Хосе Карлос Сомоса
Стръв (25)

24

Момчето остана загледано след него дори и когато вече го нямаше.

Пабло.

Огледах го. Синя шапка, виолетово яке, джинси, жълти обувки, кестенява коса, обица на устната. Като пъстро папагалче с изражение на замислен ангел. Скъпи дрехи, самотен живот, прекалено разглезен, затворен в себе си. Предположих, както беше казал Дженс, че е на десет-единайсет години. Кожата на ръцете и лицето му бе болезнено бяла. „Никога не вижда слънце.“ Представих си как животът му минава по мазета, на изкуствено осветление, посветен на… на какво? Потръпнах при мисълта за това, на което бе присъствал или което бе правил.

Реших да го преслушам. Преглътнах малкото слюнка, която успях да събера.

— Моля те… — помолих го. — Помогни ми…

Погледна ме, повторих молбата си, но не се и помръдна, което бе положителен знак. Означаваше, че не ми се изплъзна. В очите му обаче отсъстваше всякаква емоция. Премигна, сякаш две бели камъчета попаднаха насред локва вода, предизвикаха кръгове и после нищо.

За мен бе важно да знам до каква степен то можеше да бъде манипулирано. Не чрез маските, разбира се. Псиномът на децата е много нестабилен и при тях нашият арсенал не работи. Някои маски, като например Унищожението, биха могли донякъде да им подействат, но не можех да поема риска да пробвам. Заплахата на Воайора, истинска или не, ме спираше.

Мъчех се да отгатна какво имаше зад тия големи тъмни очи.

Започнах отново, по-кротко, като се опитах да включа и името му.

— Пабло… Казваш се Пабло, нали?

Слезе от масата и се отдалечи, без да ми отговаря. Това също ми хареса. „Изпълнява роля“, реших. Прави се, че не ме забелязва, но като пръв опит нещата стояха обнадеждаващо.

Проследих го с поглед. Спря пред един идеално чист умивалник, пълен, като в лаборатория, със стъкленици, застана с гръб към мен и аз чух шума от шуртенето на водата. После си съблече якето, ала чак след като си изми ръцете, нещо типично за децата, може би се досети, но късно, че може да си намокри ръкавите. Отдолу носеше тениска, също с натрапващ се цвят, между портокалово и лилаво.

Докато се миеше, се възползвах да поогледам, да се ориентирам в какво място се намирам.

Това не можеше да се сравни с представата, която думата „мазе“ би могла да предизвика. Бе обширно четвъртито помещение с климатик и мигащи аларми против пожар. Бях прикована към една от дългите стени, срещуположна на стълбището и затворената врата към втория подземен етаж. Регулиращи се лампи на тавана хвърляха светлина, подобна на тая по магистралите, върху две маси, едната с перфориран плот и в средата със сифон за оттичане. Край тях бутилки с нещо като физиологичен разтвор за системи висяха на металическа закачалка. По стените — стъкленици с течности. Пълно оборудване за поддържането на живота в играчката, която си си докарал от града, докато се забавляваш с нея. И всичко чисто, прозрачно и блестящо. Очевидно бялото бе любимият им цвят. Бели лавици и по тях стоманени инструменти с бели дръжки, даже камерите, насочени срещу мен, бяха бели. Спомних си един стар виц, на който, като го разказваше татко, с Вера много се смеехме: бял мъж пада от бял балкон върху един бял тротоар, идва бяла линейка и го откарва в една бяла болница. В кабинета влиза лекар, облечен в зелено, и казва: „По дяволите, май съм сбъркал вица.“ И въпреки че вече знаехме как свършва, винаги се заливахме от смях. Вера тръскаше бебешките си ръце, докато татко казваше: „По дяволите, май съм сбъркал вица.“

„Черен мъж и черно дете те водят в бяла стая…“

Изми си ръцете, бръкна в якето и извади преносима електронна игра. Не разбирах много от такива неща и за мое съжаление не можех да кажа какви точно игри го привличаха. Отвори, включи я, без да сваля шапката си, и ми заприлича на муха. В черния дисплей на играта се отразяваха светлините. Това не ми хареса, защото го отвличаше от присъствието ми. За щастие скоро му омръзна или се уплаши, че ще влезе баща му и ще го завари, затвори я и си и прибра обратно.

