Хосе Карлос Сомоса
Стръв (22)

21

Едно нещо бе сигурно: никога не бих се върнала в подземието на службата, ако не беше заради Вера.

Все още таях някакви резерви по отношение на инструкциите на Дженс, но съобщението за изчезването на сестра ми помете всичко. Беше като леден душ: прочисти ме напълно, останах гола, лишена от всякаква чувствителност.

Точно думата „изчезване“ не исках да чуя, свързана с името на Вера, и то се случи. Малко преди това е била в апартамента си и се е готвела да излезе на работа, а минута по-късно сякаш земята се бе разтворила и я бе погълнала. Бе се изгубил и сигналът от подкожния предавател. На тъпанарите, които извършваха следенето от Лос Гуардесес, това изобщо не им било направило никакво впечатление, сметнали, че Вера го е „пробвала“, изключила го е сама, като е възнамерявала да го включи отново, когато се озове в своята зона. Само че това не се бе случило. Нито имаха някакви доказателства, че изобщо е стигнала до Цирка. Звъненето по всичките й телефони не даде резултат. Бързият оглед — също. Вратата не е била насилвана, алармата работеше, белези от борба нямаше. Цялата сутрин търсиха следи и дискретно разпитваха съседите.

— Падиля разпореди тотално издирване — добави Мигел и още: — то-тал-но, господи… Само чакат зелена светлина от Алварес и започват… Някъде е в движение… Говоря за Алварес, опитват се да го открият… Слушаш ли ме?

— Да. — Слушах го откъм леглото с поглед, забит в тавана.

— Питаме се… дали Вера ти е казвала нещо за… Дали е възнамерявала да ходи някъде, не знам… Тя е толкова непредвидима… Спомняш ли си нещо?

— Не, нищо не ми е казвала.

Мълчание.

— Господи, ти добре ли си? Искаш ли да дойда да те видя?

— Добре съм. Недей да идваш, по-късно ще те потърся.

Мигел не се беше отказал от отчаяните си опити да ме окуражава.

— Профайлърите смятат, че е възможно това да не е Воайора… Квартирата под прикритие не е място, което той би посетил, нали?

„Само че може да я е проследил дотам, ако я е бил набелязал още предната вечер в Цирка“, си помислих. Освен това не е изключено да е сменил тактиката или полето на действие, предвид асистенцията, за която Дженс спомена, сина му. Както и да е, бях уверена, че Мигел се мъчи да ми даде напразни надежди, точно както и аз на Вера, вчера сутринта. Просто седях и го слушах.

— Освен това дори в най-лошия случай Вера би била най-идеалният агент за залавянето му… Вярвай ми, и всичко би било точно…

— Точно така. Благодаря ти.

В продължение на цялото ми обучение много от препятствията, през които бях преминала, не изискваха нито интелигентност, нито памет, нито сръчност, нито физическа сила, нито дори воля, за да ги преодолея. Изискваха умението да се сдържам. Напълно безизразна, времето вървеше, тик-так, тик-так, и тази болка или удоволствие, или и двете заедно, усилието да ги накарам да отстъпят. Докато Мигел ми говореше, постъпих точно по същия начин. Не се и опитвах да спекулирам със случилото се. Не се удавих в скръб. Не стиснах зъби, нито се вцепених. Просто се сдържах, с поглед, забит в тавана.

И сега какво, девочка? Сега ще се посмеем, девочка.

Пътуването ми до подземията стана част от същото упражнение: да натискам газта и да се сдържам. Излязох по обед, след като вложих доста време да изиграя за последен път Изложението. Изкъпах се, приготвих всичко, което възнамерявах да взема, слязох до паркинга на блока, качих се в колата, натиснах педала за газта и мисля, че не го пуснах, докато не стигнах там. Нищо не помнех от пътя. Сивото небе от време на време и без особено желание пропускаше по малко дъжд, а аз си мислех за Вера. Един час, колкото горе-долу трая пътуването с колата.

Чифликът се намираше на около осемдесет километра на югоизток от Мадрид в една местност, обезлюдена от атомната бомба 9-N. Самото място не бе пострадало от директната експлозия, но правителството бе решило да евакуира хората поради опасността от радиация. Цели предградия, индустриални предприятия и земеделски терени бяха опустели. И когато опасността отмина, собствениците не пожелаха да се върнат. Последваха обезщетения, даже и един много амбициозен проект за реконструкция, финансиран от Европейския съюз, и след него безконечни дебати и предизборни дрънканици. В резултат няколко години по-късно тия земи се превърнаха в призрачен град със сгради и заводи в руини, едно място повече от удачно за институции като нашата, на Дженс, и явно и едновременно с това секретно — съвършения манастир за млади ентусиастки.

