Хосе Карлос Сомоса
Стръв (8)

7

Баща ми се казваше Едуардо. Това бе първото нещо, което чух в онази нощ преди тринайсет години.

— Казваш се Едуардо.

Не знам защо се събудих. Този, който говореше, ни най-малко не крещеше. Напротив, тонът му бе мек и необяснимо нежен. Разтърках очите си и погледнах към часовника на масичката, много красив, във форма на птичка, с кръгъл дисплей, монтиран върху едно от разперените й крила. И това е нещо, което се е запечатало като с нагорещено желязо в паметта ми: 3:38, в зелено. Направи ми впечатление, че цифрите не светят. Обикновено светеха в тъмното, но явно в стаята ми имаше нещо, нещо необичайно, което пречеше да се виждат.

Беше светло.

Всъщност не съвсем. В стаята наистина беше тъмно, ала вратата откъм стълбището бе отворена и оттам влизаше светлина от хола на долния етаж. Предположих, че някой я бе отворил и бе излязъл навън, без да я затвори. Беше абсурдно да го е направила мама, но в онзи момент точно това си помислих.

Тъкмо се канех да я повикам, когато чух смехове и разни гласове, между тях и този на Океана, нашата домашна помощница, както и отново оня глас:

— Много добре, Едуардо, а сега се успокой. Няма да се разберем, ако не се успокоиш…

Беше типично мъжки и същевременно мек глас. Доставяше ми неволно удоволствие и в същото време предизвикваше нещо като гъдел вътре в стомаха ми, сякаш бях взела хапче със светкавично действие и то причиняваше именно това. Глас на мъж, но аз го свързвах с тоя на Океана, която ломотеше на испански точно по същия начин. Няма да се разберем, ако не се успокоиш. Стана ми смешно това изречение. Всъщност ми мина през ума, че долу са се събрали да се веселят приятелите на татко и някой от тях имитираше Оксана. Да, ама по това време?

Напънах се да си спомня какво бяхме правили през този ден: беше събота и с цялото семейство бяхме ходили на кино да гледаме един хубав любовен филм, от тия, дето толкова ни харесваха на мама и на мен. Вера изпусна препълнения плик с пуканки, те се разсипаха под седалката и мама й се скара. Сигурна бях, че татко не ни е предупреждавал, че ще си кани гости, на всичкото отгоре вече беше късно. И отхвърлих тази идея.

Тогава, без да вдигам шум, станах и отидох до вратата. Дадох си сметка, че редом с веселите възклицания се дочуваше и хлипане.

Когато разбрах на кого е гласът, се почувствах гузна, че не го бях разпознала още в началото. През годините много пъти в представите ми се е появявала майка ми, лицето й, движещите й се устни, но винаги без глас. В спомените ми, от тази вечер нататък, майка ми не ми проговори повече. Само тихичко плачеше, хълцаше и мълвеше неразбираеми думи.

Излязох на площадката, но преди да стигна до перилата на стълбището, се спрях, сепната от ядосания шепот на татко… не виждаш ли? Вече съм спокоен… А сега защо не позволиш на жена ми да се качи за малко да нагледа децата?

— Едуардо, слушай какво…

— Спокоен съм… Само за малко. Майте, моля те, спри да плачеш…

Моята врата беше последната, в дъното на коридора.

Отдясно стаята на Вера също бе отворена, но за щастие тя си беше в леглото и спеше. А през широко зейналата врата на спалнята на родителите ми зърнах червения им юрган да се влачи по пода заедно с чаршафа. Мина ми през ум, че мама ще се разсърди, като види тоя хаос, ала веднага се досетих, че трябваше вече да го е видяла, понеже именно тя ридаеше, а татко бе казал: Майте, моля те, спри да плачеш…

Внимателно се доближих до стълбището. Не че бях уплашена, но, не знам защо, ми се стори по-разумно хората долу да не ме забележат. И затова предпочетох самите стълби, а не площадката, понеже ми бе ясно, че оттам мога да огледам целия партерен етаж, без те да успеят да ме видят. Слязох няколко стъпала надолу, без да вдигам шум, бях боса, и протегнах врат през колонките на дървеното перило, както би направил всеки, който се опитва да шпионира. Твърде неудобно място да видиш какво става долу.

Първото, което ми се мярна, беше татко. Вързан със скоч за един стол и сложен точно срещу стълбите. Лентата бе сребриста и се кръстосваше на голо върху гърдите и корема, а надолу се увиваше около краката и глезените. Направо ми беше трудно да го разпозная, зачервен и разчорлен. Въртеше някак странно очите си и се досетих, че го прави, понеже е без лещите, които сваляше винаги, преди да си легне, а и без очила. Абсурдно бе, че именно това ме впечатли, тази, да я назовем небрежност, у един човек като него, изискан и елегантен, на висок пост в голямо предприятие за производство на фибростъкло.

