Хосе Карлос Сомоса
Стръв (16)

15

Въобразявах си, че Дженс обитава някакво много специално, тайнствено място, само че всичките ми представи се изпариха, когато влязохме в малкия му апартамент, третият вляво, в един нов блок близо до Нулевата зона. Сградите тук бяха безлични и всички си приличаха, притиснати една до друга по продължение на улицата, с фасади от край до край с прозорци със зеленикави пердета. Входът беше окупиран от изкопни машини и незарити канавки. След като набра кода за влизане на прашното табло, Дженс обърса прахта от ръцете си в светлозеления си панталон. После го видях да се изчервява и докато изкачвахме стълбите, изсумтя, че никога не вземал асансьора. Не знам дали го направи, за да предизвика съчувствие. Но скоро наистина успя да ме учуди.

— Няма нищо луксозно — произнесе баналната фраза, докато ме пропускаше да мина. — Можеш да си оставиш шлифера на тоя стол… Не е задължително да си бършеш обувките от калта в изтривалката. Освен това изтривалка няма… — И пак дрезгавият му смях. — Моята съветска адютантка ще я изчисти, като дойде.

Всъщност не липсата на разкош бе онова, което ми се стори необичайно. Неговото жилище с мебели от дърво в Париж или барселонската му къща, и двете бяха обзаведени по спартански. Нямах предвид историята, която винаги е била особено важна за Дженс. Казваше, че единственият смисъл на съществуванието е миналото. Боготвореше онова, което бе получил в наследство: големи морски пейзажи, тапицирани мебели, огромни библиотеки, дъх на консервирана субстанция. Бе привързан към каталонските си и италиански корени, към дългата фамилна сага от уважавани медици, на чийто връх стоеше неговият баща, хирургът д-р Рикар Дженс. Понякога се стараеше да подражава на своите предци и навици и жестове пред някаква въображаема публика и да доказва, че е съществувал още преди своето раждане. „Да се уважава миналото, значи да се гради бъдещето“, обичаше да цитира баща си.

Само че, имайки предвид това жилище, за Дженс нямаше нищо по-несигурно от бъдещето.

Всяко нещо на тоя свят, в което липсва характер, ме плаши. Все едно виждах младеж, седнал на маса в трапезарията на старчески дом. Замислих се дали не се е съгласил на това в замяна на нещо друго: пари, анонимност или кой знае какво. Започвах да се изнервям.

— Ето, един пенсионерски кошер, каквито обитава средната класа — обясни, докато търсеше място (или може би мястото) да си остави шапката и палтото, което успя да съблече. — Тук си живеем чудесно, но аз престанах да им ходя на събранията на входа, защото една шейсетгодишна матрона се опита да ми се лепне. Е, не можеше да се избегне, беше й написано в псинома, ха-ха-ха. Не обичам съседи — заключи без никаква нужда. Още докато изкачвахме стълбището, го забелязах да се взира във вратите на апартаментите като в леговища на опасни зверове. — Седни, моля. Мога да направя кафе или още по-добре, ако Анушка е оставила готово… Имам и вино. Съдържателят на една кръчма тук ми подарява по една каса за всяка Коледа… Престани да се притесняващ за калта…

Бях се взряла в ботушите си, но в действителност, помислих си, това го каза като извинение, задето ме огледа, най-вече жълтото ми трико с прозрачен гръб. Останах права, сложих шлифера върху един стол и поисках вода. Паузата ми предостави възможност да приключа с огледа. Май имаше три стаи хол, кухня и спалня, без да се брои банята в дъното на коридора във формата на кръст. Холът бе добре осветен, преобладаваха метал и пластмаса, без следа от старинни вещи. Най-впечатляващото бяха лавиците, препълнени с книги, масата с вграден екран и репродукция на известния „портрет на Шандос“ на Шекспир (единственото, което бе запазил от миналото) на малкото стена, останала свободна от рафтовете и прозорците. На масата имаше чиния с кори от портокали и чаша със следи от кафе с мляко. И миришеше на беглец. Както миришат онези, които живеят като бежанци.

