Хосе Карлос Сомоса
Стръв (13)

12

Надявах се, че ме харесват. Надявах се, че това са те.

Караха с висока скорост, наоколо бе тъмно. С така наречения от мен „подчинен“ бяхме на задната седалка. Този, който управляваше, не спираше да бъбри през цялото време, бе от профила на Жертвоприносителя, предполагаем Воайор. Хвърляше ми весели погледи в огледалото за обратно виждане и изпълваше купето с гръмкия си глас.

— Ние харесваме леличките, които не говорят с ако… По дяволите, нали така? Без задръжки. Дето лазят на четири крака и дават да им правиш каквото си поискаш… Да пояснявам ли?

— Хайде, Лео — смъмри го моят придружител. — Елена не е паднала толкова ниско…

— Добре, ниско или високо, ще прави каквото й кажем. — Усмихна ми се с очи. — Нали, хубавице?

— Който плаща, поръчва музиката — отвърнах.

— Виждаш ли, Педро? Момичето е разумно.

Колата препускаше все по-бързо и по-бързо, както и пулсът ми. Бях напрегната, устата ми бе пресъхнала, не можех да мисля за друго освен за това, че не бъркам. „Те са. Дано да е така. Те са“ Беше неделя през нощта, почти един след полунощ, последният ден, който ми бе отпуснат от Падиля. Мислех си за Вера, за това, че на сутринта никой вече нямаше да бъде в състояние да я спре. Мислех, че времето ми изтича, че предните две нощи бяха пълен провал. Бях се вторачила в плешивия, в тая последна възможност, защото с други не разполагах. Бяха ме намерили в един от нашите обекти, крайпътен бар, докато издърпвах ципа на ботуша си, вдигнала крак върху стол. Това бе типично за привличане на филията Жертвоприношение. Реших, че съдържателят на вертепа бе тоя господин Демон, а Педро само го придружава. Предчувствах, че имаше и нещо друго в тяхната двойка. Желаеха ме, без съмнение. Ако от погледите им струеше вода, щях да съм мокра цялата. Само че преиграваха, очевидно. В изхвърлянията им прозираше и още нещо освен следи от кока, с която без съмнение се бяха натъпкали.

— Най-накрая попаднахме в целта. Нали, Педро?

— Това е ясно, Лео.

— След като се въртяхме четири часа с колата и не срещнахме нито една, която да си заслужава… Какво става с колежките ти, хубавице? Да не са се изпокрили?

— Сто на сто това за „убийствата на проститутки“ ги е уплашило Лео — каза приятелят му.

— Ами, вестникарска манипулация. Аз не го вярвам. Ти също, нали мила?

— Елена е наясно, че с нас е в безопасност. — Педро започна да отговаря вместо мен.

— Е, аз няма да си сложа въжето на шията. — Лео избухна в смях. Просто имахме късмет и попаднахме на добро парче.

— Вярно е, симпатично и сериозно момиче.

— Малко прекалено сериозно, а? Няма значение, познавам тия птички… Отначало всички са сериозни, а после ти разказват играта, а?

Господин Демон, моят избраник, натискаше газта до ламарината. И не отпускаше педала и за миг, нито пък затваряше огромната си уста, плюеше около себе си, като пръскачка под налягане. По главата си нямаше и косъм и кожата му, като от найлон, отразяваше отблясъците вътре в аудито. Носеше подстригана козя брадичка, а под нея се забелязваха две-три гънки кожа, което навеждаше на мисълта, че това е гумена маска. Бе дебел, но изобщо не се бе зарязал: оня вид телосложение, което, ако се оставеше без надзор, се превръщаше в кюфте, ала неговият притежател явно успяваше да усмири наклонностите си с гимнастика, правилно хранене и може би с тайчичуан, който упражняваше със своите колеги.

И беше от профила на Жертвоприносителя. Огромен, необуздан, бе трудно да го гледаш в очите, защото напомняше изгладняло куче. Но тоя бесен глад той го криеше. Господин Демон пускаше фойерверки, обаче пазеше далеч от погледите на останалите вулканичната си магма. А там, на такава дълбочина, можеше да има какво ли не.