Дори и днес говоря за чифлика с нежелание. Предполагам, че съм приключила с един необходим етап от дейността си, а и е безспорен фактът, че беше работа, която ми харесваше. Предполагам също така, че професионалните агенти като нас умеят да отделят смисленото от желаното и че ако между двете се отвори пропаст, то през нея единствено волята е в състояние да прокара мост. Но разумната част от мен, всичко онова, което съставляваше собствения ми псином, въставаше срещу спомена за експериментите по време на нашето обучение. Винаги съм била благодарна, че от един момент нататък заниманията се провеждаха вече в отсъствието на Дженс и че моята сестра не мина през ония недостойни преживелици.

Дженс презираше конвенционалния театър. Повечето от маските, твърдеше, трябваше да се упражняват в абсолютна изолация и с известно чувство за беззащитност. Много пъти ни е карал да го правим при вълнение на борда на яхтата му, във враждебна обстановка или пък в неговата къща в Барселона, където той еднолично диктуваше нормите на поведение. Но не разполагахме с едно определено място, отделено и в същото време близо, където ние, „ченгетата“, да се чувстваме и уязвими. Така че, когато изнамери тоя порутен чифлик в призрачната зона, много гърбове набързо се преклониха пред идеята и много ръце се протегнаха, за да разпишат документацията. Тогава всичко беше друго. Времена на безкрайно учудване и паника пред омразата и лудостта на общия враг. Да се преотстъпи отдалечена сграда и групичка деца на д-р Дженс в името на безопасността на страната струваше на отбраните кръгове, за които Алварес работеше, точно толкова, колкото на нацистките ръководители да предоставят на д-р Менгеле няколко лаборатории и малко еврейчета. В края на краищата виновни измежду анонимните бюрократи, които с течение на времето се местеха като пешки върху шахматна дъска, разбира се, нямаше. Ако съществуваше някаква вина изобщо, то тя принадлежеше на Дженс, останалото се наричаше „политическа отговорност“, която се преразпределяше посредством оставки. Колкото до онова, което наистина ни сториха на това място на нас, неукрепналите юноши, които Дженс бе подбрал за специалното обучение, било е квалифицирано, убедена съм, като „странични последствия“.

Джипиесът се погрижи да ме изведе през шосето за Естремадура — изходи, отклонения, преки пътища, крайградски квартали. И накрая я съзрях сред пустите поля на Ла Манча, както толкова много пъти, като ни караха с рейсове дотам, в края на едно шосе, потънало в кал от скорошните дъждове, виещо се сред храсти и разни недовършени урбанистични начинания. И усетих съжаление и мъка, което обаче ми подейства като чист адреналин: такъв бе декорът на суперпродукциите на собствените ми кошмари.

Колата потанцува още малко върху калта, докато най-после спрях на паркинга пред входа. Останах вътре и огледах още веднъж заобикалящия ме пейзаж. Два съседни покрива с вълнисти керемиди, стени от каменни блокове с прозорци без стъкла и стара мелница без кула и без криле, превърната единствено в част от декора. През лятото, или поне когато Дженс постановяваше, че вече е лято, въпреки че беше посред зима, играехме на фона на това ужасяващо място, което сега се стелеше пред очите ми. В останалите случаи се упражнявахме в мазетата, затоплени от климатици, но въпреки това там заниманията бяха къде-къде по-мъчителни.

И докато разглеждах всичко с глуповато любопитство, си задавах въпроса какво ли би казал Дженс, ако сега бе заедно с мен. Може би: „Радвай се, Диана Бланко, радвай се, това гадно място те направи едно от най-добрите ченгета в страната.“ Което можеше и да е вярно, ала ни най-малко не ме радваше. Освен това не се бях върнала от някаква носталгия по собственото си минало.

„Тук ли искаш да те чакам? — казах безмълвно на този, за когото продължавах да живея, на своята жертва, на тайната си любов. — Ще дойдеш при мен, жалък и олигавен, с детето си или без него.“ Не си вярвах, но не ми оставаше друго, освен да се осланям на Дженс. И прозрях, че ако руините около мен, примесени с префинените страдания, на които се подлагахме, са в състояние да послужат за спасението на сестра ми, бях готова да се доверя на всичко.