Повторих молбата си.

За мое невероятно учудване ми отвърна спокойно, като ме гледаше с огромните си очи:

— Не мога да ти помогна: Страх ме е от татко.

Отговорът му бе толкова изненадващ, че занемях. Кимнах с глава и докато пресмятах какво да кажа, откъм стълбището до мен достигнаха стъпки.

Воайора се появи. Носеше голям кашон, който скриваше лицето му.

Предположих, че е от ония с „резервните части“ от багажника. Бе натрупал отгоре различни покупки от супермаркета. Остави кашона на масата с перфорирания плот, а останалите неща върху другата: пържени картофи, сандвичи и целофан, сушени плодове, разни сладкиши и кутии с напитки. Едно от тях му се изплъзна и падна на пода и като се наведе, за да го вземе, забелязах, че косата на темето му е оредяла. Момчето се приближи като патенце, приготвило се да бъде нахранено.

— Нямаше пепси, съжалявам — каза бащата с извинителен тон, подавайки му друг вид газирана напитка.

Ядоха и пиха на няколко метра от мене, Воайора, опрял се на масата, а детето — право. От време на време таткото нещо обясняваше и то кимаше с глава: „Бадемите бяха чудесни и много по-евтини от ония, дето купуваме.“ Тениската на Пабло бе изцапана с пастет от гъши дроб и трябваше да се изпере. Всичко се развиваше толкова естествено, че приличаше на предварително репетирано, сякаш моето присъствие, коленичила на пода и прикована към стената, изобщо не им правеше каквото и да било впечатление.

Опитах да променя тактиката. Спомних си какво ни казваше Дженс за „Крал Лир“. Гордият крал заповядва на трите си дъщери да му декларират колко силно го обичат и онази, чийто отговор най-много му хареса, щяла да получи облаги. Двете по-големи се надпреварвали да възхваляват любовта си, а най-малката, Корделия, която, предполага се, и най-силно го обичала, си мълчала. Обяснението на Дженс бе: „Лир, негодуващ от нейното мълчание, отначало я лишава от наследство, но докрая на произведението я търси, притеглян от тайнствеността на мълчанието й, той е бил обсебен от дъщеря си Корделия, която го привлича, пленява и накрая го унищожава.“

В тази творба от годините на зрелостта му Шекспир показва ключа към маската на Унищожението: мълчание и безхитростно отдаване. Не желаех да правя каквато и да било маска, ала не се отказвах да се възползвам от защитата, която беше в състояние да ми предостави. Продължих в духа на ролята си да моля и стена, докато те се хранеха. Но отведнъж спрях да вдигам шум и двамата се обезпокоиха. Воайора на няколко пъти ме погледна с любопитство. Върнах му погледа обратно, не прекалено настойчиво, облизвайки крайчеца на устата си, където ме бе ударил. Исках да изглеждам двойствена, а не еднопланова и лесна. Колкото и да си мислеше, че знае това, че съм агент, не биваше да си въобразява, че пътят към мен е прекалено гладък. Вече вярвах, че Вера наистина е жива, че животът й зависи от моите действия, при това положение трябваше да мълча и да престана да играя, за да се превърна в нещо необяснимо и пленяващо. Какво съм аз? Какво си мисля? Ето така, с такива въпроси щях да го измъчвам.

В един момент Воайора, изглежда, вече изгуби търпение. Обърса ръцете си със салфетка и посочи празните опаковки върху масата.

— Събери това, Пабло. Отивам долу да донеса нещата.

