Хосе Карлос Сомоса
Стръв (20)

19

Когато отвори очи, наоколо цареше единствено мрак.

Казваш се Едуардо. Сега ще се посмеем, девочка.

И тогава разбрах от какво съм се събудила: звъненето на телефона.

Протегнах нагоре ръка и една от лампите се запали. Първо видях камъшитения стол, после разпознах стаята си. Чаршафите бяха събрани в краката ми, като че ли бях водила битки през нощта. Дигиталният часовник показваше четвъртък, 6:50 сутринта. Казах на висок глас: „Отговарям“.

И се приготвих да чуя лоша новина.

Малко по-късно си спомних какво бях сънувала. Видях мама, татко и Вера на пет годинки. Аида Домингес, последната жертва на Воайора, за която знаехме. Видях Клаудия Кабилдо, последната пък на Ренар. И още много такива. Всички ме гледаха с безжизнен поглед, като на образ, случайно отразен в огледалото, или на ония мръсни осакатени куклички, които Ренар увесваше около труповете. Викаха ме… Защо? Да въдворя справедливост ли, не. Отмъщение? Да се принеса в жертва? Или просто да се направи нещо.

Жертвите на тази безкрайна война ме призоваваха да им съдействам, да се превърна в една общовалидна маска без отличителни черти, за да намерят покой в отвъдното.

 

 

Предния ден, сряда, деня след разговора ми с Дженс, го прекарах в леглото с ноутбука си на скута, разучавах маската на Изложението и се наливах с кафе. Дженс бе казал, че мога да я упражнявам вкъщи, в продължение на няколко дни, връщайки се към „нормалния живот“, и просто изпълнявах инструкциите му. Щях да изляза за малко, да отида до супермаркета, фитнес залата, щях да погледам телевизия.

И да оставя смущаващото ме посещение в студиото за четвъртък.

Маската на Изложението бе дефинирана от френско-алжирския психолог Дидие Кора, но Дженс бе открил корените й в жестоката сатира на Троянската война „Троил и Кресида“ от Шекспир, пълна с перверзни войници, вулгарни сводници и неверни любовници, където стойността на човешкия живот и достойнството се измерват единствено с мнението на другите. Мъжът цени само онова, което все още не е получил. Щом иска — роб е, щом го има — цар!, казва Кресида и жестовете в маската се състояха именно в това да бъде изложено тялото, което би трябвало да задейства подсъзнателното, ала в същото време да се потисне желанието и неговото проявление. Като по тоя начин бъде запазена дистанцията. „Подобно на бижу, изложено във витрина, видимо, но недостъпно“, добавяше Дженс.

Като сметнах, че съм готова, отворих творбата. Костюмът, който Дженс предлагаше, бе прост и аз го имах. Черни обувки с токчета, черни прашки. Съблякох се, сресах току — що измитата си коса и я вързах на опашка. Надянах прашките. Дженс твърдеше, че сме в състояние да задвижим подсъзнанието посредством спомен или неприятно травматично преживяване. На нас, ченгетата, подобни неща не ни липсваха ни най-малко и аз използвах собствената си трагедия. Опитах се да си спомня, както предния ден, когато бях при Дженс, онова, което бяха причинили на собственото ми семейство и лично на мен Човека кон, Оксана и другата жена. Спуснах завесите в хола и запалих лампата, осветявайки празната стена, която ми трябваше като декор в сценария. Това бяха неизбежни неща за представянето на Изложението. Но онова, което никога не бях правила, бе да играя без публика.

Докато се движех с лице, обърнато към стената, и рецитирах пасажи от „Троил и Кресида“, докато се опитвах да се заровя в спомените си и да извикам ония картини и усещания, се чудех дали всичко това може изобщо да послужи за нещо. „Тук ли си? Чувстваш ли ме?“, питах тишината. Представях си своята тайна любов, представях си целите и живота, представях си, майната му, какво ли не, както седях сред мрака и наблюдавах внимателно собствените си жестове, заслушана в гласа си…

След около половин час телефонът звънна и ме прекъсна. Ядосах се, че не го бях изключила. Но като видях в дисплея, че се обажда собствената ми сестра, и то по секретна линия, се зарадвах. Не се бяхме чували от онзи ден, преди седмица, когато се ступахме, и фактът, че ми звънеше, за мен беше облекчение. Задъхана, прекратих етюда, нахлузих прашките, които бях изула, и се приготвих да говоря, предварително приемайки, че е напълно възможно да се случи какво ли не: Вера да ме нагруби, да се разреве, да ми поиска прошка. Или, и това се плашех да си го помисля, че ставаше дума за нещо по-съществено. Но първото, което каза, бе, че все още няма ни вест, ни кост от Елиса.