И тогава можех да кажа: „Разбира се, че се радвам да се върна отново, да изпитам радостта на омразата.“

Погледнах часовника на таблото, оставаха три часа до мръкване. Трябваше да се приготвям.

Затръшнах вратата на тойотата и тя изтрещя като смъртоносен залп, това още повече подчерта дълбоката тишина. Тук бе по-студено, отколкото в града, но това вече го знаех. Миришеше на влажна пръст, на прогнило дърво. Взех от задната седалка спортния сак и се отправих към сградата.

Главният вход представляваше затворена с огромен катинар врата, което бе направо смешно, имайки предвид, че можеше да се влезе през всеки от разбитите прозорци. Изтърсих прахта от джинсите си и прекосих етажа. Ставаше дума за едно-единствено помещение с чупки. Отвън все още проникваше светлина, която вече крееше и оформяше сивкави петна пред празните отвори във фасадата. В средата стълбището водеше надолу към подземието. Стигнах до него, но, разбира се, не пожелах да сляза. Чух оня познат шум от тичащи плъхове, колко пъти ни бяха стряскали, особено като се появявахме след по-дълго отсъствие. Потръпнах, когато си спомних, че Дженс ги включваше като действащи лица в етюдите.

Боклуци, олюпени стени, стояха даже и дюшеците, които използвахме (бяха изправени до стените), навити на кълбо мухлясали пердета, всичко си беше, каквото го помнех, но овехтяло и мръсно. Дадох си сметка, че две години пълно занемаряване бяха в състояние да повредят дори руини като тази.

Случайно погледнах през една от дупките към прозорците на втория етаж и видях силуета на мъж.

Бе се навел напред през касата и опрял крака си в неизвестно какво. Тялото му образуваше невъзможен ъгъл с празното пред него. Тая картина всяваше ужас или поне беше обезпокояваща, но като че ли я очаквах. Бе един от манекените. Дженс ги използваше като безсловесни партньори и маскарадите или сцените от Шекспир. Обличахме ги и ги наричахме с имена от рекламите и уличните обяви, когато етюдите изискваха такива декори. Тоя беше напълно гол и плешив, изрисуваните му очи изразяваха учудване. Зад него забелязах и други, безразборно нахвърляни в обща гробница. Наругах оня, дето бе поставил манекена на прозореца, за да уплаши до смърт всеки, който го види. Знаех, че из призрачната зона 9-N блуждаят бездомници, и се помолих (за тяхно добро) да не им хрумне да ме безпокоят.

В края на краищата нито клошарите, нито плъховете бяха главната ми грижа в момента.

Върнах се обратно при дюшеците, оставих сака на пода и го отворих. Нямах причини да крия, че съм дошла да чакам. „Направи го без каквито и да било преструвки, така, сякаш театърът е част от собствената ти действителност“, ме беше посъветвал Дженс. Извадих два, увити в целофан, сандвича, термос с кафе, бутилка минерална вода и фенер с акумулатор. Проснах на пода един от дюшеците и го изтупах с ръка от прах. Въпреки че миришеше на мухъл, вършеше идеална работа. Седнах върху него, извадих ноутбука си, отворих го на маската на Жертвоприношението, така както бе описана от профайлърите, и се зачетох, докато ядях и отпивах от водата.

Като се почувствах готова, започнах. Свалих си якето и обувките, за да се усещам свободна, но не и жълтата блуза с презрамки, джинсите и чорапите. „Никакви измишльотини и не се събличай гола. Изиграй маската, все едно той е пред теб“, каза Дженс. Първо я направих по класическия начин, а после по тоя, който бяха указали профайлърите. Според Дженс бе все едно кой от двата ще избера. „Най-важното обаче е да не се стремиш към перфекционизъм. Така, както никога не би го направила на сцената с мисълта да изглежда естествено. Намисли си някакъв декор и през цялото време си го представяй и не забравяй, че това е единствено театър, които играеш с определена цел. Не се опитвай да го мамиш. Преди всичко бъди напълно неискрена.“ С други думи, не забравяй защо и за кого е представлението. „Не се мъчи да скриеш собствените си съмнения“, бе добавил, това ми допадна и ме успокои. Фактически, докато стенех и се извивах в невъзможни пози върху дюшека, не преставах да си мисля, че това са все едно кадри от филм. И че е невъзможно да го приписка от разстояние, на километри от обичайните места в града. Въпреки че на теория една маска можеше да привлече определен псином, без дори да си дава сметка за това. Принципът действаше повсеместно. Наричахме го „мрежа на обсега“, в нея попадаха и невинни, разбира се. Конкретният човек обаче изискваше и конкретно разстояние. По тоя въпрос Дженс имаше много здраве.