Щом изчезна през вратата в дъното, след като набра кода за сигурност върху таблото, аз насочих вниманието си към детето. Коленете ме боляха от позата, в която се намирах от самото начало, болеше ме дясното бедро от удара в масата и бях убедена, че кърви. Бузата долу до устата бе започнала да се подува, бях жадна, а сега и гладна, и ми се пикаеше. Опитах се да преобърна всичко това във вид емоция. Бяха чисто физически болежки, но ги трансформирах в една-единствена дума:

— Пабло.

Детето събираше остатъците от вечерята. Погледна ме.

— Пабло, ти ще помогнеш на мен, а аз ще помогна на теб, става ли?

Не отговори. Хвърли поглед към вратата в дъното. Воайора я бе оставил притворена, след като се бе отправил към долния етаж. Колко ли щеше да се забави, преди да се появи „с нещата“? Не мислех, че много. А и навярно ме наблюдаваше със скрити камери, така че нито печелех, нито губех, ако се опитах.

Дженс по тоя повод казваше: „Възможно е ключът да е в детето. Малко вероятно е да те смята за свой съюзник, но дори и така да е, опитай се да го привлечеш.“

Пабло не преставаше да събира нещата в кошче за хартиени отпадъци, метално и, естествено, бяло. Една кутия изпадна, ала, без да бърза, той повтори операцията търпеливо, не му хареса и продължи, докато не успя да затвори капака на съда. „Упорит в онова, което върши“, запомних го. Опитах се да го пробвам в друга посока, дали е достатъчно практичен.

— Ако ми помогнеш, ти обещавам, че баща ти няма да ти направи нищо лошо. Обещавам ти го. Ще станем двама.

— Никой не е в състояние да победи баща ми — отговори бързо. — Той е много силен.

— Можем да се измъкнем.

— Ще ни хване. Страшно е бърз.

— Ти познаваш тия места. Ще се скрием някъде в полето.

— Не, аз не знам как мога да се скрия.

Щеше да е грешка да го натискам. Правеше нещо с ръцете си и аз смених темата.

— Какво е това?

Вдигна рамене. Някаква малка играчка, която извади от един прозрачен плик, вероятно бе купена заедно с пържените картофи или бонбоните: черна тиква върху еластична пръчка. Като се мърдаше пръчката, очите на тиквата святкаха и се чуваше един призрачен вой. Спомних си, че оставаше по-малко от седмица до Хелоуин. След като я разклати няколко пъти, огъна пръчката, като че искаше да я строши. Бе толкова увлечен от това ново занимание, че ми дойде наум да го използвам, за да спечеля доверието му.

— Така няма да успееш да я счупиш — му казах. — Не виждаш ли, че се огъва.

— Един от моя клас може отговори. — Казва се Нару и е индиец, не индианец, а индиец.

— Хубаво. Какво искаш да направиш, да извадиш тиквата?

— Не, само да я счупя.

Настъпи я с жълтата си обувка, после отново я заопъва напразно и я поднесе към зъбите си. Забелязах, че върху масата бе оставен бръсначът. Внимавах да не му насочвам вниманието натам. Не ми приличаше на дете, което би пропуснало да се възползва от нещо съвсем очевидно, ако то му попаднеше пред очите. Замислих се как да му помогна.

— Слушай, ако дръпнеш силно, можеш да си счупиш някой зъб. Това не ти е дъвка. Захапи я и започни да я въртиш. Усучи я, колкото се може повече. — Детето ме послуша. — Точно така, сега дърпай на всички страни…

— Все тая. — Прекрати, погледна изпохапаната пръчки и я изхвърли в кошчето. Тиквата пропя и млъкна.

— Пабло, знаеш ли как се отваря тая скоба? — Вдигнах нагоре глава, за да ме погледне.

— Да, аз мога да я отворя, не е трудно.

— И после да разрежеш тая гума на ръцете ми с оная машинка, а… — И посочих с очи към бръснача. — Как смяташ? Наистина ли можеш да го направиш?