— Загуби цяла седмица… — Носовият й, треперещ глас изпълваше хола. — Цяла седмица… Ако бе имала късмет, вече щяхме да знаем нещо, нали така?

— Може би да, може би не.

— И все още си мислиш, че би могла да го премахнеш?

— Елиса е добра. Всичко може да се е случило.

Мъчно ми бе да залъгвам Вера. Бях сигурна, че Воайора я е заловил. Елиса или вече бе мъртва, или беше извадена от строя завинаги. Вера го знаеше прекрасно. Но бе захапала лулата на мира, а това за нищо на света не исках да провалям.

Използвах почивката да отида до тоалетната и да изсуша потта си и в същото време слушах Вера през говорителите.

— Падиля е като подлудял… Сложил ни е подкожни джипиеси, знаеш ги… на всички новаци…

— Това е… — казах и се спрях овреме. Думите, които напираха в устата ми, бяха „тъпотии“, „идиотщини“, „абсурди“. Но се сетих, че Вера просто искаше да одобря подобно поведение. — Това не е чак толкова глупаво — отвърнах.

— Разбира се.

„Внушава ти, че си в безопасност, глупачке — си мислех. — Като носиш апаратчета, ще си по-спокойна и действията ти ще са естествени.“ Това не беше разговор за Вера, въпреки че всячески исках да бъде максимално защитена.

Върнах се в хола, където все още светеха лампите, застанах на колене, скръстих ръце и зачаках да затвори, за да продължа упражнението.

— Падиля ме вика в студиото всяка вечер, знаеш ли? Доста тренирах и вече се чувствам готова…

— Ще излезеш ли довечера? — попитах и се постарах да скрия притеснението си.

— Излизам всяка вечер от понеделник, Диана. Искам аз да бъда тази, която ще спаси Елиса.

Трябваше да захапя езика си, за да не почна да я моля да си остане вкъщи. И бе толкова трудно, колкото да се сдържиш да не повърнеш.

— Ти какво правиш в момента? — попита.

— Нищо. Почивам. — Придърпах ластика на прашките към бедрата си.

— Чувам, че си се върнала на работа.

— Не, не съм.

Зададе ми още няколко въпроса, сякаш се мъчеше да подразбере разни неща от личния ми живот. Добави:

— Исках да ти се обадя, за да ти се извиня за оня ден. Чувствах, че умирам…

Тогава вече я отрязах.

— Няма за какво да ми се извиняваш. По-добре да го забравим. — И докато говорех, телефонът отново примигна, друго повикване и името, което се изписа, бе „д-р Валие“. — Трябва да затварям. Пази се — казах, като се надявах, че гласът ми има магическа сила и думите ми сами по себе си бяха в състояние да й осигурят закрила. „Или тя, или аз — помислих си и бях абсолютно сигурна, — той ще избере една от двете.“

— Ти също — отговори. — Целувки.

Затворих след тези банални реплики. Вече знаех, че за успешния завършек на всеки наш бъдещ разговор трябваше да се преструваме.

 

 

— Благодаря, че пожелахте да ме видите — казах на Валие, като пристигнах при него още същия следобед.

— И по какви причини да не желая да те виждам?

Валие ме гледаше косо. И ме подозираше.

— Не знам — отговорих му. — Мислех, че в този момент вече сте си стегнали куфарите и сте се покрили в някоя затънтена страна под чуждо име… Шегувам се. Наистина ми е приятно, че ме повикахте — добавих.

— Аз също съжалявам, че бях груб оня път. — И на свой ред се пошегува: — Ти си странна птица, но ако не ми харесваха странните, какво ли правя тука?

— И аз се питам същото.

След това предисловие и дежурните усмивки Валие стана сериозен.

— Аз също се радвам да те видя. Искаш ли да поговорим малко?

— Давайте.

— Питам се… Какво ще кажеш да отидем някъде другаде? Вече е късно. И последният пациент за днес си тръгна… Мога да те поканя на кафе или… да вечеряме.

