Хосе Карлос Сомоса
Стръв (7)

6

Диана не се харесваше на Елиса Монастерио.

Това й се въртеше в главата, докато вървеше по пустите улици, прегърбила се, свила ръце пред гърдите си, но не заради студа или че беше леко облечена, а по причина на онова, което се случи в Лос Гуардесес. „Надута пуйка. Глупава фукла, която живее от лихви. И сега, понеже излиза в пенсия, не желае сестра й да продължи тук и да я засенчи.“

В същото време си даваше сметка, че не е особено справедлива в оценката си. Естествено бе Диана да е подчертано благосклонна към сестра си и да я подкрепя при всички случаи. Тя също би я защитила при нужда. Беше вярно също така, че Вера е начинаеща, че все още продължават да я изненадват екстравагантностите в работата и да я плашат разни неща в обучението, но бяха ли това причини, достатъчни да й захлопнат вратата под носа?

Не се притесняваше да признае пред самата себе си ревността, която изпитваше от това, че Вера издигаше Диана на пиедестал. За Вера на този свят нямаше по-важен човек от сестра й и дори не се учуди, когато преди три дни, на излизане от Лос Гуардесес след упражненията и след едно събрание с Падиля, тя се разплака на рамото на Елиса, споделяйки с нея лошата новина:

— Падиля каза, че трябва да поработя върху стила си…

— Стила ли?…

— Ще ме остави в резервите… но вероятно няма да мога да продължа с оперативната работа…

Вбесена и неприятно изненадана, Елиса я прегърна и нежно я целуна по косата.

— Значи сестричката ти в края на краищата упражни своето вето — изрече през зъби, ала направи грешка. И Вера възнегодува:

— Не е вярно. Диана няма нищо общо. Падиля си го е решил, и то днес…

— Странно, точно в деня, когато сестра ти дойде в Лос Гуардесес да говори с Мигел…

— Елиса! — В погледа й (Елиса много добре го помнеше) се четеше и молба, и ярост. — Както вече ти споменах, сестра ми промени намеренията си. Обеща ми, че няма да му казва нищо.

„Обещала била! Като че думата й е закон!“, помисли си Елиса с яд, като си спомни как бедничката Вера се бе хвърлила на леглото в тясното жилище, което двете си поделяха в Леганес, и се бе разридала безутешно. Цялото й бъдеще, смачкано и изхвърлено на боклука за по-малко от минута. И защо? Защото Падиля беше едно гадно копеле, с отвратителен характер, озлобяло още повече от факта, че дъщеря му е инвалид. Това Елиса го знаеше, но също така добре знаеше, че като началник-отдел той никога нямаше да си промени мнението за Вера, ако Великата сестра не се бе намесила. Беше напълно сигурна, че всевластната и влиятелна Диана Бланко, една от най-добрите полицайки в Мадрид, бе отговорна за решението, постановено от Падиля.

Можеше да прости на Диана, че е спечелила цялото възхищение на Вера, но никога нямаше да й прости, ако й причинеше и най-малката неприятност. „Макар и да си й сестра, макар и да си Диана Бланко, нямаш право на това.“ Обожаваше Вера и в известен смисъл се чувстваше отговорна за нея. И щом Диана искаше да изпълнява ролята на майка, каквато Вера така и нямаше късмета да има, то Елиса приемаше да бъде нейна истинска по-голяма сестра. Сестра, чиято близост с Вера Диана никога не би могла да постигне.

