Хосе Карлос Сомоса
Стръв (3)

2

На този етаж обзавеждането беше горе-долу същото: всичко бе в бяло, безупречно чисто и старинно. Безвкусна репродукция, изобразяваща средновековен рицар, висеше на гипсова колона. Две срещуположни врати водеха вероятно към спалните. Той отвори дясната, остъклена и на правоъгълници, и осветлението вътре се запали автоматично.

— Това е моята спалня — каза. — Влизай.

Беше толкова чисто, че тутакси я оприличих на операционна зала. Леглото бе изпънато и гладко като мислите в главата на мъртвец. Мебелировката се свеждаше до скрин, върху който нямаше нищо, и гардероб с електронно отваряне, също бели. Над скрина имаше огледало — първото и единственото, което до тоя момент виждах в тази къща, без рамка, с ръбове, скосени във фасет, така съвършено изпълняваше предназначението си, че би отразило и образа на призрак. Заоблени алуминиеви щори преграждаха изхода към нещо, което вероятно бе тераса.

— Как ти се струва? — попита мъжът.

— Не знам — отвърнах аз, напълно искрено. — Във всеки случай си далеч по-подреден от мен.

Хоакин се изчерви като домат.

— Да, имаш право. Обичам реда. До крайност. — Обърна се към гардероба, бе четирикрилен. И започна да набира кода.

— Да се разполагам ли?

— Не, почакай — отговори.

Усещах нещо в тази атмосфера, което ме притесняваше, макар да не знаех какво. Нямаше да се изненадам, ако не откриех нищо религиозно в неговото „убежище“, тъй като това би означавало да приема, че съзнанието му е стигнало до това ниво. Но цялата тая белота и мирис на стерилност ми говореха, че съществува тясна връзка между него самия и „декора“, сред който живееше. А това някак не се връзваше с профила на Жертвоприносителя. Освен това се оказа, че все пак има нещо религиозно — в ъгъла, точно над лаптопа върху сгъваема поставка до спалнята, стояха две картинки, сложени така, че който е на леглото, да ги вижда. Докато Хоакин набираше кода на гардероба, ги разгледах. Бяха репродукции на старинни картини, изобразяващи жени светици: едната гола, на колене, между две дървени колела със забити в тях ножове, на път да я накълцат като месо за наденица, а другата по туника, завързана за дървен уред за изтезаване. Естествено, по лицата и на двете не се четеше особена радост.

— Любопитното е — каза мъжът, — че днес следобед бях в „Орлеанс“ да взимам интервю за моята страница, а срещнах теб…

— Случайностите в живота.

Точно така ми каза, „Орлеанс“. „Орлеанс“ беше клуб-дискотека, от долнопробните, който наскоро бе преустроен, за да стане още по-безвкусен, в някакво подобие на средновековен стил, с разноцветни стъкла на прозорците и русоляви момичета от Източна Европа, свенливо свеждащи очи към пода, но иначе се правеха на много печени. Пускаха и външни момичета, стига да се държат прилично. Затова реших с него да завърша обиколката си, а и защото бе едно от местата, които може би се посещаваха от Воайора. Тъкмо бях седнала на бара и си бях поръчала някаква Мешавица под името „Жарава“, когато господинът с рибешките очи се приближи до мен и ме попита дали познавам някой си англичанин на име Талбът. Обясни ми, че бил дизайнерът на декорацията на това заведение и че имал среща с него, за интервю. Слушайки го, направих няколко движения и реакцията му ме накара да го заподозра, че е вероятният любител на жертвоприношения. Реших да му дам възможност. Обсебих го, докато му предлагах „ценоразписа за моите услуги“. И той ме покани в дома си.

Така че сега бях тук, вратата на гардероба се плъзна безшумно и той, с гръб към мен, продължаваше да говори:

— Искам да кажа, че те познавам едва от час… Жена си познавах от цели осем години, когато най-сетне се осмелих да й говоря за такива неща…

— Омъжените жени не познават мъжете си. Това съм си го изяснила отдавна — отвърнах.

— Не знам… — Навря мощното си тяло наполовина в гардероба. Показаха се черни сака, подредени като в траурна агенция. — Тя беше добър човек, наистина… Нищо лошо не мога да кажа. Много добър човек, обаче… не ме разбираше. Без съмнение ти… ти, изглежда, ме разбираш и не мога да си го обясня как…

— Карай, благодаря ти. Може би не съм чак толкова добричка.

Наведе се, за да вземе нещо. От другия край на леглото не можех да разбера какво. Чувах го някак приглушено поради мъката в гласа му.

— Жените сте много любопитни… Щом ви видим, и тутакси ставаме неузнаваеми. Могат да минат години живот по определен начин и изведнъж идва някоя жена… и всичко се променя. Нещата излизат наяве… — Изпълзя изпод някакъв рафт като костенурка и се извърна. Държеше нещо в ръцете си. — Напълно. От горе до долу. И тогава човек започва да прави неща, които никога не е и предполагал, че може да направи.