Тонът му постепенно губеше увереността си, докато се превърна в шепот. Неочаквано си помислих, че ще ми е особено забавно Валие да ме придружава тази нощ. Учуди се повече и от мен, когато приех, надяна елегантна черна жилетка върху бялата риза и пренебрегна протестите ми, че съм облечена надве-натри, с това яке, блуза и по джинси. Заведението, което предложи, се намираше на завоя на улицата, казваше се „Касандра“ и вътре беше изрисуван Буда, имаше позлатени маски, старогръцки шлемове и снимки на Далай Лама в причудливо съжителство. Към това прибавям и комбинацията от индийска и гръцка кухня в менюто. Огромен телевизионен екран без звук, настроен на новинарски канал, насред залата с фурна тандури, напомняше, че това място се намира в Европа. В тоя ранен час имаше единствено чужденци.

И докато разгръщахме менюто, донесено от сервитьорка със съответна екзотична външност, благодарих на Валие за поканата.

Моля те, ако искаш, можеш да ми говориш на „ти“-каза, разгъвайки салфетката. — Наричай ме Марио.

— Знаех, че името ти е Аристидес.

— Аристидес-Марио, ако предпочиташ, обръщай се на първото ми име.

— Марио ми харесва.

Решихме да прескочим предястията и да минем направо към обезкостено пиле с къри и бутилка вино. Щом сервитьорката си отиде, Валие се огледа наоколо, за да се увери, че сме съвсем сами. Тогава той се наведе към мен и по това разбрах, че е дошъл мигът да ми каже, каквото си бе наумил.

Отговорих утвърдително, като ме попита дали съм готова да проведем разговора за „моята работа“.

— Доста мислих за любопитната ти професия, Диана — подхвана. — Струва ми се, че съм виждал предостатъчно саможертви в живота си, хора, готови да дадат какво ли не заради другите… Но твоето надминава всичко. Ти си много специален случай.

Завъртях отрицателно глава.

— Не съм специална, а и не съм съгласна с това за саможертвата. Всички се подчиняваме на своя псином. Правим онова, което ни харесва, въпреки че не съзнаваме защо е така. И в края на краищата то се оказва единственото, което сме в състояние да направим.

— Прекалено строга си към себе си. Сигурно е ужасно да гледаш на нещата от този ъгъл… Защо се смееш?

— Смешно ми е да слушам един психолог да говори по този начин.

Валие вдигна рамене.

— Приемането на съществуването на псинома не означава, че не разполагаме със свободата да избираме. Моята терапия винаги се е основавала на това да покажа възможните пътища и да предложа на своите пациенти начините да променят себе си. Всички можем да се променяме. И има достатъчно приемливи способи нещата да се получат.

— Какъв е моят случай?

— Доста тежък.

— Предполагах. — И се усмихнах.

— Да се посветиш на наказанието на виновните и в същото време самият ти да си невинен е тежък случай.

— Виждам нещата по по-прост начин, доктор… Марио. Намазах си една препечена филийка с нещо, което приличаше на сметана. — Всички имаме нужда от храна, нали, едни от зеленчуци, други от повече месо, трети се изхранват с хора. Моята работа се състои в това на третите да им бъде прекратен порционът. Виновни ли са? Или са невинни? Чак дотам не стигам.

— Добре, но аз да. Ти и твоите хора сте невинни. Единствените виновни са гадовете, които са те подмамили да го вършиш. И професията ти не може да бъде законна.

— Професията ми е точно толкова незаконна, колкото и тая на килърите, нали, така е по време на война.

— Аз съм най-големият пацифист на света, Диана. Но в същото време не мога да отрека, че има войни, които са непредотвратими.

— И тази например каква е? Гледай.

Обърнах глава към телевизионния екран, където дефилираха хора, покрити с качулки, заложници в някакъв атентат.

— И кой е в състояние да се противопостави на това? Как можем да го спрем?

— Искаш да кажеш, без такива като вас?

— Именно. Какво друго би могло да се направи? И полицията, и армията, вследствие на напредъка в технологиите, са вече без значение, самите технологии престанаха да изпълняват ролите си, защото всички имат достъп до тях. Как можем да се противопоставим на неща като 9-N например?

Валие ме наблюдаваше особено сериозно.

— За бога, Диана, стига с тая 9-N, всеки я вади като довод за всичко… Не можем да пожертваме един невинен, за да неутрализираме някакво чудовище. Това е варварско и нечовешко.

Пилето, приготвено в тандури, до известна степен потуши енергията, която влагахме в тоя спор: никога не отдаваме необходимото значение на глуповатите на пръв поглед неща. Чукнахме се, почнахме да ядем и като че ли напрежението, натрупано между нас, се изпари.