За миг се спря. Бе стъпила накриво върху нестабилна тротоарна плоча и за малко не изгуби равновесие. Бе обута в абсурдни обувки с дебели подметки, целите оплескани с кал, от ония, които в театъра наричаха „кундури“. Тихият дъждец, който не бе спрял цялата нощ, сега се бе усилил и усещаше капките върху стегнатата си, сложно завъртяна плитка. Задникът й беше замръзнал, но в това нямаше нищо чудно при разголеното й дупе, дето се показваше от горната част на плитките й пурпурни панталони от тънка изкуствена материя — бяха много секси, плътно прилепнали по тялото й и едва се задържаха на кръста й, ала след като няколко нощи се бе измъчила с тях, накрая свикна. Целият й гардероб се състоеше от дрехи, предварително подбрани, за да привлекат евентуално Воайора. Харесваше й да се облича така, независимо от това как се чувстваше в тия маскарадни костюми и колко е студено навън. Освен това бе и дрогирана. Не че имаше нужда, дори и след трите поредни нощи, през които правеше едно и също нещо, но никога не бе излишно да вземеш по някоя таблетка от ония, дето успяват малко да те замаят, без да ти се доспи: призаприм, диалдрен или каквото и да е друго подобно. Все вършеха работа. Понякога хапчетата забавяха движенията й и походката й ставаше неуверена, леко разкрачена, за да пази равновесие, но пък я отпускаха и образът, който пресътворяваше, не страдаше от нервното й напрежение.

Защото то наистина я измъчваше.

А и как иначе. Трудно е да запазиш спокойствие, когато знаеш, че онзи тип може да те причаква там зад ъгъла.

Много пъти си бе задавала въпроса дали „професионалисти“ като Диана Бланко употребяват наркотици. А беше ясно като бял ден, дявол да го вземе, че употребяваха. Имаше маски и роли, при които се налагаше малко да приспиш самоконтрола, дори да оставиш конят да препуска без ездача на съзнанието. Не че тя самата беше в състояние да се управлява на автопилот, защото бе все още неопитна, но всички тайни агенти се дрогираха, и не само за кураж. Работата им бе необичайна, макар и много вълнуваща.

Замисли се отново за Вера, дълбоко разстроена от глупавото решение на началството. Обеща си да отиде да разговаря с Падиля още на следващия ден. Дори нищо да не постигнеше, поне щеше да подразбере дали това се е случило под въздействието на Диана Бланко, или пък да се вслуша в коварния си вътрешен глас, който й нашепваше: „Забрави за тия глупости. Какво ще промениш? Диана Бланко вече не е в състава, напусна, а колкото до Вера, какво си въобразяваш? Че ще я върнат само защото ти ще й докажеш, че е станало с ходатайството на Диана ли? Глупости, най-много да те изхвърлят и теб.“ Тръсна глава и прогони черните си мисли. Прекалено много обичаше Вера, за да си послужи с нея само за установяване на истината.

Устните й бяха изпръхнали под червилото, а лицето й бе мокро от дъжда. Беше стиснала с две ръце преметнатите дръжки на чантата, в която не носеше нищо съществено. Бе най-обикновен театрален номер, предполагаше се, че дългите кожени ремъци, кръстосани върху голото й рамо, което се подаваше от електриковосиньото боди, трябва да представляват привлекателна гледка за подвластните на Жертвоприношение. Поне на теория.