Оксана, украинката, която бяхме наели като домашна помощница преди два месеца, стоеше права до него. Бе много млада, едва двайсетгодишна, русолява и нисичка. Беше без униформа, със спортното яке и с дънките, които обличаше в почивните си дни. Намесваше се често в разговора на своя си език или със странния си испански. Изненада ме как говори, жестикулира рязко и повишава тон, за разлика от свитото, готово да се подчини, момиче, каквото до тоя момент беше. Мама не можех да я видя, сигурно защото беше седнала от другата страна на татко, под стълбището, но другите двама, които не спираха да се въртят насам и натам, ги видях съвсем ясно. Бяха мъж и жена. Жената все заставаше с гръб към мен и единственото, което забелязах от нея, бе огромната й тъмнокестенява коса и кожената жилетка. Мъжът, от когото идеше оня глас, сновеше между канапето и стола на татко. Най-забележителното в него бе остриганата му глава на кон освен една ивица, оставена в средата, от челото до тила, гъста като грива.

— Едуардо — повтаряше Човека кон по един особен начин, звучащ като „Едардо“, — момичетата са добре. Успокой се.

— Спокоен съм, по дяволите — задъхваше се татко, като се задушаваше от яд. — Повтарям, спокоен съм. Вече ви дадох и картите, и ключовете… Какво още, по дяволите, искате от мен?

— Кеш! — отвърна Човека кон, като потърка палец о показалеца на дясната си ръка. Това и аз го знаех, че означава „пари“. — Разбираш ли?

— Нямам пари в брой, нали ти казах? Нямам кеш! Разбираш ли? Това ти разбираш ли го?

— Не викай — предупреди го Човека кон. — Окса казва, че не е вярно. Окса казва видяла много пари, много банкноти вие вадил в кабинета. Къде са?

— Може и да съм имал някога пари вкъщи, но обикновено не…

Тогава Океана направи нещо. Скочи и застана пред баща ми толкова бързо, че аз се стреснах, и започна да му крещи. Окса бе хубавка, всички ние го признавахме. Въпреки че лицето й бе пълничко и закръглено, тялото й бе стройно и стегнато, очите големи, приличаше на подплашена сърна. Но сега бе цялата зачервена и дебела вена пресичаше шията й.

— Пари! — изкрещя тя и удари баща ми през лицето. — Пари! Имаш! — Замахна и го удари още веднъж. После отново с опакото на ръката си, после пак с дланта, и още, и още. Бяха шамари с неочаквана сила или поне така ми се стори, но главата на баща ми отскачаше ту на едната, ту на другата страна. — Къде? Спалня? Кабинет? Къде?

Човека кон каза: „Окса“, и тя с мъка се спря, задъхана. В същото време плачът на майка ми прерасна в сърцераздирателна молба. Другата жена, с кестенявата коса, се раздвижи извън моето полезрение, чух нов удар и после виковете на мама, това предизвика татко, който също се разкрещя, и Окса се затича да дръпне пердетата. Всичко се случи за миг и аз дори нямах време да изхлипам. Гледката Оксана да удря баща ми ме вцепени. Усетих, че се напикавам, като че ли се бях върнала години назад и от момиче на дванайсет се бях превърнала в петгодишна, като Вера. Вдигнах ръце към устата и се опитах да сподавя плача си или поне да не се чува, и когато настъпи тишина, вече бях успяла да овладея горе-долу дишането си, така че дори не разполагах със сили. Без да го съзнавам, бях успяла да проведа едно от упражненията по самоконтрол, което по-нататък при много случаи щеше да ми спасява живота.

— Едуардо — заговори пак Човека кон, щом останалите млъкнаха, само че гласът му вече не ми изглеждаше нежен, по-скоро приличаше като на животно, което си показва кучешките зъби. — Ще направим едно нещо. Нямам желание за такива неща, но ти не оказваш никакво съдействие… Довеждаме момичетата? — Докато мъжът говореше, Оксана бе застанала зад татко и му запушваше устата със скоч. Бузите на татко се издуваха като на ония риби с бодлите, които гледахме с Вера, от образователните филмчета в компютъра. — Искаш ли? Да докараме момичетата? — Татко клатеше отрицателно глава и столът под него скърцаше като дървена играчка. Хленченето на мама сега приличаше на вой, но приглушен, сигурно и на нея й бяха запушили устата. — Може и жена. Или момичетата. Вие избирате.