— В интерес на истината, чел съм разни неща за псинома — каза Валие вече с друг тон. — Няма нищо общо с криминалната психология…

— Има, но това няма къде да го прочетеш. Разпространява се по специални пътища.

— Да, допускам. Прегледах и някои „официални“ текстове от Виктор Дженс. Наистина много често се позовава на Шекспир. Защо смяташ, че му отдава чак такова значение? Ти ми каза, че в неговите произведения са ключовете на видовете псиноми, защо? Например… Добре, той е гений, ала Омир, Сервантес и Кафка също… Защо именно той?

— Знаеш ли кой е Джон Дий?

— Прилича ми на марка едрогабаритна машина.

От смях щях да изплюя виното, което бе в устата ми. Уточних, че е „Дий“, а не въпросната марка „Диър“.

— Ааа, не беше ли един астролог от времето на кралица Елизабет?

— Да, предполага се, че е бил магьосник и астролог от двора на кралица Елизабет. В онази епоха е имало много противници на официалната Англиканска църква, наложена от баща й, Хенри VIII. Внушавали са, че народът ще въстане и ще се върне към „чистата“ средновековна вяра. Някои от тях са били паписти, но повечето са се стремели да установят собствената си представа за християнството и Джон Дий е бил един от тях. Основал е тайна секта и я нарекъл „Лондонско гностично общество“. Събирали са се по къщите на знатни господа и са устройвали театрални представления с помощта на поддръжниците си. Дий е искал социални промени…

— Представления?

Вече бях включила автопилота. Знаех теорията на Дженс наизуст и се опитах да я резюмирам. Това, че Дий е наблюдавал из Европа ритуали, които оказват въздействие върху псинома, но и че го е отдавал на магическото им естество. Че когато се е върнал в Англия, ги е приложил в заниманията на своите хора и е доказал ефикасността им в пораждането на определени емоции. Че с цел да се внушат бунтарски настроения, е било необходимо тия ритуали да се наблюдават от народа. Поради което са решили да се възползват от официалния театър и да „инструктират“ млади автори за ключовете към осъществяването на тази психоза. Че Шекспир не е бил единственият автор, член на Обществото: Марлоу, Джонсън, Уилкинс и Мидълтън също са принадлежали към него, но най-известният е Шекспир. Неговите произведения въплъщават онези ритуали.

— И какво са постигнали?

— Нищо. Дженс твърди, че само са предизвиквали безразборни емоции, защото не е съществувало днешното разбиране за псинома и необходимата класификация. Дий е умрял години, след като кралският двор е успял да отклони Шекспир от тия занимания. Театърът се е върнал към „официалната“ си същност и всичко отишло на кино. Край на историята.

— Интересна теория… Кое от нея е доказано?

— Нищо. — Засмяхме се. — Всичко около Шекспир е прекалено тайнствено. Дженс казваше, че е най-енигматичният автор едва ли не измежду всички останали. Както и да е, но е особено полезен в нашата работа.

Отново последва пауза, след която и двамата заговорихме едновременно. И пак се засмяхме.

— Какво? — рекох, чувствах се леко пияна.

— Не, ти кажи, каквото имаше да казваш.

— Струва ми се, че вече знам какво си мислиш за „нашата работа“…

— И какво е то?

— Че съм една перверзничка. — Очаквах, че ще се изчерви и ще отрече такава обида, но усмивката на Валие ме изненада.

— Вероятно няма да имам право… Само че в момента ти се опитваше да разсъждаваш като психолог, а аз като ченге под прикритие…

— Така ли? И какво разсъди?

Валие си отряза парче от сочното пиле и го потопи в къри.

— Че ако разполагах с възможността да предизвиквам у останалите емоции, каквито пожелая, никога не бих изоставил работата си. Защото това е като дрога.

Оказа се, че повече не мога да се смея. Взрях се в него. Валие продължи да говори с очи, наведени над чинията.

— Знаеш ли? Хората са свикнали да наричат „дрога“ единствено веществото, което вече е станало известно с това название, но една кола, идеология или вид спорт могат да се превърнат в същото. В детството си в Богота и после, през целия си живот, съм се сблъсквал с много подобни наркомани, Диана: мъже, дрогирани с жестокост, жени, дрогирани с насилие, деца, дрогирани с любов, старци, дрогирани със страх… Все неща, които ти наричаш „задоволяване на псинома“, предполагам. Както и да е, моята задача винаги се е състояла в това да освобождавам хората от зависимостта им от дрога. — Вдигна салфетката към устата си и добави, все още загледан в чинията: — Мисля, че дойде при мен, за да ти помогна да се откажеш от своята дрога. Искаш ли да напуснеш тая ужасна работа? Възнамеряваш ли да престанеш да страдаш?