Мина покрай някакви бидони, мръсни като цялата улица. Тя самата се чувстваше мърлява и кална както всичко наоколо, сякаш нечистотиите валяха заедно с дъжда отгоре. Единственото сигурно нещо бе, че върви точно по тротоара, зад който щеше да се разгърне гигантският амфитеатър в древноримски стил, един от най-амбициозните проекти в Мадрид, който като че ли никога нямаше да стане реалност. Хората го наричаха „Цирка“, което според Елиса бе повече от удачно прозвище, тъй като изразяваше същността на тоя циркаджийски спектакъл с недвижима собственост, в който участваха и частни фирми, и Общината. Мнозина го сравняваха с онова строителство, което се развихри след бомбата 9-N преди петнайсет години — прекалено колосално начинание, чийто край не се вижда. Междувременно наоколо нямаше нищо, което да прилича поне малко на театър, само купчини пръст, докъдето погледът стигаше, един огромен ров, заобиколен от далечната страна с арки, а по средата осеян със сложни хищни строителни машини, които нощем наподобяваха парализирани чудовища. Това място в южните предградия на града се беше превърнало в средище на голяма част от нощната градска фауна. Трафиканти, организирани или полуорганизирани банди и проститутки се появяваха и изчезваха в „островчета“ от светлина под неоновите лампи и пред бляскавите реклами, окачени по оградите. Нарядко призрачни автомобили пресичаха мръсните улици и единствено автобусите изглеждаха изпълнени с живот. Спираха, избълваха съдържанието си от младежи и продължаваха по пътя си, прилични на мукавени кутии за обувки, украсени с електрически крушки. Под каменните арки в зимните нощи се различаваха огънчетата от цигарите на шляещите се. Никой не минаваше случайно през тази пустош, освен да си набави нещо за ядене, човешко тяло или дрога. Надали това място подхождаше на самотно момиче, но бе предпочитано от профайлърите за лов на боклуци. „Лизна ли те Цирка, Елиса?“, я бе попитал в понеделник вечерта, докато се преобличаше в гримьорната, Начо Пуентес. „Но не се притеснявай, малко вероятно е нещо да ти се случи.“ Което означаваше, че някоя нощ можеше да си пукне из тия места и от нещо друго. Не беше задължително да е от Воайора.

Всичко това бе ясно на Елиса и тя го приемаше изцяло. Бе една от участничките. Все още беше начинаеща и в Лос Гуардесес пълзеше мълвата, че девойки като нея ги използват единствено за параван. „И какво от това? Нали всички са започнали така? И кумирите като Диана Бланко, Клаудия Кабилдо, Мигел Ларедо или Олга Кампос, нали?“ Ако бе наистина необходимо да си пропилее три нощи в седмицата, за да бъде фигурантка, тя, разбира се, щеше да го направи. А щом й дойдеше редът, щеше да получи главната роля. Лошото е онова, което се случваше с Вера, защото пред нея бъдещето се затваряше. „Бедната Вера… Разкарай си я сега от главата…“

Трак, трак, трак, дебелите й подметки по бетона отекваха като изстрели насред това гробище в строеж. Не се чуваше нищо освен шуртене на вода по очуканата настилка. Бе станало два, скоро не беше минавала нито една кола. Щеше да си извади дъждобрана, навит в чантата, и да се качи на автобуса за Монклоа, после подземния паркинг, където си беше оставила дрехите. Щеше да се преоблече и да излезе наново, този път като Елиса Монастерио, да се прибере вкъщи, където най-вероятно щеше да я чака все още будна Вера, и с тревога, и със завист към съдбата й. И така до следващия път. Накратко: студ, студ, студ и две-три срещи с пияници или гамени. Но като начало бе успешно.

Някаква сянка се приближаваше към нея откъм края на тротоара. Взря се по-внимателно и установи, че всъщност са две. Изглеждаха мъже, млади, очевидно с намерението да не обезпокоят в по-голяма степен от дъжда тази дребна русолява главичка. Стисна здраво чантата и без колебание се запъти към тях. Не беше уплашена. Бе истинско ченге под прикритие насред сцената на действието, тялото и умът й бяха в готовност. Агент — да, може би начинаещ, но напълно способен да се отбранява, пък и да напада.

„А ако един от тях е Воайора? Хубаво. Значи ти ще си тази, която ще го отстрани.“

Пусна нещо като усмивка, докато си отговаряше, изведнъж й мина през ума какво ли щеше да каже майка й, ако я видеше с тоя пурпурен панталон, от който се излагаше на показ голият й задник, посред нощ, сред Цирка, запътена към двама непознати. „Сигурно ще изпадне в истерия“, си рече.