Бях уверена, че е просто луд.

— Не му обръщай внимание — каза спътникът, седнал зад гърба му и извърнат към мен. — Лео го раздава малко като диво животно, но е добро момче… Пести си силите, Лео. На госпожицата й е все едно.

— Точно така, Лео, малко по-спокойно — добавих аз.

Лео се изкикоти, а другият само се усмихна, загледан в мен през сумрака в колата, сякаш искаше да ми каже „Между нас двамата има нещо, което Лео не може да проумее.“ Външният му вид съвпадаше с поведението: източен, с грижливо подстригана брада, с големи добри очи, в които като вихрушка вилнееше собственият му профил. Разбрала го бях още преди половин час, след като му пуснах няколко уловки. Бе от разновидността Течност, склонен да се комбинира с хора с променливо поведение. Изглеждаше напълно логично един от подчинените на Лео да бъде Течност, защото се касаеше за вид душевност, способна да се проявява и като друга разновидност. Вероятно именно оттам идваха заблужденията на профайлърите. Един от Жертвоприношение, комуто при избора съдейства друг от Течност. Този колектив ми се стори доста удачен и аз почти бях склонна да повярвам, че ще имам успех. Но в същото време можеха да бъдат и две отегчени юпита със скъпи сака и кола, излезли да се поомешат с тълпата, да смръкнат малко дизайнерска дрога, която се продаваше навсякъде в мрежата, и които не представляваха никаква заплаха. С тая компания една жена би могла да прекара страхотни сексуални мигове. Но бе рано да се разбере.

— Още много ли остава? — попитах.

Лео, който вече бе престанал да дрънка и засега се опитваше непоносимо фалшиво да изтананика някаква мелодия, отговори: „Не“, докато в същото време неговият приятел каза: „Не, съвсем малко.“

— Близо сме — продължи успокояващо Педро.

— Какво става с тебе, Еленовска, руско курвенце? — избухна, доволен от живота, Лео. — Нямаш търпение ли?

Забавляваше го да ме нарича „рускинче“, макар да знаеше, че не съм. Очевидно го забавляваха и много други неща, които засега не бе ми доверил.

— Не, не съм нетърпелива, но не разполагам с цялата нощ. Освен това ти, плешиво магаре, каза, че отиваме наблизо.

— Как ме нарече?

Педро се изхили. Лео изви дебелия си врат и взе завоя така, че чашите с мартини на малката масичка между нас двамата задната седалка се удариха една в друга. И изкрещя в лицето ми:

— Слушай, суперкурво, дадохме ти повече пари, отколкото си виждала за цял месец. Не е ли вярно? Остатъка ще ти платим на финала. Така че не ми ги пробутвай тия с бързането. Ясно ли е, по дяволите? Наета си за цялата шибана нощ, нали? Тая нощ си наша, чуваш ли ме?

— Не те чувам. Можеш ли да викаш по-силно?

Исках скалата на агресията от него към мен да удари в червеното.

„Хайде, Лео, свали си маската, покажи какъв мъж си и колко си откачен…“ Наведох се, уж да оправя ботуша си, после изправих гръб, усмихнах се, отново станах сериозна и изпънах напред ръцете си. Тия движения възхитиха непрестанно мърдащия върху седалката представител на Течност, от удоволствие почти обърна очи. Когато в началото се качихме в колата, ме сложиха отзад и аз се възползвах от това да привлека Педро и да предоставя на Лео свободата да изразява на воля себе си. Педро спря да се смее и изкоментира:

— Госпожицата има право, Лео, наистина й казахме, че нашата къща е наблизо…

— Хубаво, и какво от това, още няма един. При мама ли искаш да се върнеш, муцка? Или се опасяваш да не си погубиш девствеността? Платихме ли ти? Или не? Наша си цялата нощ, така че си затвори курвенските устенца, защото много си позволяваш да си ги отваряш. Искаш ли? А? Или не искаш?

— Моля те, Лео, достатъчно — каза Течността с умоляващ тон. — Проблеми с Елена няма да има.