Продължих, без да се обезкуражавам, нататък. Задачата ми бе не да проумявам действията си, а да ги осъществявам, без да прилагам воля, без какъвто и да било предначертан път. Не беше нужно дори и да се подчинявам, както във войската, на някой по-висшестоящ. Аз „искам“ или аз „действам“ беше погрешно. Единственият начин да се самозабравя в буквалния смисъл на думата, бе да престана да подражавам на себе си и да се превърна само в „онова“, което се потеше и пъшкаше със зачервени бузи върху гнусния дюшек. И само тогава, след като вече изгубя себе си, можех да се надявам онова животно да ме намери само и да се наведе над мен, лигаво и озъбено.

И моят капан щеше да щракне върху гърлото му.

Когато свърших, си облякох якето, обух се и все още седнала върху дюшека, си изядох втория сандвич, изброявайки наум всички инструкции на Дженс. Без да ги разбирам без да ги разнищвам, просто буквално. Независимо дали бяха никаква лудост, или не, аз ги прилагах, както винаги, и нищо повече от това.

Стръвта бе сложена, сега оставаше жертвата да я надуши и да се появи.

Стръвта бях аз.

 

 

Не помня точно в кой момент усетих, че се случва нещо странно.

Нощта бе започнала да се спуска, това си го спомням, видях го в дупките на прозорците, в тоя час небето сред полето винаги става мътносиньо. Ъглите на помещението, в което се намирах, вече бяха потънали в тъмнина. Бях седнала с подвити крака, загърната с шал, загледана в сгъстяващия се мрак, заслушана в тичащите плъхове, и в миг си дадох сметка за това. Заприлича ми на случаите, когато изгубим нещо и после го намираме, а то през цялото време е стояло непосредствено пред нас, току пред очите ни, и казваме: „Как е възможно? Било е под носа ми…“

Плъховете.

И изведнъж се усъмних дали шумът не идваше от тях.

Заслушах се. Повтори се. Тишина. И отново. Доколкото си спомнях, това не бе преставало, откакто бях дошла в чифлика, ала чак сега осъзнавах, че не приличаше само на сноването на гризачите. По-скоро, както когато дишаш върху стъкло и чуваш собствения си дъх, глух, неравен, хриптящ. Откъде идваше?

Заинтригувана, се измъкнах изпод шала и се показах през най-близкия прозорец, но вече почернялото поле и разрушената кула нито се виждаха, нито се чуваха, само вятърът вееше в храсталаците. Тихо бе и на горния етаж, дето лежаха манекените.

Оставаше и една трета вероятност.

След няколко секунди опипване наоколо заради тъмнината, открих плоския фенер, който бях донесла, и го стиснах в ръката си, като полицейска значка за легитимация. Светлината от него, обемна и прозрачна, предизвика сенки върху стените наоколо. Отправих се към тясното стълбище в центъра на помещението и слязох по него бавно, вярвайки, че вратата към подземието е затворена, но не се оказа така. Халката за катинара бе празна. Бутнах я с лявата си ръка, докато с дясната вдигнах високо фенера, остарялото дърво изскърца като във филмите на ужасите. Зад нея нямаше нищо освен тъмнина. Протегнах ръка към ключовете за лампите, помнех ги къде бяха, обаче те само изщракаха. Разбира се, държавата нямаше да плаща тока в необитавани, ненужни сгради. И тогава разсякох вътрешността с лъча на фенера.

Сякаш нещо ме блъсна. Спрях вцепенена пред смайващото множество от видения. „До тази стена на Лилиан й… В ъгъла отсреща аз и Клаудия… Господи, това е високата метална табуретка… червеникавият стар диван, на който…“

Външен човек не можеше да забележи нищо, естествено, само черно, влажно, студено пространство без изход, с грохнали мебели. Може би щяха да му привлекат вниманието няколкото манекена, облегнати на стените, и необяснимото присъствие на душкабина в единия от ъглите. Но нямаше да е в състояние да си представи вечната оргия от млади тела, театралните реплики в детинските ни гърла, мотаенето напред-назад на самия Дженс, който обясняваше, сочеше, ръководеше цялата лудница.