Дженс се върна, нахлузил някакви сиви пантофи, с тънък лилав шал, омотан около врата. Със зеленикавата жилетка, светлозеления панталон и снежнобялата коса приличаше на екстравагантен уличен артист. Бе свалил тъмните очила и видях отново избелелите сини очи, подаде ми чаша и успях да зърна в тях неугасналата мощ на Дженс от онова време. И веднага след това старостта като пелена се спусна над всичко. Извини се, че е забравил нещо, отиде до масата и размаха ръка пред екрана. Бе качена онлайн медицинска програма, забелязах магнитна гривна на тънката му лява китка.

— Кръвното играе — обясни, докато проверяваше състоянието си на екрана, където нещо непрекъснато пиукаше. — И това, дето едва не ме застреляха, учудващо не го оправя… Контролирам си и пулса… Допускам, че ми се живее и че правя необходимото това да продължи възможно най-дълго, понеже в противен случай не разбирам защо си давам толкова зор да следя тия дреболии…

Отпих две глътки и отведнъж осъзнах, че драмата на Дженс ме интересуваше далеч по-малко, отколкото моята лична. Която освен това бе далеч по-актуална.

— Какво искате от мен, Дженс? — попитах го. — Да се разберем веднъж завинаги.

— Какво искам от теб? Какво мога да искам? — Очите му се разходиха по мен от горе до долу и се върнаха отново върху монитора, като че ли отговорът на тоя въпрос изобщо не бе необходим. — Удоволствие, естествено. Това е, което желаем всички, във всеки един миг от живота си. Дори когато предизвикваме болката, се стремим към удоволствие. Ти го знаеш прекрасно.

Стиснах юмруци. Нападнаха ме спомени за унизителни упражнения там в чифлика и думите му пораждаха експлозия от негодувание. Но продължих да го наблюдавам през тъмните стъкла на очилата си.

— Това не е отговор.

— Може би, ала е единственият, който мога да ти дам. — И загаси монитора с махване на ръка. — Ти си все същата, както винаги: търсиш отговори, които знаеш предварително. Ученичката и учителят… Колко съм се мъчил да преодолея това в тебе! Знаеш ли какво искам? Искам да сънувам. Не да спя, обърни внимание… Спя като бебе, без никакви хапчета. Само че нощите ми са абсолютно черни, сякаш лентата в подсъзнанието ми се е свършила. Всичко, което върша, го правя, защото го искам, вече не се случва нищо против волята ми. Даже си мисля, че и сърцето ми бие, понеже аз самият се напрягам и го заставям. Мечтая да направя нещо неволно.

— Станете ченге — отвърнах му.

— Много смешно! — Пусна дрезгавия смях и кокетно поглади забележителния си бял перчем. — Нямам намерение да будя съчувствие, миличка, а да отговоря на въпроса ти…

— Не успяхте в нито едно от двете начинания.

Замълча и неочаквано ми посочи прозореца.

— Искам море. Това е другото, което искам. Много ми липсва. Липсват ми също така сивите барселонски делници… и морето там. В Мадрид има прекалено много прах. Лошо място за бляновете ми. А аз си мечтая, както всички на тая земя. Малко е банално, но кой напуска чакалнята на живота доброволно?

Не си заблъсках главата да разгадавам смисъла на думите му. Бях навикнала да не го разбирам. Дженс живееше за това да бъде тайнствен. Да бъде проумян, за него бе съкрушително.

— В края на краищата — добави — дори не се стремя към любовта ти. Не съм ти баща.

— И добре правите — промърморих.

— Просто искам да ти обясня собствената си вулгарност. По-скоро своята привидна вулгарност. Ако ти беше някоя незабележителна, та даже и ченге… Само че виж… На двайсет и пет си и толкова красива… Малко си се закръглила и много ти отива. В чудесна форма си. По улицата хората се обръщат след тебе. — Опираше се на облегалката на стола пред себе си, сякаш се нуждаеше от бастуна си, за да запази спокойствие. Изглеждаше толкова стар, че комплиментите, които ръсеше, започнаха наистина да звучат бащински. — Утре ще бъда мезето на тоя квартал, потънал в руини… Моите съседи, старчоците, ще има да се питат коя си била ти… Някои ще сметнат, че вече са те виждали в някой филм. Как е могъл да си позволи лукса да бъде с такова момиче, ще си приказват. Ето, това вече е вулгарно. Ненавиждам го.

