Хосе Карлос Сомоса
Стръв (23)

22

Мрак.

И два снопа светлина го разсякоха.

По това време на нощта, и то в четвъртък, северната магистрала почти винаги е празна.

Дълбоката седалка, автоматичното управление, лекият волан, мелодията на саксофона се носеше тихо и кадифено галеше ухото: всичко помагаше на човек да се отпусне. Бордовият компютър от време на време примигваше, за да покаже, че наоколо няма трафик.

Наближаваше отклонението към подножието на планината и старата ловна хижа. Половин час, не повече.

Светлините на таблото осветяваха лицето на мъжа в синьо. Забелязваха се следи от умора, клепачите му бяха подути, но, общо взето, изглеждаше добре. От време на време някоя кола го задминаваше и фаровете й като светлинна завеса минаваха през него, примигваше и отново мрак.

Нямаше защо да бърза.

Детето бе на съседната седалка, необичайно притихнало. Мъжът хвърли поглед натам, към вдигнатата нагоре брадичка и главата, отметната назад, така че козирката на шапката скриваше част от лицето му. Леките подрусвания на мерцедеса клатушкаха тялото му, препасано с колана като кукла. И това не му хареса.

— Ей, помощника — каза с усмивка.

Момчето прокара крайчеца на червения си език по устните, сякаш ги опипа. Козирката се обърна отново към шофьора. В тоя момент някаква кола го задмина и сънливите му очи запримигаха от светлината.

— Недей да заспиваш, момче. Уморен ли си?

Въпросът беше неуместен, но мъжът съзнаваше, че на детето нещата трябваше да се казват ясно, защото за малкия и очевидното костваше усилия.

— Малко. — Неувереният отговор бе последван от прозявка.

— Добре, спи. Ще те събудя, като стигнем.

Всъщност го дразнеше, че момчето задремва, въпреки че му съчувстваше. Последните шест часа бяха напрегнати. Самият той бе изтощен.

— Още много ли има? — попита детето.

— И аз искам да стигнем, Пабло, колкото се може по-скоро.

— Само питам.

Мъжът въздъхна, след като реши, че да се ядосва е безсмислено.

— Горе-долу половин час… Не ми се ще да карам бързо, пълно е с полиция… И движението… — добави с усмивка, като забеляза, че детето го наблюдава. — Не искаш да ни глобяват, нали? Защо не си махнеш якето? Като излезеш навън, ще ти е студено…

— Добре ми е.

— Само питам. — И се изсмя кратко.

— И защо има толкова много полиция?

— Отде да знам. Няма значение.

Лъжеше, разбира се. По празния път на няколко пъти бе забелязал не само пътна полиция, но и коли на жандармерията, които го задминаваха без сирени, без запалени буркани, сякаш нарочно, за да не правят впечатление. „Спокойно, преди всичко не бива да се привлича вниманието. Следи внимателно таблото, да не те спрат заради изгоряла крушка например“, си повтаряше. Дори и още в града бе забелязал патрулни коли, които дебнеха паркирани или се движеха. Предположи, че търсят нещо определено.

И за да станат нещата още по-сложни, както обикновено се случва, на излизане от Мадрид се наложи да спре, защото на момчето му се пикаеше, а и бе забравил да зареди с някои необходими неща багажника на мощния си мерцедес. Сети се за една бензиностанция, стопанисвана от филипинци, знаеше я, имаха и магазин за хранителни стоки. Защото вкъщи нямаха нищо за вечеря. Докато си наливаше бензин, видя още две полицейски патрулки, паркирани на изхода, пълни с хора. Стори му се, че го изгледаха необичайно подозрително. После, вътре в супермаркета, докато избираше опаковани сандвичи, пържени картофи, шоколадчета, разхладителни напитки за Пабло и бира за себе си, му направи впечатление, че малкото клиенти, включително и някаква дрогирана проститутка с воднисти очи, го наблюдаваха по един и същи недоверчив начин. Ето го! Ето го!, като че ли си мислеха. Беше наясно, че както бе гладен и уморен, не беше трудно да му минат именно такива неща през ум, но въпреки това ръката му потръпна, докато държеше банкнотите, за да плати в брой покупките и бензина.