Онова, което най-много мразеше в майка си, не бяха кризите, а мъжете, които се редуваха с кризите. Най-малкото така си го мислеше Елиса, която живя с нея до тринайсетгодишна възраст, когато полека-лека започна да реагира и да се противопоставя все по-яростно на неуравновесеното й поведение. В такива моменти поглъщаше всичката храна, която намираше у дома, и после я повръщаше в тоалетната. Както в оргиите на древните римляни. В ония времена бе едно никакво дебеличко момиченце, което тайничко си правеше планове да изчезне от къщи. Единственото, което я задържаше, беше, че майка й очевидно това не я интересуваше особено, а й се искаше да е обратното. Но, изглежда, беше трудно каквото и да било да развълнува тази госпожа, която се правеше, че върти два луксозни магазина за дрехи насред Мадрид, едно от нещата, които бе успяла да изкопчи от съпруга си, когато той реши да ги напусне. Баща й бе загадката, най-тъмната личност от фамилията, за него не се говореше. Онова, което Елиса знаеше, бе, че е политик, депутат или нещо подобно, макар че майка й дори не го и споменаваше, освен да го ругае по време на своите кризи, чупейки огледала, порцеланови съдове или и двете. Но, общо взето, я устройваше, че я бе зарязал бременна с Елиса и никога повече не се бе връщал, най-вероятно защото поради тази причина разполагаше с пари, колкото й трябваха, и мъже в изобилие. Последният, за когото Елиса си спомняше, бе един масажист негър, точно в неговите крака тя повърна обяда си и най-накрая майка й реши да я заведе на психолог.

Там всичко протече, както си му е редът, узна го впоследствие: поставиха й диагноза „булимия на нервна почва“ и я подложиха на тест от около петдесет тъпи въпроса от сорта „кой цвят ти харесва“ или „коя е предпочитаната ти песен“. Но явно Елиса се бе справила добре, защото ги насочиха към друг кабинет, по-особен от предишния, където я разпитваха за семейството и приятелите й (та какво семейство имаше тя и какви приятели?). Там я научиха да се отпуска, да се бори с желанието за повръщане и най-важното — да изпитва удоволствие, нещо, което бедната Елиса дори не си бе и представяла в края на тринайсетгодишния си живот, изпълнен със забрани, лишения, образи на хора, облечени или голи, които се движеха и говореха. След това й препоръчаха интересни упражнения, като това, най-забавното от тях, да виси окачена неподвижно за колана си, без да излиза от пространството, очертано от пирамидата на един триножник. С течение на времето разбра, че това са упражнения за хора от вида Плът. И че именно този е прототипът й. Не защото обичаше наденици повече от риба, както през смях й го беше обяснил един от психолозите:

— Имената на човешките наклонности са просто думи, като наименованията например на цветята. Да принадлежиш към филията Плът означава единствено, че твоята психологическа същност е структурирана по специфичен начин и има склонност към определени жестове, думи и представи, различаващи се от ония, към които изпитвам влечение примерно аз, който принадлежа към разновидността Маска.

Елиса на шега отвърна, че е благодарна за това обяснение, но че все още нищо не проумява. Какво значи псином. Без съмнение, според принципите в обратния свят на оня същия психолог, да не разбираш нищо е доказателство за проява на върховна мъдрост. Когато тънеш в незнание, си максимално предразположен да изпиташ удоволствие, да предоставиш необходимата свобода на психологическата си същност да се възползва, без да са нужни каквито и да било обяснения. „Както в театъра — беше добавил психологът, — актьорът не е автор на произведението, той само изговаря репликите, онова, което е написано в него.“ И в края на краищата единственото, което на Елиса й бе предоставено да прави, беше да се движи като на шега, да се облича и говори, както я съветваха. Учението в колежа, животът в дома на майка й и даже мечтата да стане журналистка минаха на заден план. Това и нищо друго!

И после, когато ония, сериозните господа в тъмносини костюми се срещнаха насаме с майка й, Елиса бе поканена да си събере багажа и да се раздели завинаги с нещастното и тъжно момиченце, каквото беше дотогава. Премина двегодишно обучение в нещо като университетски колеж сред възвишенията край Мадрид и след това я настаниха в квартирата в Леганес заедно с Вера. Започна с театралните упражнения, изчете Шекспир, влюби се в един колега и после във Вера. Срещаше се рядко с майка си и сега разговорите й с нея преминаваха мирно и тихо. Имаше добри приятели, чувстваше се осъществена и щастлива.