Не беше лесно да премина през това поле, минирано със собствените ми спомени. След крачка напред ме обзе и срам. Тук завинаги престанах да съм момиченце. Тук Сесе и аз, както и всички останали, се превърнахме единствено в лъжа и омраза. Театърът, избухнал вътре в нас, ни бе опустошил. Само че не упражненията в театрална или действителна жестокост причиняваха униженията, които си спомних, а празният поглед на Дженс, вперен в телата ни, опипващ ни подробно и внимателно, както оръжейникът разглежда частите на произведения от него пистолет.

Разбира се, нито тъмнината, нито състоянието на помещението представляваха за мен пречка да се оправя: съхранявах точен план, очертан в главата ми като с нажежено желязо, на това свърталище. Шумът отново ме застигна, все по-близък, и като превъзмогнах първото впечатление, тръгнах бързо напред.

Знаех, че подземието се състои от две сцени отляво и отдясно на тесен коридор, който водеше до други пометения: склад за инвентар и костюми, столова и още едно в дъното, което понякога ни служеше за спалня. Всичко бе предвидено да можем да прекараме дълго време забравени от бога и хората. Шумът идеше от някъде малко по-нататък, след коридора. Так-так, хлоп-хлоп. Подминах първата сцена и насочих светлината към стаите натам, черни като паст на звяр. Махнах няколко дъски и се озовах на втората сцена. Различих голямото, колкото човешки ръст, огледало и тежката червена завеса, спусната пред дървения подиум.

Двама или трима души стояха прави в мрака.

Не се впечатлих особено, но ми се стори, че кръвта ми се е превърнала в газирана напитка и някой ме тръска, преди да ме отвори. Едно бе да заваря манекени в странни пози, друго — фигури с жаба, бели нагръдници, ботуши и наметала, както в стари времена. Останалите, почти дузина, се въргаляха голи и мръсни по пода. Като че ли някой бе подбрал именно тия, бе ги почистил от прахта и ги бе нагласил специално заради мен.

Двете мъжки кукли бяха опрени на стената срещу огледалото, женската бе сложена до завесата. Доближих първите и с учудване забелязах, че върху костюмите им бяха поставени етикети, такива, каквито им слагахме по време на етюдите. „Анджело“, „Князът“. „Анджело“ с черно горнище и шапка, „Князът“ — в одежда от брокат. Едното от очите на „Княза“ бе изядено от плъховете или изпаднало, „Анджело“ беше без коса. И двамата бяха вдигнали нагоре ръце, сякаш молеха за милост. Бяха смущаващи, притихнали така на това място в мрака.

Знаех кое произведение на Шекспир искаха да ми напомнят: „Мяра за мяра“, една от най-перверзните му комедии. Анджело, човек със строг морал, комуто Князът оставя властта по време на своето отсъствие, бива обзет от похотливо желание спрямо една монахиня, която в същото време се моли за живота на брат си, но Князът го разкрива и наказва. Според Дженс тази комедия, чиято основна идея е неумолимото правосъдие — „мяра за мяра“, — съдържа ключовете към маската на Непорочността.

Най-впечатляващото бяха надписите на листчетата: разгледах отблизо мастилото, то блестеше, сякаш бяха писани преди малко.

Мислех по въпроса, когато шумът изведнъж се повтори отляво, съвсем близо до мен. С един поглед разбрах какво го произвеждаше.

Дебелата завеса пред стената в дъното, която се спускаше от тавана до дървения подиум, полека се поклащаше и жената манекен, опряна на него — също, без обаче да пада. Звукът идеше от движението на завесата и пластмасовите стъпала на манекена, почукващи върху дъските. И шумът се повтаряше. Помислих за вятъра навън, който свиреше в храстите. Но бе невъзможно, зад завесата нямаше никакъв отвор, просто стена от тухли, тапицирана с брезент. Беше замаскирана така нарочно, служеше ни за декор при някои от маските.

И отново. Так-так, хлоп-хлоп. И после спираше.

Манекенът кимаше одобрително с русата си глава. Беше с перука, а не със забрадка на монахиня, поради което не представляваше образа на Изабела, монахинята от „Мяра за мяра“. На нея нямаше никакъв надпис. Бе облечена с омачкана рокля на червени цветя, а вдигнатите й нагоре ръце разкриваха голия й гръб. С жеста си сякаш ме подканяше да се приближа.

С чувството, че това е сън, стъпих върху подиума, който жално изскърца. Внимателно отместих манекена и го поставих полулегнал на пода. После огледах завесата. Без съмнение го движеше вятърът. И като го поотместих, разбрах защо.