Прекъснах го с нетърпение.

— Кажете какво искате в замяна. Вулгарно или не, а аз ще кажа дали приемам.

Изгледа ме повече разтревожен, отколкото изненадан, но вече знаех, че на една определена възраст тревогата престава да ни изненадва.

— Желая да ти обясня защо искам да сънувам — отговори и неочаквано престана да бъде сладкодумната бабичка, показа зъбите си.

— Тази част от разказа вече ми е ясна.

— Не чак дотам с твоя емоционален мозък. Възприела си, което ти казвам, само толкова. Емоциите винаги преобладават, въпреки че блестящият ти разум се опитва да ги контролира… Умът ти е като тоя кок, дето си си го направила, много сложен, но не успява да усмири косата ти. Любопитно е. Помня, че такива неща ти говорех още в началото, като се запознахме. На шестнайсет беше огън. Бе открила удоволствието от това да си ченге, а аз настоявах: „Диана, освободи се от своите чувства. Ако наистина желаеш да бъдеш агент, с тях няма да успееш. Това е единствената работа, която можеш да вършиш отлично, но само тогава, когато не желаеш да я вършиш.“ И въпреки това знаех, че ще станеш от най-добрите. И затова избрах тебе, нали така? Работех с теб персонално. И постигнах онова, което исках. Четири години труд, извайване. Беше една малка красавица. Видях всичко, което трябваше да бъде забелязано в теб, и те накарах да правиш всичко, без изключение. Има любовници, които прекарват цял един живот сред сладострастие, без да опитат и половината от онова, което ти си правила пред мен. Както и Клаудия Кабилдо, и онази англичанка, Мия Андерсън, или Мигел Ларедо, или Алфредо Фромър… Извинявай, че говоря така, но трябва да съм кристално ясен. Ако искам нещо от тебе, не бива да съм в позицията на някакъв си там старец в зелено. Бих се чувствал много по-унизен от собствената си молба, отколкото ти от това, че я удовлетворяваш…

— Вече ви казах, че съм напълно наясно.

— Така да е — съгласи се.

Останахме за миг вгледани един в друг. Полагах усилие да овладея отвращението и страха си от присъствието му и да му покажа, че вече не съм ученичката, която се упражнява на мачтата на неговата яхта. Но си давах сметка, че беше прав в едно: като ченге под прикритие бях правила предостатъчно неща, за да ме интересува чак толкова дали ще направя още едно. Просто трябваше да го приема.

Свалих очилата и ги прибрах.

— Ще направя каквото пожелаете, но не безкористно.

— Естествено, договорът си е договор. — Дженс възприе принудено естествен тон. — Искаш ли да хванеш Воайора, или не?

— Искам да знам как мога да го привлека към себе си.

— Това е лесно. Като му доставиш удоволствие. Единственото нещо, което желаем ние, живите. На нашия език това означава, че избираш оня, който подхожда на твоя псином. За нещастие тази, която отговаря в най-висока степен на подобен критерий, е Вера, вече ти го казах.

— Да речем, че съм съгласна.

Реакцията ми го изненада.

— Тогава?

— Тогава това е желанието му, което ще го идентифицира. Да посегне към него. А вие казахте, че това е само върхът на айсберга. Отдолу има още много неща, неизвестни и безбройни, които определят неговия псином. Аз искам да се превърна в собственото му желание, което той самият не е в състояние да управлява.

— И да пренебрегне. — Дженс се съгласи с усмивка, все едно ме поздравяваше за мисълта. — Искаш да си неизбежна и безупречна. Само дето забравяш, мила моя, че за да го постигнеш, ще трябва да се отървеш от себе си. А това е малко страшничко. Не сме способни да съзерцаваме най-дълбоките си желания и да си останем хладнокръвни.