Монотонното шосе след това разсея безпокойството му. И сега се чувстваше прекрасно и даже замисляше да хапне нещо още преди да пристигне, когато детето попита:

— Утре не съм на училище, нали?

— Не, утре не. Аз ще отида до офиса към десет, но веднага ще се върна. И искам малко да поучиш, докато ме няма.

— Нямам никакви домашни.

Мъжът изгледа детето, бе се изтегнало разкрачено на седалката като счупена играчка, с дългите кичури до рамене те и коженото, ярковиолетово яке, което му беше голямо.

— По математика и испански — добави мъжът. — Дробите и глаголите. Вече имаш домашно. И после можеш да си играеш горе. А и за малко да слезеш долу.

— Какво мога да й направя?

Бе наясно, че детето предварително знаеше отговора на тоя въпрос, и не мина незабелязано нарочното внимание, с което го зададе. В неговия случай то означаваше началото на раздразнение. Реши обаче да не се задълбочава и отвърна кротко:

— Никакво рязане, удари по главата и пускане на машини, докато не се прибера… Това е първият ден, ясно ти е… Виж какво, Пабло, писна ли ти?

Момчето не отговори. И тогава каза:

— Знам, че тоя път изборът ни е малко по-различен, но ти продължаваш да си моят помощник, нали, и аз ти обещавам, че много ще внимавам, много…

— Тя не ти харесва — каза детето, сякаш констатираше нещо толкова очевидно, колкото нощната тъмнина, сред която се виеше пътят.

Мъжът за миг се умълча.

— Прав си, но не кой знае колко — призна си накрая и усети устата си пресъхнала.

— Нито пък на мене.

Бе плашещо това, че хлапето на тази възраст попадна в десетката, не че тя не беше привлекателна, съвсем не, а че не отговаряше на вкуса му. Беше опасно. Девойка с джинси, яке като на просякиня и толкова доволна от себе си. Такава, дето не си заслужаваше да се обърнеш след нея на улицата…

Много странно.

Взе завоя малко по-бързо от необходимото и се наложи да вдигне крак от газта. Дланите на ръцете му бяха изпотени и косата му залепнала на челото.

Не проумяваше какви бяха всъщност истинските мотиви за тоя избор. Четеше всичко по въпроса, и то от години. Знаеше, че съществуваха и начини да се почувстваш задължен да предпочетеш дори и онова, което те отблъсква. Или по-точно казано, да го избереш именно защото те отблъсква. Спомни си, че една от тия техники бе описана в „Хамлет“ и се наричаше „маската на Изложението“. Цяла постановка, за да бъде пленено едно съзнание, за да му бъдат щракнати белезниците, капан. Дори ще ти се предложат и най-ненавистните сцени, именно поради което няма да си в състояние да откажеш да присъстваш. Туй се казва да ловиш на стръв лъжлива истински шаран.

Трябва да се премисли, наистина. Нужно е нещата да се изяснят. Ще я разпита, разбира се. Много предпазливо, както се пипа течен експлозив, на всяка цена предизвикателството трябваше да се посрещне, ставаше дума да спаси собствената си идентичност и свободата на тоя черен вихър, какъвто представляваше самият той.

И най-неочаквано му се стори, че върви пипнешком насред тъмнината, че е изгубен и не знае къде се намира. Въздъхна дълбоко, вслуша се в саксофона и това усещане безследно изчезна. Отдаде го на умората. „Спокойно… Сред мрака е тя, този, който е загубил всичко е тя, тя е, която ще крещи… Хайде да й дадем един подходящ…“

— Какво? — долетя откъм детето.

— Какво какво? — погледна го стреснат.

— Чух те да си говориш, татко.

Сети се, че е изпуснал нещо гласно, и се разсмя. Това го накара да се почувства отново зле, като виновен пред малкия.

— Каза, че ще й дадем един подходящ ритник в задника… — изпя момчето. И после, още по-високо, добави: — Че ще й дадем един подходящ ритник в задника на тая курва.