Явно се замисли. Стоенето на колене започна да ме мъчи действително. Отпуснах се върху другото си коляно.

— Ти ченге ли си? — попита ме, след като хвърли поглед към бръснача и после към мен.

— Не, не съм ченге, Пабло.

— Ако ти помогна, татко ще иде в затвора.

Разсъждавах бързо.

— Не, ще отиде в болница. Там ще го излекуват.

— Татко болен ли е? — Лицето изпод синята шапка изобщо не промени изражението си.

— Първо ще го прегледат. Може и да не е, но се налага докторите да го кажат. Трябва по някакъв начин да му помогнем… Ти не искаш да продължи да ги прави тези работи, нали? — Бях нащрек, наблюдавах отсрещната врата и внимавах за евентуален шум.

— Какви неща?

— Тия неща… Дето ги прави на момичетата…

— Вие не сте момичета, вие сте проститутки…

Не го изрече с отвращение, а все едно съм сбъркала думата и ме поправя. Престорих се, че не чувам, и се усмихнах.

— Пабло, ако ме освободиш, преди баща ти да се върне, ще го убедя да иде в болница…

— А ако не иска?

— Ами тогава ще направя каквото поиска. — Лъжите трябваше да са прости и да не го насилвам да разсъждава върху тях. — Защо не опиташ да го направиш?

Погледна бръснача, после мен.

Наострих слух, но не чух друго освен тишината. Вратата, през която Воайора бе излязъл, си оставаше затворена.

Детето взе бръснача и застана до мен.

— Така, Пабло — окуражих го. — Не, чакай… Махни преди това халката…

— Не, първо гумата. — Повдигна ме за мишниците и ме издърпа нагоре и назад, халката се впи в гърлото ми. Помъчих се да му съдействам и раздалечих ръцете си, за да му помогна да бръкне между тях. Но онова, което направи, бе да хване здраво с ръка малкия пръст на лявата ми ръка и да го изтегли. Бръсначът изсвистя кратко и го преряза.

Писнах, скобата сякаш прекърши гърлото ми, ужасната болка ме накара да скоча напред. Това ме задуши напълно, но после се извих назад и поех въздух. Разбрах, че ако припадна, просто ще се самообеся, което предстоеше да се случи, защото кръвта ми шуртеше от отрязаното място. Не я виждах, усещах обаче как мокри краката ми през джинсите. Прималя ми, не можех повече да стоя на колене така, с изправен торс. А и скобата започна да ме души.

Нещо ме удари в лицето. Беше моят пръст, момчето го бе хвърлило по мен.

— Умри — каза безчувствено.

Опитах се да му се подчиня. Обзе ме съжаление за Вера и образът й се появи пред мен, докато притварях за кратко очи. В тоя миг настана мрак и се усетих просната на пода с вдигната нагоре лява ръка. Воайора се бе навел над мен и одобрително се смееше.

Чух вик. Отворих очи. И видях кръст.

Бе огромен, затискаше дясното ми око. Помръднах глава и се превърна в крило на вятърна мелница. Докосваше миглите ми и драскаше клепачите ми с острите си ръбове. Бяха конци, жилави и здрави. Усещах ги и в устата си, можех да прекарам езика си по тях. Опасваха лицето ми и бяха вързани някъде отзад, на тила ми. Завързва лицата им, ми бяха казали.

Бях замаяна и потна. Виждах играчката с черната тиква да се подава подигравателно от кошчето за отпадъци. Но положението, в което се намирах, вече бе различно.