Имах готова реплика по тоя въпрос.

— Именно вие можете да ми помогнете да постигна точната граница. Равновесието между удоволствието му и страха. Онова, което не е в състояние да пренебрегне въпреки собствения си страх.

Дженс, изглежда, много се забавляваше от този разговор, който повече приличаше на изпит. Поставих ръцете си на гърба като послушна ученичка.

— Грешката в твоята молба се състои в начина, по който я формулираш — отбеляза. — Всеки психар е необятна вселена от хаотични псиноми, а палитрата на Воайора очевидно е сред най-пъстрите и в същото време най-перфидните. Геният на удоволствието. Хедонист като Фалстаф. Иска ти се да го разнищиш за пет минути, но това е невъзможно. Бих желал да ти обясня Микеланджело или Бетовен за пет минути, ала това също е невъзможно. — И неочаквано тонът му се вледени и очите му се впериха в мен. — Дойде при мен облечена с тия дрехи, защото прекрасно знаеш, че те се харесват на филията Аура. После си слагаш ръцете отзад и ми говориш глупотевини, цяло представление, белким дъртият професор ти предложи своите знания. Хайде, Диана… Преди малко на откачената с пушката й представи един шедьовър. Не ми пробутвай сега тоя любителски театър. Обижда ме този път твоята вулгарност.

Дори и не мигнах. Дженс беше достатъчно коварен, но аз бях подготвена.

— Вие говорите за договор — казах. — Това означава, че има какво да предложите.

— Просто няколко прости заключения. Ако все още някой се интересува от подобни работи.

— Наистина съжалявам, че не мога да ви помогна по-лесно да преглътнете оттеглянето си.

Дженс отговори на огъня, както обикновено. С контраатака.

— Искаш да отървеш сестра си и чрез желанието си да я закриляш, както ти обясних, я правиш още по-апетитен залък за чудовището… — Разклати весело глава. — Профайлърите установиха, че тя е идеалната жертва в тая постановка…

Последното изречение ме накара да реагирам. Дженс се държеше като садистичен адвокат на дявола и защитаваше точно обратното становище на онова, което смятах за правилно. И бях уверена, че съм в състояние да го докажа.

— Не е ли малко прекалено идеална? — отвърнах.

— Моля?

— Вие ме учехте на това, което се нарича удоволствие от контакта: пълното удовлетворяване на желанието води до неговото изчерпване.

— Поясни се. — Наблюдаваше ме с любопитство.

— Възможно е Вера да е онова, което той желае, но ако нещата приключват единствено с това, тя не би била способна да го елиминира, след като бъде набелязана. Удоволствието у Воайора ще расте до момента, в който вече я притежава. Вера ще направи всичко да привлече това Жертвоприношение, а после? Удоволствието ще се изконсумира от само себе си и какво ще бъде продължението? Казвате, че единствено студеният разсъдък може да създаде необходимото гориво за успешния завършек. Ако съумея да се превърна в неговото тайно желание, в онова, което той и иска, и отрича, бих могла да удвоя усещанията му, докато го ликвидирам. И вие го знаете, Дженс, така че ми помогнете да го направя. Вие сте моят учител, но аз вече не съм вашата ученичка. Не ме обиждайте с подобна вулгарност.

Спрях, сякаш не ми достигна дъх да го изрека до края. Дженс стоеше безизразно.

— Желаеш да се превърнеш в неговото възмездие… Възмездие, равностойно на делата му. Прекрасно — изрече, след като помисли. — Само че не очаквай да те аплодирам.

— Какво казвахте вие? „Няма никакво значение, че публиката не аплодира, щом тишината в залата е пълна.“

Това, че изобщо не се опита да ме похвали, за мен означаваше, че за първи път той ми се възхищава.