И когато й казаха, че всичко това означава, че е ченге под прикритие, не се стъписа.

Искаше го още преди да научи как се нарича.

 

 

Двамата мъже й преградиха пътя, като застанаха от двете й страни по диагонал, за да попречат да се втурне напред или да се върне обратно. Дъхът им я лъхна в лицето, миришеха на евтина бира.

— Я, какво намерихме!

— Ау, самичка, да не си се загубила?

— Загубила? Оооо! Я погледни отзад. — Смях.

— Какво дупе!

— И панталони! — изхилиха се. — Как само й стоят!

Говореха испански трудно. Елиса си помисли, че са румънци или чехи. Бяха много млади и много руси, по облеклото приличаха на трафиканти, вероятно дребни. Този от лявата й страна, по-ниският от двамата, носеше тясно яке, което на светлината на една реклама, която обявяваше, че дискотека „Таркино“ е съвсем наблизо, бе като от змийска кожа. Другият, увит в кожена шуба, беше по-дългокос и рошав от приятеля си, лицето му бе тясно и издължено, като на вълк. Цялото им облекло без съмнение бе купено от китайците и платено с пари от прахчета. „Змията и Вълка — две идиотчета“, помисли си Елиса, дошли кой знае откъде с надеждата да продадат стоката си из клубовете и ако господ се смили над тях, да оберат някой заблуден в мрака или да изнасилят някое момиче, е, можеше и двете едновременно. Навярно носеха и оръжие, макар Елиса да се съмняваше, че са го употребявали някога.

Размениха си няколко думи на техния език, след което Вълка каза:

— Проститутка ли си? Не си ли много малка за тая работа?

— Не се занимавайте с мене — измърмори Елиса с премерено сдържан тон, като леко сведе глава, както я бяха учили, и бавно примига.

— Казва се „моля“! — Вълка размаха пръст, беше с ръкавици, и го насочи към нея. — Госпожицата е невъзпитана. „Не се занимавайте с мене, моля.“

— Не се занимавайте с мене, моля — послушно повтори Елиса.

— А искаме ли да се занимаваме? — попита Вълка.

За миг настана тишина.

— Да, искаме — отвърна накрая Змията с по-различен тон. — И ще се занимаваме.

Дори приятелят му остана изненадан и го погледна малко стреснато. Онова, което за Вълка беше шега, за Змията очевидно се превръщаше в нещо сериозно.

Подобен обрат заинтригува Елиса. Очевидно не принадлежаха към профила на Жертвоприносителя: и двамата не обръщаха внимание на дръжките на чантата, впити в голото й рамо. И съдейки по начина, по който Змията каза „Я погледни отзад“, реши, че главатарят е той. Но какво му ставаше? Защо тази рязка промяна?

Опита един от заучените жестове: отметна кичур от слепоочието си. Змията продължаваше да я гледа втренчено и това не го разсея. Помисли си да не е от вида Плът, като нея самата, чиито фантазии се въртят около трупа и краката, от онези, които можеш да подмамиш с разни приумици, свързани с бюста и краката. Без ръце, без слово, като образа на Лавиния, момичето от ужасната драма от младежките години на Шекспир, „Тит Андроник“, на която режат ръцете и езика, за да не издаде своите насилници. Наскоро починалият гений Виктор Дженс (Елиса много пъти бе чела произведенията му) потвърждаваше, че Лавиния принадлежеше към вида Плът, както и цялата творба. Спомняше си думите му: Плътта няма съзнание, не действа, не говори. Техниката се състои в това да липсват движения, да няма текстови послания, демонстрира се единствено тялото, като предмет, който може да бъде използван. Беше вярно, един унгарски психолог го бе изпробвал върху дрогирани агенти. Само че всичко това беше теория, а сега се намираше насред самия живот. Сърцето й биеше силно, почти го чуваше като машинка с клапи, поставена под лъскавата блузка.

