пък за двойка. По-скоро е симбиоза.

— Множествена личност? — се опитах да предположа и като го отрекоха в един глас, разбрах, че са очаквали да го кажа. Монтемайор обясни:

— Всяка отделна личност би била със същия профил и „наемниците“ нямаше да съществуват.

— Преди всичко е от Жертвоприношение — каза Начо. — Превързва лицата им, и на така, и на така. — Постави два кръстосани пръста върху очите си. — Използва много тънка връв за главата. Наличието на развалена сперма върху лицето и по въжето показва, че този финал на сцената му харесва страхотно. Той е един велик представител на Жертвоприношение и чутовен мизерник. Но има оставени следи и от други профили…

— Не бих могла да бъда ефективна с различни профили едновременно.

Монтемайор се усмихна, Начо се отнесе по-уважително към мен (с намерението да не ме обиди и да запази вероятността да кажа „да“, ако ме покани след това да излезем заедно) и се направи, че не е забелязал глупостта ми.

— Никой не би могъл, мила Диана — изрече бавно Монтемайор. — Само в начина на превързване на лицата има билиони различия, наречени „микропространства“. Ти си от филията Труд. Ако желаеш да вържеш главата на някого, никога няма да го направиш както някой от Жертвоприношение, даже и да имаш под ръка квантов компютър.

— Но нали му помагат други — възнегодувах. — Защо агентите под прикритие не сме информирани, че Воайора не е един човек?

За първи път видях Монтемайор ядосан.

— Защото не е повече от един човек, нито пък е само един. Не ми прави тази физиономия. Това е положението. Ние не знаем какво е. Ако ви кажем, че ще видите двама или трима души в една кола, или ще сбъркаме, или те ще се редуват. Или пък ще изглеждат като различни хора, обаче ще имат един и същи мозък, разделен на кутийки. Може и да сме изправени пред нов прототип, но ако е така, защо толкова често се срещаме с това Жертвоприношение?

— И какво се случи с Елиса? Той ли беше или… те?

— Много е рано да го кажем. Централният компютър обработва микропространствата на мястото, където вероятно е изчезнала. Ще трае една седмица. Цирка е малко вероятно място, но не го изключваме напълно.

— А аз? — попитах. — Поставила съм си за задача да обходя вероятните обекти през тия три нощи. Колко време ще ме изчислявате после?

— Около трийсет години най-малко — каза Начо, а аз му показах среден пръст.

— Вероятността да го срещнеш е голяма — отговори Монте, докато чешеше плешивото си теме. — Не казвам, че ще избере тебе. Това зависи от неговите „наемници“ и гениалните номерца, които използват. Но шансът да се натъкне на теб е повече от осемдесет процента. Въпреки че е хванал Елиса ще излезе на лов отново. Гладен е. Много. И да не забравяме, че ако тя се опита да го залови и не успее, ще приключи с нея доста бързо, защото ще е бесен. И това ще му достави огромно удоволствие. Няма да чака три дни.

Начо Пуентес, преди да заговори, показа върха на езика си и го опря в горната устна: разработили били нови етюди за момента на избора и отвличането и било възможно да бъдат усвоени за часове. Можели да ми ги пратят по интернет.

— Ако, разбира се, си напълно решена да го хващаш — прибави.

Останах неподвижна известно време с поглед, вперен в ноутбука. Заля ме нещо, което си представих: голи тела по сцените в студиото, моите колеги и аз се движим из тях, като че ли позираме, и с удоволствие се питаме: „Дали аз ще съм избраницата, дано съм аз. Не те.“ Ухание на топла кожа, загрята от прожекторите, поклащащи се тела… които после преминават в пъзела от холографии на съдебната медицина. И изневиделица ме завладя умора. Изкуших се да затворя ноутбука, да стана и да си тръгна, да забравя за Воайори и тая проклета моя саможертва, отвратителния данък, който плащах на богинята на справедливостта. Но след това се сетих за Вера и всичкото това се превърна в глътка въздух.

— Съгласна съм — казах. — Искам да знам как да се преобразя в най-апетитното парче, което е захапвал през целия си шибан живот.