Още не бе дошъл моментът да се превърна в подлога на Лео, така че не отговорих нищо. Педро отново впери поглед в мен.

— Лео със своя характер, аз с моя. Но сме добри момчета, уверявам те. Ще си прекараш чудесно. За твое здраве. — Вдигна чашата с мартини и отпихме. Струваше ми се, че в моята бяха сипали и някакъв опиат. Или че някой от тях бе пръснал наоколо някаква упойка с миризма на рози. Надявах се, колко много се надявах!

Докато пиех, престанах да слушам дрънканиците на Лео и внимателно се огледах около себе си, същото направих и като се качвах в колата. Мерките за сигурност бяха по местата си: заглушителят за мобилни телефони пред отвора за проветряване на купето, блокировката на вратите, червеното око на скенера, който да установява, че не нося каквито и да било метални предмети, даже и бръснарско ножче, радар за превозните средства околовръст. Типичните играчки за хора, вманиачени на тема сигурност и лично пространство. Така че в момента представлявах пленница, която не е в състояние да позвъни по телефона, бе невъзможно да ми се обадят или да ме открият нашите екипи за проследяване от разстояние, седнала бях в едно черно ауди, което ме отнасяше като куфар на някакво напълно непознато място. На всичко отгоре вероятно ме и дрогираха. Двама негодници, разбира се.

Но аз желаех те да бъдат моите негодници.

 

 

През първата нощ, в петък, все още бях изпълнена с оптимизъм. Бях обходила почти всички набелязани места с висока вероятност и половината с ниска, а резултатът беше няколко пияници, групички развратници без конкретни намерения, предвождани от лидери с търсения от мен профил, и един полицай от същата разновидност, който не спря ме оглежда и да ме следва и който престана да ме интересува, когато се уверих, че не би ми направил нищо. Но се надявах на двете нощи, които предстояха. В събота пипнах двама вероятни кандидати, всеки в отделна кола, спряха до мен първо на магистралата, в зоната на клубовете и после в града, близо до „Санта Ана“. Единият излезе безуспешно попадение, от профила Изповед, пиян, който накрая взе да ми разправя колко лошо била постъпвала майка му с него и ме изхвърли от колата. Другият ме отведе на закътано място, отвори дюкяна на панталона си и поиска да му направя свирка. Зарязах го моментално, защото със сигурност знаех, моята тайна любов никога не би пожелала секс още в мига на „запознанството“.

На сутринта в неделя, замаяна от умората и напрежението, напълних малката си неудобна вана с хладка вода и пяна и едва-едва наместих вътре дългите си крака. Угасих лампите на тавана и оставих само ония, дето светеха долу в ъглите със студена светлина и без опасност от късо съединение.

Тоя декор много приличаше на етюда, който правихме по Профила Течност. Светлините и парата напомняха за мъглата в сценария на Джак, Джак от Уайтчапъл, един друг Воайор, дето изкормяше проститутки из един Лондон, който все още не знаеше нищо за маски, профили, психосъщности и виждаше в господин Шекспир само добър театрален автор.

Докато се отпусках, произнесох високо номера на Мигел. Приятният му глас (боже, колко ми липсваше) бе толкова мек, колкото хладката вода, която ме бе приютила.

За нещастие последвалото не се оказа чак толкова приятно.

— Не мога да убедя Падиля да ти отпусне още време, господи — каза, след като изслуша молбата ми. — Предполагам го очакваш.

— Истината е, че поне се надявах — отвърнах и усетих как кръвното ми се покачва. — Мислех, че ти си заместник-директор по подготовката на агенти. Моля те само…

— Диана…

— Моля те само — наблегнах — да продължиш настоятелно да привикваш Вера в студиото именно нощно време през цялата седмица. Единствено това. Трябва ли да подам писмена молба, за да стане? И да се подпиша?

— Диана, за бога, не можеш сама да продължаваш да…

— Вече съм на осемнайсет, татенце.