След първоначалната си изненада Вълка влезе в тона на приятеля си. Застана зад гърба на Елиса, хвана плитката й и игриво я размаха встрани. „Защо не? — сякаш искаше да каже. — Моментът е толкова подходящ, колкото и всеки друг.“

— Колко ще искаш за двамата? — прошепна с насмешка в ухото й, докато си играеше с плитката.

— Не мога сега, моля ви.

— Не може сега! Хайде де! Тогава кога? Утре?

— Ще го направи без пари — просъска Змията. — Гратис, и то сега. За двамата.

— Точно така. И ще ти хареса.

— Разбира се, че ще й хареса.

Змията не я бе докоснал нито веднъж (още едно доказателство, че бе по-уязвимият), макар да се беше приближил толкова, че якето му се опираше до лявото й рамо. Чу го как диша. Реши да му даде още една последна възможност.

— Оставете ме — настоя тя и като погледна право в очите Змията, добави: — Опасна съм.

— А? Чу ли я? — излая Вълка и стисна дупето й. — Била опасна!

„Вълка е без значение — помисли си Елиса. — Съсредоточи се върху шефа.“ Не искаше да ги нарани, защото бе ясно, че никой от тях не е Воайора, но започна да става нервна и реши да вземе инициативата в свои ръце. За части от секундата изключи съзнанието си. Помогна й опиянението от наркотика и се концентрира в една пантомима, която бяха играли няколко дни преди това с едно друго момиче в Лос Гуардесес. В паметта й се върнаха миризмите, звуците, елементи от декорите, тялото на колежката й и реалността се разсея като облак пара, отнесен от вятъра. Извърна глава в посока, обратна на Змията, като гледаше да не говори, нито да жестикулира. „Имитирайте осакатяване“, както би казал нейният наставник.

Реакцията беше светкавична.

Змията застина, сякаш не можеше да повярва на очите си. Гледаше като напълно обезумял. А това достави на Елиса невероятно удоволствие.

— Разкарайте се и ме оставете на мира — заповяда тя на Змията и напусна сцената.

Закрачи спокойно, без да бърза и да се интересува от отчаяните крясъци на Вълка. Внезапно до ушите й стигна нещо на техния език, обърна глава и видя Змията да се отдалечава бързо, а след него и Вълка, с колеблива крачка, като от време на време поглеждаше към нея, сякаш недоумявайки поради каква причина неговият приятел позволява да им се изплъзне такъв хубав и лесен за преглъщане залък. Елиса бе сигурна, че Змията ще я сънува тази нощ, а вероятно и през всички следващи. Че ще мастурбира, мислейки за нея. Ще се поболее, обсебен от това видение. Или ще си пререже вените. Направи го както трябва. Беше доволна.

Продължи напред, докато стигна до светещата реклама на клуб „Таркино“, и потисна едно нездраво желание да се разсмее. Би ли могъл някой да отрече, че да си ченге под прикритие е прекрасно? Стига да бе пожелала, можеше да направи с тия двама малоумници каквото си поиска. Всичко. Докато си мислеше това, се чувстваше всесилна и непобедима. Колко лесно бе разрешила проблема и колко елегантно. Обсебването бе светкавично, забележително и хитро. Реши, че трябва да го разкаже на Вера: колко бързо се бе справила със ситуацията! Как ли щеше да се хареса на майка й да властва над мъжете по тоя начин? Това последното наистина я накара да се разсмее. Погледна часовника си и с удовлетворение си даде сметка, че смяната й е приключила. Ликуваща, се отправи към дъното на улицата, където бе спирката на автобуса. Дори не забеляза зелената като ябълка кола, паркирана до бордюра на тротоара, по който вървеше. Затъмнените й стъкла отразяваха уличните лампи, шофьорската врата внезапно се отвори.

Радостна, Елиса погледна натам чак когато вече беше прекалено късно.