Лежах по корем на пода, а и току-що си дадох сметка, че съм напълно гола. Бяха ме завързали отново, така както в оня сак в колата: глезените за китките, но тоя път с някакви тънки върви. Болката в изпънатите ми ръце ме караше да ги изпъвам още повече. Като се опитах да движа китките си, усетих нещо върху малкия си пръст. Вкоравена превръзка. Спомних си, че ми го бяха отрязали. Вече не ме болеше и предположих, че са ми сложили някаква упойка. Вероятно инжекция. Беше трудно да дишам така по корем, защото гръдният ми кош бе притиснат върху плочите. Колко ли кръв съм загубила? Много, без никакво съмнение. Изпитвах ужасяваща жажда и усещах кожата си лепкава от гъста пот и засъхнала кръв.

Викът се повтори, по-скоро писък, жалостив и оглушителен. Влезе в ушите ми и изтръпнах. Това вече не беше никаква играчка, а живо същество, което непоносимо страдаше. Помислих за Вера и се опитах да помръдна, както бях замаяна. Качили са я на моя етаж? За да я изтезават редом с мене?

С мъка извъртях глава, но след това изтощително усилие успях да видя единствено краката на масата. Ламите на тавана ме заслепяваха.

Две малки гладки лапи, опръскани с кръв, спряха пред лицето ми. Нещо падна на пода до кошчето, удари се в него и се изтъркаля по плочите до мен. Чух гласа на детето.

— Наакал се е.

Стоях като хипнотизирана. Забравих всичко, собствените си болки, та даже и безпокойствата за сестра ми минаха на заден план. Бях виждала стотици ужасии в живота си, това обаче ме впечатли по начин, който не бих могла да опиша.

Куче. Може би лабрадор, но дори и да бях специалистка по кучешки породи, това никак не е сигурно. Надали някой щеше да е в състояние да определи произхода на онази топка тъмна козина, обезобразена по безжалостен начин, с отрязани и омотани в бинтове крака и на мястото на очите кървави дупки. Не толкова раните, стари или пресни, бяха това, което ме зашемети, а неговото себеотдаване, смирение, мъката, желанието му да присъства на мястото, където го осакатяват, като орган, отделен от тялото, който продължаваше все пак да съществува в очакване на края си.

Момчето се наведе. Бе си сложило къси панталони и тениска на гърба с номер на баскетболист, но бе все още с шапката върху дългите си коси. Дрехите му бяха изпоцапани с кръв, кръв имаше и по ръцете. Грабна ядосано кучето си и изчезна от погледа ми. Чух животното да квичи и после нищо.

В този момент лампите угаснаха и детските крака се появиха отново. Погледнах нагоре. Замигах, докато студена струя се изля върху ми. Мина ми през ум, че може да е всичко, киселина, урина, но бе вода.

— Пий — каза момчето.

Бях ужасно жадна и извих глава нагоре, ала тогава струята се отмести. Протегнах врат, доколкото ми бе възможно, но тя остана извън ограничения ми обсег.

— Пий — повтори.

Водата падаше на педя разстояние. Опитах се да припълзя милиметър по милиметър. Ръцете и краката ми се клатушкаха във въздуха и неравностите по плочите деряха гърдите и корема ми.

„Мърдай и пий“, бе единственото, което чувах заедно с шума от водата винаги на сантиметри от лицето си. Успях да пийна все пак малко, облизвайки пода, като част от пръските сами попадаха в устата ми. Но накрая, отчаяна, се отказах.

И водата престана да тече. Една малка детска ръка ме хвана за бузата и нещо влезе в дясното ми ухо. Можеше да бъде шило или бургия. Острият му край проникна през канала и спря преди тъпанчето. Бях парализирана от страх. Лицето на това дете изпълни целия ми свят: съвършено като на малък бог с втренчен поглед. Но изражението му беше празно, дори не се и забавляваше.

— Мърдай или го забивам — каза.