Имаше врата. Врата в стената. Дали винаги е била там, без да зная, не беше съвсем ясно, но така изглеждаше. Беше отворена надясно, по нея се виждаха остатъци от тухли. Затворена бе много трудно да бъде открита. Към това се прибавяше, че винаги е била покрита с брезент, който някой бе отпрал от стената и сега висеше провиснал надолу.

По-нататък тесен коридор, като в изоставена мина. Въздухът бе млечнобял от мъглата, явно идваше директно отвън, но нещо по пътя му го превръщаше в зловоние. Сякаш някакъв труп с разбъркани коси дишаше право в лицето ми и се опитваше да олиже потта ми. Осветих добре всичко наоколо, за да разгледам обстановката. Подът бе от пръст, а стените бяха обшити с фини дъски, като ламперията във вътрешността на стар кораб.

Какво бе това? Не изглеждаше да е правено скоро, но аз лично нямах никакъв спомен. В продължение на години тренирах тук на сантиметри от тая стена и тя не бе нищо друго освен брезент, залепен върху тухлите. Никой не ми бе показвал тоя тунел или каквото беше. Запитах се за миг как трябваше да се почувствам от това, доволна или онеправдана.

Какво означаваше, че го откривам чак сега, и то с помощта на манекените, които го сочеха? Стоеше ли някой зад тая постановка? Дали не е Дженс и тогава дали не ставаше дума за улика, която ми подхвърляше, или пък следа, ако обаче бе така, към какво водеха те?

Направих крачка, после втора. Още преди да се реша да вляза, вече бях вътре, поне духом. Стъпих върху пръстта и погледнах нагоре от страх нещо да не се срути върху ми, но таванът — въпреки че беше нисък, можех да го пипна с ръка — бе изграден солидно с кръстосани греди. Върху някои от тях имаше изписани с тебешир цифри и букви, запазени по тайнствен начин досега: „2A“, „2B“, „3С“, „4D“… Само от мисълта да проследя този архитектоничен ред ме полазиха тръпки.

Коридорът беше прав, ала в един момент дървената облицовка отляво изчезна и на нейно място се появи отвор. Това, което на пръв поглед изглеждаше разклонение, не бе нищо друго освен малка стаичка без друг изход, с дъски по стените, покрай които стояха изправени празни метални рафтове. Обърнах се към коридора и спрях.

Скърцане. Чукане. Стъпки.

— Здравей — казах на висок глас. — Кой е там?

Тишина, отново шум и в края на краищата отдадох всичко това на плъховете. Или на манекена, който липсваше. Вероятно Изабела, която минаваше с монашеската си забрадка. Почувствах се глуповато при тая мисъл, знаех, че призраците съществуват в действителност, но че винаги принадлежат на живели хора. Може би е моята тайна любов? Само че как Воайора е открил този тунел?

Попаднах на още една стая, малко по-голяма, вдясно, с маса и сгъваем стол, метални електрически контакти, монтирани в земята. В дъските на стените забелязах пирони, забити на различна височина. По-нататък по коридора открих още две стаи. Всички бяха с врати и брави, но отворени. На последните две дръжки имаше само отвън. И ако първата ми заприлича на склад, а втората — на малка канцелария, предназначението на последните ми убягваше: пирони по стените, висящи от тавана вериги, контакти…

Разбира се, давах си сметка за какво можеха да служат тия неща. С моята биография може би нямаше да мога да си намеря почтена работа, но тя бе изпълнена с опит, който, реално или не, бе придобит сред подобни декори. В паметта на професионалните ченгета под прикритие винаги има една тайна стаичка, като на Синята брада, която никому не препоръчваме да отваря. Ако пантите на моята скръцнат и поне малко се открехне, могат да се видят сцени, които никога не бих искала да си припомням: психарят, който ме държа увиснала на ръцете си часове наред, преди да успея да го преодолея, садистите, които ме бяха оковали на стената и се бяха забавлявали с мен, докато накарах единият от тях да убие другия… Мазета без въздух, намордници, мрак — всичко това бе неотделима част от живота ми. По тялото ми имаше белези от мъчения, които обаче винаги съм съумявала да прекратя овреме. Въпреки това обаче тия мъки не можеш да забравиш, както карането на велосипед.

И вече се досещах за какво е служило това затворено разклонение, но не и в чия полза и срещу кого. Нашето обучение включваше и такива експерименти, като това да ни завържат, да ни затворят някъде и да идват да ни видят единствено за да ни бият. Не проумявам какво означава „легалната страна“ на образоването и превръщането ни в това, което сме… Какво ли се е случвало тук?