— Не съм ти татенце, нито имам претенции да бъда. — Като всички мъже, щом ги настъпиш по достойнството, Мигел реагира светкавично с една изкуствена студенина. — Гледам как се блъскаш сам-самичка… И даже да попаднеш на него… Даваш ли си сметка какво представлява Воайора? Платен ти е билетът само на отиване при него. Ако толкова искаш да се самоубиваш, пусни си сешоара във ваната, ще е много по-бързо и няма да боли…

— Тия приказки не ща да ги слушам. Аз съм полицай. И си върша работата. Като поискам да се пенсионирам, ще го споделя с теб.

— Такова беше твоето желание само преди една седмица.

— А преди два дни постъпих наново.

— Точно така. Падиля ти даде три нощи, тази е последната.

— Благодаря за съдействието — му отговорих, но все още не затварях.

— Диана, няма да успееш нито за три, нито за десет нощи… Тоя тип използва способи, които нарочно объркват профайлърите… И никой не разбира за какво става дума. Не знаем какво да правим.

— Отвлече една от нашите, може да попадне и на мене. — И потънах във ваната, за да изплакна сапуна от главата си.

— И това не е сигурно. Елиса изчезна и предварителното разследване води към него, но чакаме да видим какво ще покажат квантовите компютри. А има и други откачени в Мадрид.

— Ако можеш, кажи ми нещо, което да не знам.

— Ами например, че ми липсваш, много…

За миг нито един от двамата не наруши мълчанието.

Въпреки че негодувах, си дадох сметка за опасенията на Мигел и положението, в което се намираше. От говорителите се чуваше дишането му, на моменти дълбоко, на моменти накъсано.

— Какво искаш да направя? — накрая прошепна със съкрушен глас.

— Искам още няколко нощи — помолих, докато взимах хавлията, — искам още време. И не разрешавай Вера да излиза сама, моля те. Обещай ми да направиш всичко възможно и прекратяваме тоя разговор, без да казваме, че се обичаме, защото това ще е обида за нашите взаимоотношения.

Падиля ми позвъни един час по-късно, докато упражнявах Жертвоприношението в хола.

— Бланко, ще ми простиш, ако се държа просташки, само че ми дойдохте до гуша ти и сестричката ти. На два пъти издаваме нареждане Вера да се явява „по спешност“ в студиото и днес пак ще го сторим. Но се заклевам в небесата и съзвездието Стрелец, което бди над мене, че няма да се опитам да я задържа нито една нощ повече. Откровено казано, не ще се посветя на нейното отглеждане. И днес, както знаеш, е неделя, дъщеря ми е вкъщи, имам желанието да й се отдам и да забравя, доколкото това е възможно, че от понеделник до събота по цял ден седя върху бомба, която се казва „Воайора“… Е, не е точно бомба, но… Все едно съм си навил на фишек оставката и съм си я пъхнал в задника. Излез на улицата, направи каквото знаеш, хвани това говедо, ликвидирай го и всичко ще бъде наред. Поздравления, медал и моята благодарност за вечни времена. Но повече не ме закачай.

Даже не се потрудих да му отговарям, а онова, което ми хрумна, бе да избера номера за извънредни съобщения на Алварес. Дадох пинкода си, поисках връзка, затворих и той се обади. Показа малко повече разбиране, само че неговото съчувствие беше трудно различимо от политиката и дипломацията.

— Диана, вие сте свръхнадарена — каза ми, сякаш ми четеше досието. — С най-високите показатели за интелигентност от всичките си колеги. Подчертавам го, защото това значи, че не е възможно да не си давате сметка за ситуацията. Сестра ви не е дете, дори и да я уволним, не бихме могли да й попречим да прави каквото си поиска. Нито пък да забраним на вас самата. Падиля ви даде три нощи и тази е последната. Откровено казано, ви съветвам да си свършите работата и да ни позволите на нас останалите да свършим своята.

Затворих с пълното съзнание, че повече няма на кого да разчитам.

Това беше последната възможност.

 

 

С други думи, последният ми шанс пътуваше с повече от сто и петдесет километра в час в някакво черно ауди, което ръмжеше глухо като прибой, слушан отдалече.