— Искам да живея с мъжа, когото обичам — отговорих вкаменена. — Не бих го нарекла „да престана да страдам“, а смяна на наркотика. — За миг забелязах някакъв срив в изражението на Валие, мигновена поява на неопределено чувство. — Какво ти става?

— Не, нищо… — Усмихна се глуповато и тоя път наистина се изчерви. — Ти вече ми разказа… че си влюбена в някого… Радвам се за теб.

И пак настъпи тишина.

— А ти? — Реших да променя темата. — Имаш ли си някого?

— Жена ми ме заряза преди две години, ненавиждаше да бъде обсъждана по време на вечеря.

Засмяхме се и това съвпадна с репортажа по телевизията за жертвите на Воайора. Сърцето ми прескочи, защото ми се стори, че става дума за открита нова жертва, но после се оказа, че кадрите са архивни.

— Питам се какво ти пречи да напуснеш… — каза Валие. — Какво те принуждава да вършиш нещо, след като с цялото си същество го ненавиждаш…

— Имам висящ случай — промърморих, без да ме интересува дали Валие ще долови напрежението ми и ще се обърне по посока на погледа ми, вперен в екрана.

В тоя момент репортажът свърши и неочаквано докторът ми се стори особено изнервен.

— Диана, просто зарежи от раз… — Не му отговорих. Той силно се наклони към мен, гласът му стана молещ. — Нали ми разказа за премеждията си… Не беше ли страшно? Или за теб е било просто „задоволяване на псинома“? Била си само дванайсет-тринайсетгодишна… Било е трагедия, от която други са се възползвали да те превърнат в какво? Във вид оръжие? — Устните му се свиха презрително. — Заслужават просто да умрат, Диана. Позволи ми да ти помогна. Това ме засяга, разбираш ли? Засяга ме много…

И изведнъж вече не бях в този ресторант, а на едно мрачно място, в присъствието на образа на Валие, с облото му успокояващо лице с очила без рамки, и оттам идеше единствената светлина.

— Знаеш ли? — казах. — Вчера си го спомних. Онова, което все не успявах да си спомня. Какво сториха на родителите ми, на сестра ми и на мен. Какво ми направиха…

Окса, върви за момичетата.

Продължих да говоря, без да се притеснявам за времето, което с всеки образ, който се появяваше в спомените ми, ме доближаваше малко по малко към светлината, която се казваше Аристидес-Марио Валие.

— Изкачих се пълзешком до стаята на Вера, тя спеше. Събудих я, доколкото можах, и я накарах да се пъхне под леглото. Обаче Окса ни откри веднага. Опитах се да защитя себе си, но тя заплаши Вера и аз разбрах, че бих могла да помогна на сестра си единствено ако й се подчинявам. Оставих се да ме отведе. Захвърли ни насред хола на партера и там завързаха Вера по същия начин, както и родителите ми, ала като дойде време да вържат и мен, той… мъжът, когото нарекох „Човека кон“, съобщи, че му е хрумнало нещо забавно. „Изглеждаш якичка, девочка“, каза. Така ме нарече. „Хайде да видим дали наистина е вярно.“ И ми разпореди да правя всичко, което ме накарат. Да се смея, да кашлям или да лая като куче. Да целуна по устата него или Окса, или пък да си сваля гащичките и да му потанцувам… А ако не се стараех да го правя, както трябва, щяха да бият подред някой от моето семейство…

Настъпи пауза. Сълзи бликнаха от очите ми, и парещи, и свидни, като думите ми.

— Опитах се. Влязох в играта. Бях на дванайсет и си мислех, че само това можеше да отърве родителите ми и Вера… „Сега ще се посмееш, девочка“, нареди мъжът, и ако не успявах да го правя, както той го искаше, биеше мама. Накара ме да танцувам. Да пея. „Вижда се, че се преструваш, хайде пак.“ Когато сърцето на татко не издържа и той умря, мама, въпреки намордника, започна истерично да крещи. Мъжът сложи нож на гърлото й и заповяда да спре или ще я заколи. И аз му казах: „И мама се преструва, моля те, майко.“ Само че мама не спря и той й преряза гърлото… — След пауза продължих: — Един съсед бе чул писъците и повикал полиция. И това ни спаси, Вера и мен… Онези ги арестуваха няколко дни по-късно. Мисля, че още са в затвора, не знам. И не ме интересува.