— Дали не е от ония… капани? — Детето произнесе това по такъв своеобразен начин, с всички страхове и колебания, които мъжът му бе внушил във връзка с тая дума, че реши да го окуражи и му отвърна обнадеждаващо:

— Бъди сигурен, Пабло, че дори и да е, скоро ще си даде сметка, че и ние също сме два здрави капана, от които трудно можеш да се отървеш… — Мониторът на таблото внезапно се оживи и бяла светкавица освети лицето му — Майната му.

— Какво става?

Мъжът не отговори, между другото и защото не знаеше какво: появиха се мигащи светлини на по-малко от километър напред, според компютъра беше задръстване. А можеше да бъде всичко.

Докато убиваше скоростта, се надяваше да е обикновена катастрофа.

 

 

Мрак.

И вътре, и вън.

Не само не виждах нищо, все едно очите ми не служеха за нищо.

Сън ли е? Не бях сигурна.

Допреди малко се намирах върху нещо като носилка. Виждах над себе си светлини като в операционна зала, долавях тиха музика от саксофон и едно бръмчене сякаш от мотор, което без съмнение идваше от някакъв медицински апарат. Човека кон се бе навел над мен и се готвеше да ме оперира. Беше сложил парче гума в устата ми, което ми позволяваше единствено да дишам. Ръцете и краката ми бяха вързани. За да възпроизведа някаква маска (Изложение, по техниката на Бауман), успявах само да си извъртя главата и тогава, на съседната носилка до моята, виждах голото и сгърчено тяло на Алварес с очи като чужди парчета, набити с чук в орбитите му, и с издут език като на настъпена жаба. Човека кон го съзерцаваше с удоволствие, целият омазан с кръв и в ръката с нож.

Сега ще се посмеем, девочка.

В тоя миг музиката спря, спря и шумът на мотора, угаснаха светлините. Всичко потъна в гъст и тежък мрак.

Опитах се да дишам с отворена уста, но въздух нямаше, което ме ужаси, а през носа си успях да вдъхна остър розов аромат. Всъщност той идеше от онова дълго парче гума, което, като предъвквах, миришеше на рози. Не бе чак толкова трагично, само че аз желаех просто да дишам.

И изведнъж проумях, че това не е никакъв сън, не бях в състояние да се движа, да говоря, да виждам и се задушавах. Тия неща наведнъж означаваха „паника“, но по време на моето обучение бях научена, че всяко нещо трябва да се разглежда само за себе си, без към това, в никакъв случай, да бъде прибавян какъвто и да било страх.

В началото липсата на въздух не беше толкова ужасна. Дишах ли през носа, без да се опитвам да вдишвам през устата, успявах да се справя, колкото да не се задуша. Носът бе едно от малкото неща, които при мен работеха както трябва. Другото бяха ушите ми: онова, което чувах, бе все едно някой беше отворил прозорец към улицата, но шумът идваше приглушен, сякаш бях увита в памук. Преминаваха автомобили. Гласове. Рязък глас на военен:

— Ако обичате… на колата и вашите… моля?

Не се насилвах да разгадавам какво се случва наоколо: това щеше да стане рано или късно. Единственото, което щях да постигна, дори и да успеех, бе излишно да се натоваря. Вместо това се напънах да проумея отвътре навън положението си в дълбочина. „Аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка — цитираше Дженс — и пак да се чувствам владетел на безкрайни простори: спомни си Хамлет, Хамлет и винаги Хамлет.“

Бях жива, наистина, но в тоя начин на съществуване нямаше нищо за завиждане. Бях легнала настрани върху някаква твърда повърхност с ръце, извити назад, и завързани на гърба китки с нещо като гума, което стигаше до краката ми. Когато ги мърдах, а те бяха по-силни от ръцете ми, това ме дърпаше назад и ми причиняваше невероятна болка. На лицето си усещах омотан бинт и нещо като намордник. Това последното беше също от гума, завързано на тила ми, а в устата, по средата, удебелено парче изтласкваше езика ми назад. Можех да го хапя, това и правех. Успявах да стена, но звукът, който издавах, се приглушаваше от широка лепкава лента, която щипеше страните ми. Тя запушваше напълно очите ми и не бе залепваща, а бодлива, кръстосваше се много пъти по главата и надолу стигаше до средата на носа ми.