Бяхме излезли от автострадата за Валенсия и карахме по междуградски път, заобиколен с ели. Ръмеше и насрещния вятър превръщаше капките в порой. Вътре в колата огромният Лео продължаваше да тананика, изгубен сред собствената си диващина, докато пътуващият рицар Педро разговаряше по телефона с някого, който очевидно се бе отправил към същото място, накъдето и ние. Вероятно предназначено да водят момичета и да се бодат с наркотици. Тържество high-class, както би го нарекъл Начо Пуентес. В най-добрия случай едно от момичетата щеше да е доставено от Лео. Оглушителна музика и виртуално порно. Нищо чак дотам оригинално.

Постепенно започвах да се безпокоя. Реших, че трябва направя първата стъпка още преди да съм пристигнала на мястото на тази оргия. Нещо, което да обърне нещата. Трябваше да ги неутрализирам предварително. Начинът, по който ме наеха, беше доста подозрителен, с прекалено много пари само за една нощ „веселба“. И най-вероятно ми бяха сипали от ония гадости в напитката, но то не беше някакъв опиат, който да ми замъгли съзнанието, а точно обратното, сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, обливаше ме страшна жега, зърната на гърдите ми се бяха вдървили и ме боляха под блузата. Двамата бяха убедени, че съм готова за всякакви приумици. Но всичко това бе нормално за „лудите нощи“ на изпълняващите задачата Педро и Лео. Момичета, дрога и пари.

Можеше да е така, можеше и да не е. Трябваше да бъда сигурна, преди да ме упоят съвсем и да осъмна, танцувайки гола покрай басейна с господин Демон.

Погледнах точно срещу себе си и забелязах тонколона за онлайн музика, натикана между минибара и телевизора. Това щеше да ми свърши работа.

Шекспир описва в своите произведения многообразието в емоционалните състояния (наричани в нашата наука психофази). Измежду тях има едно, а именно „Много шум за нищо“, което използваме за изучаване на ефектите от преминаването от едно в друго: годеникът се отказва от годеницата си, въпреки че е влюбен в нея, един от героите се заклева да убие най-добрия си приятел, двама, които не могат изобщо да се понасят, в края на краищата се влюбват един в друг, а най-големите глупаци успяват да разкрият ония, които се опитват да ги измамят. Дженс казваше, че „Много шум за нищо“ е показно упражнение за смяната на психосъстоянията и при Течността, и при Жертвоприношението, предизвикваща кризи, които биха могли да бъдат контролирани. „А за да разберем какво става вътре — добавяше, — трябва да проникнем със скалпел.“

Така че се приготвих за тая кървава операция.

Протегнах ръка, натиснах копчето и изведнъж, сякаш по поръчка, се разнесе рап, нещо като лай на вярно куче, което джафкаше изпод ръката ми. И двамата насочиха очите си към мен. Музиката бе необходима за съпровод на танца ми, но такъв на практика нямаше, а само пестеливи, премерени движения.

Взех чашата с мартини и се направих, че пия, като изсипвах остатъка да потече по брадата ми. Обърнах се към Педро, да види гърдите ми и дрехата, напоена с течността, което, предвид профила, му достави голямо удоволствие, избухнах в пиянски смях и плеснах с ръце. Още преди да свърша всичко това, дебеличките пръсти на Лео се протегнаха и спряха музиката. Последното, което трябваше да се случи. Бруталната тишина изпълняваше ролята на завесата, която току-що се бе спуснала. Неочаквано за тях прекратих театъра и останах неподвижна и сериозна.

Много шум за нищо: гюрултия, после тишина.

И финал. Време на изпълнение — общо осем секунди.

Педро беше отстранен от стълкновението. Бе един обикновен представител на Течност и ролята му беше несъществена. Сривът го бе парализирал и той стоеше неподвижен с лявата ръка върху широката облегалка, а с дясната продължаваше да държи телефона, по който току-що бе разговарял, с лице, обърнато към мен, и широко отворени очи, сякаш бе видял някакъв невероятен акробатичен номер. Устните му леко трепереха. Всякаква евентуална инициатива от негова страна щеше да бъде блокирана от бурната реакция на мъжа зад волана.