Усетих ръка върху своята, сякаш за да ме отведе обратно в действителността. Отворих очи и видях покривката, чашите и чиниите. Валие бе вперил поглед в мен и не преставаше да ме милва. И докато си мислех, че ще почне да ме утешава, отново ме изненада.

— Оня човек е имал право — каза. — Преструвала си се неумело.

Полазиха ме мравки, разбрах, че точно това е, което трябваше да чуя, което през всичките тия години съм се надявала някой да ми каже.

— Никога не си се стремяла към това да се преструваш, Диана. Правиш го заради спомена за родителите и сестра си, само че си слаба актриса. Не си родена за театъра. И сега ми с напълно ясно какво искаш от мен, искаш да ти помогна да престанеш да се преструваш. Да се върнеш към собствената си искреност.

Заплаках отново, но тоя път се чувствах по-добре. Не взехме десерт.

Изчаках го, най-накрая се появи на изхода и един от сервитьорите най-после се накани да се вдигне и да отвори пред нас стъклената врата, за да излезем. Вечерта бе студена и ръмеше. Марио Валие се забави повече от очакваното, докато се обличаше, и за първи път тази вечер забелязах уморения му поглед, вече си бе дал почивка, плъзна се по блузата ми — бях без сутиен, защото бях решила да изляза с костюма на маската на Изложението, — по обувките, задържа се върху тях и отново се върна върху лицето ми. Но докато внимателно го наблюдавах как се изчервява, осъзнах, че не същинският ми образ го смущаваше, а „дрогата“, споменът за етюда, който оня ден му изиграх.

— Ще ми е особено приятно да се видим пак — каза.

— На мен също — признах си. — Благодаря за… всичко.

Потърсих бузата му. Той мръдна глава точно в тоя миг и устните ни случайно се срещнаха. Усмихнахме се с неудобство, внезапно се вгледахме един в друг и продължихме да се целуваме. Всяка следваща целувка ни се струваше непозната и нова, а последната — все едно никога не се бяхме целували.

Изведнъж си помислих, че не мога да остана с него нито секунда повече.

Не можех да си позволя никаква слабост. Все още не. Поне докато сестра ми я грозеше опасност.

Воайора дебнеше и аз бях длъжна да продължа да съм актриса.

— Трябва да тръгвам — казах, ала Валие ме спря с ръка.

— Диана… Каквото и да е онова, което вършиш, моля те, пази се.

Оставих зад гърба си Валие загрижен и доволен да ми маха с ръка за „сбогом“, застанал на тротоара, и се отдалечих към спирката на автобуса. Стигнах до къщи чак в единайсет, но все още срещах забързани минувачи по улицата. „Тук ли си? Чувстваш ли ме?“ Огледах се наоколо. Спрях алармите на апартамента, съблякох се по прашки и обувки и започнах с маската на Изложението. „Пожелай ме — мислех си. — Преструвам се, че съм твоя. Ела в мен. Искам да те измамя.“ Точно това ми бе препоръчал Дженс. „Той подозира, че си ченге, не го премълчавай пред себе си, не се опитвай да го криеш.“ Но след два часа, като свърших, вече бях обезсърчена. Как можех да му привлека желанията по този начин? И предположих, че Дженс просто се е вдетинил.

Почти заспала, се сринах върху леглото, ала противно на очакванията си не сънувах нито Марио Валие, нито целувките му, нито специалната вечеря, на която разказах онова, което не бях доверявала никому, нито пък на мен някой някога ми бе разправял подобни неща. Още по-малко сънувах Воайора. Сънувах всички жертви, които някога бях виждала. Целия този измъчен народ, за когото работех. Онези, които искаха да остана и да отмъстя.

И когато телефонът ме събуди в 6:50 сутринта, в четвъртък, бях готова за лошата вест.

 

 

— Диана…? — гласът на Мигел. Слушах го от леглото, бе още тъмно. — Исках да го научиш, колкото се може по-скоро… Молех се поне да е, че са открили Елиса Монастерио, но още преди да каже каквото и да било, вече знаех, че е друго.

„Вера е — помислих си с пълна и ужасяваща убеденост. — Избрал е нея.“