— Момичетата — каза Океана, приведена зад гърба на баща ми, като бе хванала главата му с ръка. — Казва „момичетата“. Повече му харесват. — Татко нищо не казваше, само скимтеше, с червеното си като домат лице и ужасните си, издути до спукване, бузи над своя намордник, но, изглежда, това доставяше удоволствие на Оксана и докато с едната си ръка го дръпна за косата, плъзна другата надолу под корема и го пипна за слабините, там, дето за нищо на света не исках да поглеждам, а винаги гледах. — Да… предпочита момичетата. Едуардо обича малки момиченца. — И се изкикоти.

— Ти ни принуждаваш. — Човека кон посочи баща ми с пръст. — Не искаме да го правим. Но ни принуждаваш. Окса, върви за момичетата.

Неговата заповед ме накара да реагирам. Почти почувствах, че някой ме освободи като от окови, нещо изскърца и се приведох в движение. Но не можех да стана, краката ми трепереха прекалено силно, така че се наложи да изпълзя до горната площадка на стълбата, издрах коленете си и продължих по корем към стаята на Вера. Единственото, което успявах да осъзная, бе, че трябваше да защитя сестра си. Мозъкът ми се беше превърнал в стаята на ужасите, в която и аз бях затворена на тъмно вътре заедно нея, и там се въртеше само едно: „Вера. Вера. Вера…“

 

 

— И?

— И това е. Оттам нататък нищо не помня.

— Добре — каза д-р Аристидес Валие, но някак си не беше съвсем сигурен, като че ли моята амнезия не бе за вярване, после си намести очилата с кръгли стъкла без рамки на носа по многозначителен начин. Кабинетът приличаше на тих и мрачен кладенец. Аз продължавах да седя зад едно писалище с лакти, опрени на бедрата ми, като че току-що бях повърнала. — Все пак имаме напредък — добави. — Не кой знае какъв, но все е нещо в сравнение с оня ден. И всичкото, което направихме досега, не ни послужи за нищо…

Съгласих се и разтворих крака, докато си поемах въздух. Беше ми горещо, но не съблякох якето си. Нито пък казах нещо, погрижих се да не нарушавам тишината, така че Валие да продължи.

— Разбираш ли какво се опитвам да те накарам да проумееш, Елена? Ако престанем да говорим за това, всички усилия, положени по време на предишните сеанси, ще отидат по дяволите. Все едно надуваме балон, без после да го вържем — каза, ала не успя да ме впечатли, бях свикнала с неговите метафори. — Имаш блокаж точно в тази част, много типично е за някои видове травми. Но повярвай ми, все пак постигнахме известен напредък. Тая случка от юношеството ти не може да няма връзка със симптомите сега. Ако изоставиш терапията, в един следващ момент ще трябва да започнеш от нула…

Преглътнах слюнката си и се изкашлях.

— Известно ми е — казах. — Обаче не мога да продължа дави посещавам.

Валие ме наблюдаваше, опрял глава на ръката си.

— Ако става въпрос за пари, можем да го уредим — предложи. — Наистина. Няма да ми плащаш, докато не…

— Не, не става дума за това. Действително, благодарна съм ви, че ме изслушахте. Просто не мога да идвам повече.

— Разбирам — примирено рече Валие, като всъщност нищичко не разбираше, и въздъхна дълбоко, без повече да настоява.

Закашлях се отново, усещах бузите си как горят (знаех, че съм зачервена) и погледнах скришом към доктора в очакване да ме остави да си тръгна. Не исках да бъда груба, но, така или иначе, решението бе взето. Нямах никакви причини да ходя в кабинета му и както бях направила с Алварес и Панти четири дни по-рано, имах желанието да изгоря цялата флотилия и да започна наново. Затова исках да избързам със срещата за четвъртък: за да дам възможност на „Елена“ да изчезне също, и колкото по-скоро, толкова по-добре. Така че продължих да дебна с поглед, забит някъде около лицето на доктора, макар че от време на време го разглеждах целия на светлината на монитора върху неговата маса.

Аристидес Валие бе привлекателен, но преди всичко внимателен и елегантен. Беше на около четирийсет години, среден на ръст, със здраво телосложение, с посивели, късо подстригани коси. Овалното му, месесто и младежко лице излъчваше впечатляващо невъзмутимо спокойствие, като водите на блато, които никакъв камък, колкото и да е огромен, не можеше да развълнува за повече от няколко секунди. Когато говореше, се накланяше напред, сякаш за да скъси разстоянието, което ни делеше, и да застане току пред лицето ми. Носеше безупречни костюми: в този ден виолетова риза, панталони с подобен цвят и тъмночервена вратовръзка. Беше високопросветен човек с отмерени жестове, непринуден и, изглежда, обладаваше невероятно търпение спрямо мълчанието и тишината. Бях започнала да го посещавам няколко седмици по-рано поради безсъние и главоболие и сега, след четири сеанса, на които се опитах да му разкажа всичко, което успях да си спомня за оня ужасен епизод, който промени живота ми (разбира се, с фалшиви имена и без да му разкривам нищо съществено), реших да си отида. Бях стигнала до убеждението, че д-р Валие никога не би бил в състояние да опознае истинския ми аз.