— Майка му стара! — изкрещя. — Какво…? — Бе загубил ориентация и колата вървеше на зигзаг. — Това да не е твоята шибана кола, рускинче? — Вече бе наясно, че не е и неговата. — Следващия път ще искаш разрешение, преди да пипнеш каквото и да е, ясно ли е? Чуваш ли ме? Ще питаш! — Без съмнение Лео криеше още много неща, които аз исках да покаже.

— Съжалявам — отговорих и видях наяве как тая една-единствена дума го простреля безмилостно точно в средата на неговото Жертвоприношение. Изрекох я след кратко дихателно упражнение, издишвайки въздуха като дим от цигара.

Душевността на човека е нещо много крехко, но е затворено в най-твърдата на тоя свят черупка. Точно в този миг неговата собствена обаче се пропука.

— „Съ… съжалявам“? „Съжалявам“? — Очите му шареха между пътя и лицето ми, виждах ги в огледалото и колата постепенно забави хода си, обратно на брътвежа му, в който думите започваха да се застъпват една друга. — Знаеш ли какво ще те направя аз тебе за това „съжалявам“? Знаеш ли какво ги правя аз момичетата като тебе, руска кучко? Знаеш ли, куч…? По дяволите!

Това, което бях научила за тоя етап на промяна в психомоториката на евентуалния мъчител или наблюдателя на мъченията на жертвите, не бе отчаянието, с което Лео се бореше да се освободи от зависимостта си. Безнадеждното му, озвучено с много викове, желание по-скоро принадлежеше на едно мизерно изчадие, съществуващо сред своя още по-мизерен ад.

Глупакът Демон не беше моята тайна любов, моят велик Кучи син, целта ми. Още по-малко неговият спътник. Нямаха никаква връзка с Воайора. Бяха още едно неуспешно попадение.

Изведнъж асфалтът изчезна, пред нас имаше само дървета и храсти. Калникът се бе ударил в мантинелата на пътя и докато безконтролно се влачехме, си помислих, че някакво си пътно произшествие ме интересуваше много по-малко от безуспешния лов през тази нощ. Накрая всичко приключи до едно тънко дърво с клони, пречупени както собствените ми планове.

— Господи! — изпелтечи Лео и угаси двигателя. — Мамка му, да…!

Погледнах към приятеля му. Беше все в същото състояние, което обаче щеше да продължи само до моето напускане на сцената. Това се отнасяше и за Лео, ала докато при първия то се изразяваше единствено в скованост и често примигване, Лео пръхтеше, викаше, буйстваше.

— Хайде, разкарай се! Мърдай си задника, лисица… Ще се дотътриш до Мадрид пеша, дявол да го вземе! Ще ходиш да се гушкаш с шибания си татко…!

Забелязах, че е изключил блокировката на вратите. Извадих парите, които ми бяха дали, и ги сложих в скута на Педро.

— Това е, мамка ти, парцал! Разкарай се! Заминавай да се чукаш с татко си!

Тръгвах си. Наистина си тръгвах.

Дори бях излязла от колата. Но тогава се извърнах и го видях.

Подут като балон от собствените си викове, огромно парче сланина, натъпкано едва-едва в костюма. Стотина килограма пари и извращения, предназначени да тормозят беззащитни момичета. Плешиво парче месо с отвор по средата, откъдето изригваха мръсотии и псувни. Купчина лайна, типично шефче от XXI век, наблъскано с кока. Зададох си въпроса какво им правят на момичетата на тия частни партита в компанията на подчинения на име Педро.

Тия мисли бяха достатъчни да ме накарат да отворя вратата до шофьора, да стъпя с единия си крак върху седалката и да изстрелям другия към лицето му. Чух го как изхрущя насред „изчукай се с татко си“. И после настъпи оздравителна тишина. На задната седалка Педро изхлипа и се срина върху себе си.

Погледнах към Лео. Смачкан, окървавен. За отмъщение поне бях счупила носа на поредното си поражение. А може и да съм го убила, което, така реших, щеше да е нещо като нещастен случай.

— По дяволите — казах и затворих вратата.

Отдалечих се по пътя сред нощните поля, докато проверявах телефона за покритие, за да си извикам такси.