Лицето изчезна, ала желязото остана в ухото ми. Водата отново затече и не ми оставаше друго, освен да продължи да се гърча като обладана от дявола. Накрая се досетих какво иска от мен и се постарах да го получи. Нищо различно от онова, което би пожелало всяко момче: играеше му се. Играеше с мен по същия начин, както би играл с онова куче от преди малко, а и щеше да ми отреже още един пръст или да забие шилото в ухото ми, стига да го забавляваше повече от онова, което самата аз бих била в състояние да му предложа. Не бе нужно да достигна водата, необходимо беше да го забавлявам. Това се очакваше от играчката от плът и кръв, в която се бях превърнала. Така че вече не се стремях да пия, нито пък да се влача наистина, а просто да го играя. Играчката, която грухтеше с показан език и гърчове по пода, каквито вероятно искаше да наблюдава. Скоро загуби интерес, извади шилото и се отдалечи. Продължавах да съм жадна, но ухото ми бе спасено.

По време на отсъствието му се опитах да се концентрирам. Не бе минало особено много време, откакто се бях озовала в това подземие. Въпреки че стоях през цялото време вързана, спазмите и схващанията не бяха кой знае какво непоносимо нещо, а и упойката или дрогата до голяма степен неутрализираха болката от пръста, дето вече го нямаше. И това ме караше да мисля, че става дума за няколко часа. Трябваше да е петък сутринта. Може да бяха отишли малко да поспят, момчето да се е събудило по-рано и да се е заиграло с кучето. При това положение таткото нямаше да се забави.

Фактът, че Воайора бе дошъл от долния етаж навреме, за да спре кръвоизлива и да превърже ръката ми, показваше, че ме следи не само с неговите датчици, но и с нормални камери. След което ме бе съблякъл и бе вързал китките на ръцете ми за стъпалата на краката. Не вярвам да бе злоупотребил сексуално с мен, докато бях припаднала, по-скоро бе свалил дрехите ми, за да ме подготви за онова парче развалено месо, което по-късно да доразмаже. Чувствах се мръсна, вонях на пот, урина и кръв, което подсилваше впечатлението, че не представлявам нищо повече от животно, готово да бъде пожертвано. Въпросът бе кой ще почне пръв. Той или детето?

Сред тишината, която бе настанала около мен, проклинах грешката с момчето. Бях опитала да го прикоткам рационално, без да си давам сметка, че е далеч от моя обсег. В края на краищата то ме измами. Вероятно се подчиняваше на списък от правила, в училище — едни, пред баща си — други, но с мен, както и с кученцето, си беше чист псином. „Сляпа материя“, щеше да го нарече Дженс, създание, направено единствено от желания и без всякакви задръжки. С мен щеше да стигне дотам, докъдето диктуваше необходимостта му да се забавлява, и нищо в мен самата не бе в състояние да го възпре да ми пробива дупки, да ме премачка, да изпразни тялото ми като термит, докато се насити. Нищо не можеше да се направи с него на човешко равнище. Жалкият му кратък живот редом с Воайора го бе превърнал именно в това. Трябваше да го предвидя.

Бях допуснала сериозна грешка и това се дължеше на притесненията ми за Вера. И я платих прескъпо.

Помислих за вариантите, които ми оставаха. И не ми хрумна нищо. Дженс ме бе предупредил: „От момента, в който те съблече и ти върже лицето, ще започне броенето назад. Възможностите да го обсебиш от този миг нататък ще бъдат минимални.“ Беше ясно, както Дженс, а и аз бяхме предположили, че създаването на маски при тия реални обстоятелства би било възможно, и бях подготвена по единствения възможен начин за един агент под прикритие. Но не бях успяла да предваря неговите собствени действия. Надявах се да видя сестра си жива или мъртва, а не тоя рекет с датчици за поведение, било то истински или просто шантаж. Това ме объркваше, възпираше ме повече от въжетата, с които бях омотана. Бях почти сигурна, че лъже, че детекторите му не са в състояние да различат една светкавична маска. И за да разчитам дори и на минимална вероятност да спася сестра си или да оживея аз самата, трябваше да планирам нейното изпълнение. Рано или късно.

Но се нуждаех от време и спокойствие за вземането на решение, а бях сигурна, че Воайора нямаше да ми ги предостави.