Бях облечена, без обувки, но с чорапи. Усещах бельото върху себе си, джинсите и блузата върху едното си рамо, което беше по-нагоре, смъкната до средата на другата ръка. Сетих се за тая жълта дреха, която ползвах за Жертвоприношение и Изложение. Бях я облякла поради причина, която в момента не можех да си спомня, всичко ми беше смътно. И някакво платно ме обгръщаше, нещо като смачкан чаршаф.

Само че не беше чаршаф. Движейки главата на всички страни, накъдето можех, срещах същата преграда, която напипвах с пръстите си дори върху пода.

„Сак. Намирах се вътре в сак.“

Това обясняваше липсата на въздух и влудяващата топлина, от която леех пот като река, също и приглушените шумове, стигащи до мен, все едно бях залепила ухо до дебело стъкло: от коли, далечни гласове, подвиквания:

— Движете се, моля!

Отново нетърпящият възражение глас отпреди малко, по-наблизо:

— Можете ли да отворите… багажника…?

И друг, по-кротък и още по-наблизо:

— Какво се е случило, сержант?

— Нищо… проверка, господине. Отворете…

Опитах се да се съсредоточа, въпреки че вече бях замаяна и думите ми се губеха като вода, изтичаща между пръстите:

— Вижте, синът ми… имаше… рожден ден и го водя… Но се почувства зле… Дали ще можем… да продължим нататък… Не се знае какво му е…

— Няма да се бавим. Багажникът, моля.

Какво се случи с мен? И как стана така да съм тук в това положение? Образи на манекени и обесени кукли се щураха из нещастната ми глава като въртележка. Явно са ме дрогирали. Дъх на рози. Начо Пуентес, един от профайлърите, ми бе казвал, че има такъв опиат, който…

И тогава кроткият глас добави нещо като: „Сега се връщам… Спокойно, хлапенце…“, а другият, също наблизо, му отвърна:

— Добре. — Детски, остър, без да влага нищо, като на лош актьор, каквито обикновено са децата, когато преиграват.

Дете. Кичури изпод бейзболната шапка. Виолетовото яке. Красивото личице.

И отведнъж ми стана ясно.

Причакали са ме на паркинга. Детето ми е отвлякло вниманието, докато той е покрил носа и лицето ми с нещо…

От нерви стомахът ме присви и с ужас си помислих, че може да повърна и ще се удавя в собствената си… Единственото, което ми се полагаше да направя, бе да се съсредоточа и да продължа да разсъждавам. „Не спирай да мислиш. Който престане да си задава въпроси, моментално попада в примката на страха“, ни казваше Дженс. Хамлет, Хамлет, винаги Хамлет, и при всички случаи мисли, мисли, мисли!

Какво става с мен? Къде съм? Допреди малко се чуваше шумът от мотор, вероятно на кола. „Водят ме някъде.“ Но бяхме спрели. Защо?

Нещо, което не очаквах, което изкънтя като изстрел в главата ми. Ламаринен капак, отвори се съвсем наблизо. „Багажникът. Аз съм в сак, сложен в багажника на колата му. Защо го отваря?“

Спомних си онова, което преди малко чух: Какво се е случило, сержант? Нищо… проверка.

Разбрах. Проверяваха наслуки. Полицията спираше всяка десета кола на определено място от магистралата, преглеждаха багажниците с джобен скенер. Вероятно това бе една от мерките, взети от Падиля след изчезването на Вера. Опитах се да предвидя какво щеше да се случи нататък. Щяха да попаднат на подозрителен сак. Даже нямаше да поискат да бъде отворен. Скенерът щеше да ме открие. И щяха да го арестуват.

По тая схема оставаха не повече от пет секунди до края.

Само че се случваше нещо странно.

Сакът трябваше вече да е отворен и вътрешността му да е пред очите на полицията. Чувах съвсем ясно автомобилите, които нарядко преминаваха, та дори писукането на онова, което вероятно бе скенерът. И защо проверяващият не правеше нищо? Опитах се да изстена, но се получи само едно слабо гъргорене. И заговориха отново:

— Какво има в тия кутии?