Няколко колко метра по-нататък подът на коридора започваше да става стръмен. Някъде там, на другия край, трябваше да има изход, съдейки по течението, което се усещаше в тунела. Възможно е да съществуваха допълнителни отвори на входната врата, които не бях забелязала, за усилване на проветряването. Там в края имаше още една стаичка, вонящо помещение с ръждясал, покрит с плесен нужник и разложен плъх на пода. Отстъпих отвратена и съзрях и още една стая в стената отсреща, която не бях успяла да видя, защото вратата й бе затворена, въпреки че резето не беше спуснато. Побутнах я с върха на обувката си и чух удар. Бе се блъснала в нещо отзад, което й попречи да се отвори. Натиснах със свободната си ръка, но не поддаде, така че нямаше какво друго да направя, освен да надникна през процепа.

Ужасът превърна светлината на фенера ми в театрален прожектор, движен от някакъв луд.

Не извиках, или поне не помнех да съм го направила, но и не зная колко време съм останала така, вдървена, да съзерцавам онова, което се разкри пред очите ми, и да се опитвам да го възприема. Както винаги ми се случваше, когато се хвърлях надолу с главата в ледената вода на басейна от паника, не успях да осмисля нищо от това, което ме заобикаляше, и себе си сред него: от личността ми остана само организъм, а онова, което всъщност бях, се разтвори в гледката пред очите ми.

В действителност тази стаичка не беше с нищо по-специална от останалите. Нещо като дрехи, метнати в единия ъгъл, мухлясали дървении и влага. Разликата бе в тавана.

Ставаше дума за четири кукли, обесени на гредите с въже. Три от тях бяха плешиви, без ръце, мръсни и голи. Четвъртата бе голяма, в естествен ръст, и именно тя пречеше на вратата да се отвори докрай. Също бе гола, но не й липсваха крайници, и изпъкналите й очи изразяваха много повече страдание, отколкото тези на останалите. Люлееше се и лесно, и тежко, в краката й имаше обърнато столче и оставени елегантни мъжки дрехи.

Бе Алварес.

 

 

— Не е идвал на работа през цялата сутрин — ми обясни Мигел, когато му се обадих за втори път тази нощ. Спокойният му глас изпълваше купето на колата, докато с максимална бързина се връщах към града. — Отначало си мислеха, че пътува, но нито в Министерството, нито вкъщи знаеха нещо за това… По обяд официално обявиха изчезването му… И сега казваш, че си видяла колата му?

— Да, на излизане от… тунела. Има малко прозорче, кое то гледа към кулата. Там е паркирал и затова не съм го забелязала на отиване.

— Да. — Мигел правеше паузи, като че ли си водеше бележки. — Сигурно е било ужасно, когато си го видяла, господи. Съжалявам.

— Не беше особено приятна гледка. — Хапех устни, докато задминавах останалите на магистралата, които изглеждаха неподвижни. — Мигел, убеден ли си, че не знаеш нищо за този тунел в подземието?

— Нищичко. Колкото и ти самата. Помниш, че се подвизавахме на това място заедно с тебе, нали? Освен това съм изчел много внимателно онова с малките букви отдолу за класифицираната информация…

Не разполагах с прекалено търпение в момента, за да изслушам докрай тая лекция по акуратност, но се опитах да се овладея.

— Помня, помня и всички останали приказки. Питам се какво беше…

— Не знам. До края ли стигна? Пипала ли си нещо…? Мисля, че там има вече цяла армия светулки с бронирани жилетки на оглед.

— Не, не съм пипала нищо… Очевидно Алварес го е знаел това място.

— Очевидно — повтори Мигел и зашушука. — Ясно ти е, че ще искат да говорят с тебе. Имам поне дузина пропуснати повиквания и още пет чакащи. Две от тях са на Падиля… Звъни ми от два различни телефона, за всеки случай — добави и все пак успя да подхвърли кратка шегичка, която ме накара да се усмихна. — Виж… Наистина ли посети подземието… единствено за размисъл?

Бях му казала това с цел да избегна евентуални обяснения за Дженс. Дори и да беше наясно, че Дженс е жив, надали и че аз съм ходила при него. Изобщо никак не ми беше до изповеди в момента. Така че още веднъж повторих версията, че съм особено изнервена заради изчезването на Вера и че съм имала нужда от малко размисъл, и то точно на онова място, където съм станала това, което съм. Обаче внезапно ми мина през ума, че въпросът на Мигел може да съдържа друг подтекст.