А въпреки всичко си имах своя личност, която можех да наричам аз.

Внезапно докторът наруши мълчанието, но този път в далеч по-бодър тон, като че ли бе направил неочаквано откритие.

— Елена, мога ли да ти задам въпрос?

— Разбира се.

— Всичко ли, което ми разказа, е истина?

Примигах.

— Какво?

Учудването ми донякъде му достави удоволствие. Донамести се в стола си и оправи очилата на носа си. Проговори с нещо като скромност, която в устата му изглеждам и притворна.

— Знаеш ли? От двайсет години го работя този занаят, петнайсет в Испания, преди това почти пет в Аржентина и известно време в Съединените щати… Това тук са ми дипломите. — Посочи стената зад гърба си и се усмихна. — Но нищо от онова, което съм прочел в живота си, не ми е помогнало толкова, колкото собственото ми детство, прекарано на една бедна уличка в Богота. Уверявам те, че съм станал психолог много преди да ми дадат диплома, защото в моята родна страна трябва да си психолог отрано, та да знаеш кому да се доверяваш, кой е добронамерен към теб и кой не. Виждал съм толкова мизерия и болка… — Погледна към тавана, преди да продължи, промърмори нещо и беше ясно, че ще последва метафора. — Като ловците на бисери в Азия, които издържат много дълго без кислород, защото ги тренират още от деца… Животът, Елена, ме е научил да издържам дълго, без да си поемам дъх, а и да познавам доста добре дълбините му. Всичко, дето съм научил впоследствие, ми е служело да си обяснявам онова, което вече знаех. За това служи наученото и книгите, не за друго: да проумееш онова, което ти се случва на улицата. И защо, мислиш, че ти разказвам тия работи? — Не бе въпрос, който очакваше отговор, и аз не отговорих. — Ще ти кажа, понеже веднага ми става ясно, когато някой ме лъже, когато се опитват да ме хързулнат, когато крият истината… А ти, поради някакви причини, каквито и да са, ме лъжеш от самото начало.

Не ми хрумваше какво да му кажа. Захапах палеца си, сякаш си облизвах пръстите от някакъв сладкиш, и гледах Валие втренчено. За миг той също се взря в мен, после неочаквано махна с ръка пред екрана на монитора.

— „Елена Фуентес Марчена — прочете, — двайсет и пет годишна, родена в Мадрид, приета преди четири седмици с препоръка от мой колега…“ — Изчете набързо разни данни, като че искаше да стигне по-скоро до най-важното. — „Безсъние, главоболие, загуба на апетит, симптоми на депресия, нелечими с обичайни препарати… Предходни…“ — Млъкна и ме погледна безизразно. — И тук спирам да разбирам за какво става дума.

Махнах от челото си малкото коса, която не се бе събрана в опашката, вързана отзад. В очакване да продължи, сбърчих чело и се почувствах като вироглава студентка, увлечена по зрял и привлекателен професор.

— Само че това, което е написано тук, не става. Обяснявам. Отбелязали сме ужасната случка с твоето семейство. То не е нещо, чак толкова необичайно. Типично е за Богота, там се нарича „номерът със слугинята“. Практикува се в богаташките къщи. Идва някаква на работа с фалшиви имена и документи, минават няколко седмици, през които разучава навиците и местата, където семейството си държи парите, и тогава, в някоя нощ изключва алармата, отваря на своите приятели и те провеждат акцията. Обикновено се ограничават с обир и си тръгват. Във вашия случай нещата са се усложнили, защото е ставало дума за психопати. Нанесли са ви страхотни рани… Това всичко е било така. Но има едно нещо, което не се връзва.

Помръдна с ръка, изображението се смени и завъртя екрана към мен.

— Потърсих хрониката във вестникарските архиви, защото, както ти казах, имах чувството, че криеш истината. И я намерих. Това е страница на „Ел Паис“. Датата съвпада с твоята версия. Но въпреки че имената на участниците са отбелязани само с инициали, както можеш и сама да видиш… те не съвпадат с инициалите, които ти си ми дала.