— Проблемът е в това, че искаш да се превърнеш в неговото възмездие, наблягам върху първата думичка. Искането е позитивната страна на желанието, но има и негативна — това, че изключва всякакво друго желание. Тоталното желание е винаги символично, не казва нищо конкретно: дори не може да се изрази с думи. Кажи ми какво желае Фалстаф? Мисля си за Фалстаф от „Хенри IV“, не от „Веселите уиндзорки“.

Сетих се, че Дженс говореше за дебелия и смешен персонаж, с който Орсън Уелс стана известен в оня стар филм „Среднощни камбани“.

— Да оцелее — казах.

— Даже не и това. Фалстаф е квинтесенция на удоволствието в чист вид: епикуреец, лъжец и чувствен… Без всякакви изисквания. Голямо гумено човече, пълно със захарни бонбони, ключът към истинското удоволствие… Преди години мислех, че в тоя образ е секретът на маската, която би могла да привлече към себе си всички останали филии…

Тази стара теоретична илюзия на Дженс си я спомних и кимнах.

— Маската Йорик.

— Да, обобщаващият образ. Вярвах, че във вътрешността ни, в епицентъра на нашето желание, където клокочи лавата, която ни кара понякога да избухваме от удоволствие, образите, които носим, са едни и същи. Ако не е така, поради каква причина съществуват символите? Тук вътре, в недрата ни, нашите желания, твоето и моето, са едни и същи, имат една и съща форма. Той го е знаел… — И докато говореше, посочи портрета на Шекспир. — Именно заради това неговите произведения са ни интересни на всички… Винаги съм подозирал, че маската Йорик се съдържа във всяко едно от тях. Толкова труд съм положил, за да я дефинирам…

За миг и двамата се вгледахме в писателя: заострената му брадичка, обицата на ухото, зареяния му лукав поглед. Стори ми се немислимо и също така обезпокоително това, че Дженс продължаваше да вярва в онова Елдорадо на псинома, в легендата, дето самият той бе съдействал да се сдобие с живот, в съществуването на маската, способна да подчини всички филии, която самият той бе кръстил на името на мъртвия шут Йорик, чийто череп Хамлет държи в прочутата сцена. Може би това бе признак на старост.

— Обаче не успях — каза накрая, все едно говореше на портрета. — Подобна маска изисква от агента тотална липса на вътрешна воля, а това е непостижимо, от което и да е живо същество. Би трябвало да си мъртъв, за да постигнеш Йорик, ако предположим, че него го има… — Погледна ме и забелязах в изражението му доволство в противовес на пораженческия тон. — Така че единствената възможност, с която разполагаме, е невъзможна… Дори и Шекспир не е успял да я открие.

— Има и по-конвенционални средства. Моето желание е да бъде употребена за спасението на сестра ми…

— Да се възползваме от него като емоционална добавка. — Направи се, че разсъждава върху това, и почеса брадата си. — То е в стила на техниката на Федер при маската на Безделието: не искаш да заловиш Воайора, а искаш да спасиш сестра си, като по тоя начин, без да се стремиш конкретно към това, го привличаш… Мисията е изпълнена. — Не отговорих. Грозна усмивка се изписа на лицето му. — Само че сметката не излиза. Воайора е опитен и също така… бих казал, знае ужасни номера, за да надушва ченгетата… Докато не прекрачиш тази бариера, няма да успееш да го хванеш.

И изведнъж се усетих. Бях напълно сигурна, че си играеше с мен по същия начин, както си бе играл и преди, още от самото начало, за да получи от мен онова, което желаеше.

— Вие знаете кой сте… — Изрекох го бавно. — Просто кажете какво искате в замяна, просто кажете и аз ще го направя.

Като че ли това изречение бе паролата, която той чакаше. Мръдна ръката си, щорите зад гърба му се спуснаха и холът потъна в непрогледен мрак. Една настолна лампа светна пред мен и ме заслепи. Усетих топлина, чух изскърцването на стол.

Остана известно време така, седнал, загледан безмълвно в мен, лицето му разсечено от сенки. Бялата му коса заблестя под светлината, която падаше върху главата му.

И тогава каза какво желае.