— Слушай, това с Алварес ще мине за самоубийство, нали? — казах, докато стоях пред първия светофар на влизане в Мадрид. Ушите ми бучаха.

— Естествено. — Стори ми се, че Мигел е изненадан от моята увереност в противното. — Като се обадих на Падиля, за да го информирам, ми съобщи, че са намерили прощално писмо в кабинета му… И в интерес на истината, това се очакваше, напоследък в работата никак не му вървеше. Убеден съм, че е избрал подземието, за да го направи на изолирано място…

„О, глупако! Не му е вървяло… Изобщо не го интересуваше какво ни е положението на нас, редовите агенти, нито пък…“, помислих си, до известна степен бясна, и си спомних последния път, преди две седмици, когато го уведомих за оставката си. Всъщност ми беше мъчно за него (за това ужасено лице, сякаш се беше бесил в продължение на часове), но не чак толкова.

Имаше някои стъписващи подробности. Исках да ги коментирам с Мигел.

— Тия манекени, предварително подготвени по „Мяра за мяра“… Малко е странно. Напомням ти, че Алварес нямаше никакво понятие от нашата работа…

— Напоследък бил прочел някои неща за псиноми и маски. Падиля ми го каза.

— Само че защо е вързал останалите кукли за тавана…? Толкова приличаха на… — Замълчах, защото ми беше ясно, че си дава сметка какво искам да кажа.

Ренар.

— Разбирам какво намекваш, за бога — прошепна Мигел. — Напомням ти обаче, че Ренар е мъртъв.

— Знам, но защо Алварес е направил едва ли не същото като него?

— Ами направил е това, което е направил, понеже е откачил, не е ли така? — каза Мигел. — Вероятно си е имал причини, въпреки че никога няма да ги узнаем… Господи, трябва да затварям, защото Падиля ще ми прати оперативните да ми изкъртят вратата.

— Добре. Опитай се да спреш лавината, поне тая сутрин. Аз съм изтощена. Не искам да разговарям с никого повече… Утре сутринта ще приказвам с Падиля, по своя инициатива обещавам. И ще подготвя доклад.

— Няма проблем. Поне се надявам. — Чух в слушалката смях. — Стана почти единайсет. Ще им кажа, че искаш да поспиш и че ще им отговаряш на въпросите утре сутринта. Най-важното е да си починеш… Първо Вера, сега това… Трябва малко да се съвземеш, господи…

„Трябва ми не да се съвзема, а вече да съм го хванала“, помислих си. Само че нищо подобно на Воайора не ме посети в това подземие. Чувствах се виновна, че бях обърнала такова сериозно внимание на един стар откаченяк. „Или ми трябва просто компания?“ И още докато влизах в моята уличка и се спусках към паркинга, си се представих легнала в празното легло, дето ме очакваше, това студено гнездо, което приютяваше моето безсъние. И ми се прииска да се обадя на Мигел, бях готова да го моля да дойде. Но знаех, че е невъзможно. Той трябваше да задържи атаката от мое име поне до утре сутринта.

— Обичам те, не го забравяй — прошепна и прекъснахме връзката.

— Обичам те — извиках високо, въпреки буцата, заседнала на гърлото ми. — Обичам те, обичам те…

Паркирах, загасих двигателя, но не слязох от колата.

Мислех за Мигел, за Вера, за моя провал като ченге под прикритие, за Дженс и за оня тунел, в дъното на който Алварес, какъвто и да е бил, бе решил да сложи край на собствения си провал. Но най-вече за Мигел, за желанието си да намеря утеха в топлината на неговото присъствие.

Секунди по-късно, когато успях да се съвзема, Диана Бланко се възправи наново в собственото ми съзнание и ми разпореди: „Изтощена си, глупачке, заминавай в леглото. Утре всичко ще ти изглежда различно.“

Подчиних се и излязох от колата. По средата на пътя през препълнения паркинг се сетих, че съм забравила сака на задната седалка, обърнах се и почти се сблъсках с детето, което ме следваше. Бе облечено с виолетово яке, особено привличащо погледа, лицето попадаше в сянката на козирката на бейзболната му шапка, изпод която се спускаха дълги коси до раменете. Това безбожно красиво личице, вдигнато към мен, отстоеше на сантиметри от моето.

— Знаеш ли какво си ти — ми каза напълно спокойно.

В тоя миг нещо падна пред лицето ми с непреодолима сила, все едно завеса се спусна пред очите ми.