— О, резервни части за градински машинки. Искам да свърша малко работа в края на седмицата.

— Отворете една.

— Разбира се. — Чаткане на металически предмети току до главата ми, думи, които не дочувах. — … хоби. Моля ви, сержант. Свършихме ли? На детето му е зле…

„Кутии“, стараех се да мисля бързо. Знаех, че не се намирам в кутия, а в нещо меко. Или може би е скрил сака отзад? Или да, или не. Без съмнение работата е предварително подготвена: става дума за голяма кола, чийто багажник е нарочно пригоден с преграда между кутиите и мен. И полицаят гледаше в някакво двойно дъно. В една кутия с резервни части лесно можеше да бъде скрит електронен деформатор. Естествено, той бе предвидил и това.

Много хитър номер, с една-единствена грешка.

И тази грешка бях аз.

На детето му е зле. Долових безпокойството в тоя глас. „Детето не е зле, ти си тоя, който е зле, приятелче. Съмняваш се, че ефектът от опиатите е преминал и може да вдигна шум, нали?“

Продължаваше да ми липсва въздух, всичко ме болеше, до корените на космите, и малко да се мръднех, ми се приискваше да умра и почваше да ми се повръща, но ми беше ясно, че ако се опитвах да се движа, щяха да се случат доста неприятни неща, само ако побутнех тоя сак с ръце или крака, или пък още по-добре, ако се помъчех да се извъртя някак си. Пространството, в което се помещавах, беше прекалено тясно и най-малкият опит за движение от моя страна щеше да предизвика обрат в нещата.

Полицаят отново взе думата:

— Като се чувства зле това дете, заведете го на лекар… — Може и да стане, но първо трябва да ме пуснете да тръгна…

Реших да мръдна наляво. Въпреки че нямаше да успея да бутна преградата, щях да предизвикам шум и полицията можеше да ме открие. Оставаше ми прекалено малко време до приключването на проверката. Поех колкото се можеше повече въздух и се подготвих. Направих кратка равносметка на всичко, което се бе случило до тоя момент.

— Приключихте ли, сержант?

„Три… две…“ И изведнъж престанах.

Помислих за нещо друго.

Запитах се какво ли щеше да се случи, ако го арестуват сега. „Съд… Присъда… Десет години, петнайсет…?“ Запитах се колко ли време щеше да мине, преди да постановят намаляване на срока за добро поведение или докато безпаметното правосъдие забрави отрязаната глава на Аида Домингес и остатъците от нещастните му жертви и демонстрира милост към нещастния виновник. Наред с това, че можеше и да не бъде арестуван. Защото това бе един престъпник по рождение, точно толкова добър в своята работа, колкото и аз в моята. Не беше невъзможно да се качи в колата и да избяга още преди полицаите да се осъзнаят и да реагират. И дори и да го застигнеха половин час по-късно, какво щеше да стане със сестра ми?

Да вдигам ли шум? Или да не вдигам? Хамлетовско съмнение.

— Добре, добре — отговори гласът, — можете да тръгвате, благодаря.

— Аз също.

„Значи, продължаваме…

Страшен трясък, сякаш захлупиха гроба ми със стоманена плоча.

… по моя начин.“

Най-накрая, за свое облекчение, захлопна багажника, но без да подозира — и за мое. Почти се усмихнах изпод намордника. „Завинаги заедно, ти и аз.“ Нямаше да го изпусна, сега беше мой. О, разбира се, че нямаше да ми избяга. „Не съм дошла, за да те пращам в затвора, курвенско изчадие, а за да те смачкам.“

Колата потрепери, тръгвахме отново. Бях замаяна, гладна, почти задушена, разпаднала се от болки, исках колкото може по-бързо да свърши това мъчение, но и бях сигурна, че съвсем скоро ще пристигнем някъде, където и да е. „Няма да ме убие по пътя. Сигурно вече сме наблизо.“

И се запитах, даваше ли си сметка какво му се пише, като останем двамата с него?