— Променили са инициалите, за да не ни нарушават спокойствието — казах.

Валие направи гримаса, с която сякаш искаше да покаже, че е съгласен с мен за несъщественото, но не и за най-важното.

— Възможно е, и аз си го помислих, само че… Знаеш ли какво е Winf-Pat? Сайт с архиви и научни сведения за който и да е пациент на света, като, разбира се, е защитен. Пълният достъп може да бъде разрешен само от съда, но има начини за проникване, които се използват от съдебни лекари и психолози. Когато дойдох да живея и работя в Испания, за известен период от време се занимавах с престъпници, всъщност все още се занимавам с някои криминални случаи, така че знам една от паролите за влизане в сайта. Това разминаване в инициалите ме заинтригува, затова потърсих информация по случая и открих имената, фигуриращи във вестниците. В известието, публикувано в пресата, се споменават сестрите Диана Бланко и Вера Бланко, а не Елена и Кристина.

Дълго задържах погледа си върху Валие през паузата, която последва, без да зная колко продължи. Спомних си как веднъж Клаудия Кабилдо и аз изиграхме един етюд от „Ромео и Жулиета“ пред Дженс и как през цялото време имахме право да се гледаме, без да се докосваме, а думичките от текста бяха като светкавици, образувани от дъха ни, и възбудата бе стигнала до предела под въздействието на наркотиците. За миг си помислих, че с д-р Валие се гледаме един друг точно по същия начин, разделени от балкона на неговото писалище.

— В началото реших, че просто си ме излъгала и нищо повече — продължи Валие, след като се убеди, че няма да пророня и дума. — Има хора, които са в състояние да фалшифицират дори и официални документи… Ала най-любопитното е, че в Winf-Pat действително съществуват една Елена и една Кристина Фуентес и са свързани с поразително идентична случка, но няма никакви други данни за тяхното реално съществуване, сякаш са паднали от небето. — И повдигна рамене. Различни адреси, други членове на семейството, съдбите еднакви… Всичко е много странно. Освен това и двамата си даваме сметка, че за да промениш архивите в Winf-Pat, е необходимо да разполагаш с нещо повече от обикновена сръчност и желание да мамиш…

Той отново замълча, предоставяйки ми още една възможност да се изповядам. Но мен непрекъснато ме разсейваше една идея. „Психолог“, мислех си. И се питах, макар и не за първи път, до каква степен бе познаваема същността на индивида и какво ли би казал моят лечител, ако някой ден успееше да прозре в душата ми.

Какво ли би било мнението на милия ми „психолог“, да речем, за секретните експерименти върху зависимостта под названието Огън, известна с кодовото наименование „Sixtant“, които доказват, че удоволствието, което в момента изпитваме, сме в състояние да го предадем на друго човешко същество просто чрез докосване, все едно горим и го лизваме със собствения си пламък, независимо дали сме от същия пол, или различни по възраст. Какво ли би казал, ако научеше истината за човешкото желание и любовта? Или може би вече я знаеше? Съмнявах се в това, имаше вид на човек оптимист.

— Коя си ти, Елена? — заговори много тихо, като че ли някъде наоколо спеше дете. — Или Диана? Откъде идваш? Ти не приличаш просто на лъжкиня. Защо не ми разкажеш истината и после, ако искаш, си иди и недей да се връщаш? Все едно си нахлузила маска на лицето си… Защо не желаеш да си я свалиш?

Тази нова метафора ме свари неподготвена. Сякаш електричество мина по гърба ми, болезнена тръпка, и останах седнала в същата поза, неспособна да се помръдна, нито да се съсредоточа в каквото и да било, и най-накрая с усилие успях да се изправя.

— Трябва да си тръгвам. Съжалявам.

Валие не отговори, но когато стигнах до вратата, ме извика и ми посочи раницата. Бях я забравила. Докато се връщах да си я взема, усетих очите му, вторачени в моите, и отново чух гласа му с оная напевност, сякаш отваряше музикална кутия, всеки път щом заговореше.

— Какво чак толкова ти казах, че ти подейства така зле. Защо плачеш?

Избърсах сълзите си и без да поглеждам назад, се запътих отново към вратата.

— Довиждане, докторе. Благодаря.

И вече на улицата, сред сивия свеж есенен въздух, успях да се успокоя. Докато вървях припряно към колата, си мислех, че в края на краищата, за добро или за лошо, никога повече няма да се върна в кабинета на д-р Валие. И въпреки че всичко това бе грешка, Важното бе, че с нея миналият ми живот приключи. Работата ми и всичко останало.

Сега се отправях, като Ромео, към изгнанието на едно нормално съществуване.