Остави товара си върху изпънатото легло, където той изглеждаше още по-комичен и не намясто. Бе кутия за обувки марка „Бедфорд“, мъжки, цялата черна, с емблема златна шпага отстрани. Сложи ръце отгоре й, като че вътре бе скрит Свещеният Граал, навлажни с език пресъхналите си устни и каза:

— Ти си знаеш за себе си, но когато случайно те видях да минаваш през клуба днес следобед, си помислих… че съм те познавал цял живот. Беше някакво вътрешно усещане. И после, като те заговорих, това се потвърди.

Бях толкова разсеяна, взирайки се в кутията, че бях спряла за миг да го слушам. Погледнах го.

— За първи път си ме видял, докато минавах?

— Да, в гръб. Мисля, че отиваше до тоалетната. — Засмя се, както отваряше кутията с две ръце, тържествено, сякаш изпълняваше някакъв ритуал. — Даже нямаше нужда да виждам лицето ти. Това, което ти казах, вече го знаех.

Подобно привличане от пръв поглед никак не се връзваше с представата ми за любителите на жертвоприношения. Това ме изправи на нокти. Опитах се да си спомня каква бе пътеката към тоалетните в „Орлеанс“: разположението на лампите, да видя контраста на черните ми дрехи върху мрачния фон… А какво имаше в дъното? Дамската част. Вратата стоеше… отворена? И вътре всичко бе бяло? Осветено? Силуетът ми трябва да се е очертавал ясно. Черно върху бяло. Коженият панталон е лъщял, изопнат по бедрата ми…

Докато си мислех за всичко това, мъжът извади от кутията първия нож.

— Мои са — каза. — Колекционирам ги.

Кимнах, но вече не можех да се съсредоточа върху думите му: ослепителната белота на стаята, досущ като в баня, снимката на властната дама, смешното, твърде битово присъствие на кутията за обувки, в която криеше съкровените си тайни, желанието, характерно за неговия психопрофил… Всички тия подробности сами по себе си и поотделно бяха допустими за образа на Жертвоприносителя, но в своята съвкупност вече бяха присъщи на друг, доста по-различен типаж.

— Уплаши ли се? — попита той, галейки ножа.

— Не. Всичко си е напълно в реда на нещата. Какво по-нормално от това да платиш, за да легнеш с някое момиче, и после да си извадиш кутията с ножовете.

Зачервеното лице на мъжа се изду от нещо като изригващ смях или напън за повръщане, но веднага след това си възвърна сериозното изражение и погледа на умоляваща риба.

— Моля те, не се плаши. Само ги колекционирам. Някои от тях са уникални, истинско бижу. Като този например. Погледни, това е „Съмърсет“, с дръжка от палисандрово дърво и острие от сплав молибден и ванадий. Името му е Червената роза, всички са номерирани… Този пък е Бялата роза, дръжката му е от рог на елен с инкрустации от слонова кост…

— Впечатлена съм — казах, но той не се усмихна. Докато редеше „бижутата си“ едно до друго върху леглото, лицето му бе зачервено и потно. Стоманените остриета отразяваха силната светлина от тавана.

— Ще ти кажа какво трябва да направиш. И ще ти платя още, ако желаеш.

Пъхна ръката си в кутията, но този път извади оттам не нож, а кълбо тънка розова връв.

Всякакви видове въжета и въженца можеха да се очакват от любителите на жертвоприношения и, съвсем естествено, Воайора трябваше да използва такива. Само че мъжът срещу мен не беше от тази филия и сега вече бях сигурна в това. Бях го вкарала в грешна категория. Не ми се случваше за първи път, особено когато се касаеше за сходни типажи, и вътрешно се упрекнах, че не се бях уверила, преди да хвърля стръвта.

— Ще ти платя колкото искаш — повтори мъжът. Две едри капки пот се изтърколиха по челото му, докато вадеше последния предмет — малка ролка тиксо. Всичко в кутията изглеждаше непипано от много време. — Само трябва да правиш каквото ти кажа…

Отнякъде в къщата иззвъня телефон и двамата трепнахме, сякаш се събуждахме от сън. Но звъненето спря.

— Включил съм прекъсвачите. — Хоакин Рибешко око изкриви устни в някакво подобие на усмивка. — Никой не може да ни безпокои, докато… Хей, къде тръгна?

Възползвах се от паузата, за да нарамя чантата си и да се запътя към вратата.

— Ами, аз… Мисля си… Това не е за мен, Хоакин — отвърнах, давайки си вид, че съм разтревожена.

— Казах ти да не се плашиш… Не е каквото си мислиш. Остави ме да ти обясня…

Забелязах, че се ядоса, и реших да изчакам.

— Добре — съгласих се: — Но не ти обещавам нищо.

— Уверявам те, че няма нищо лошо.

— Не съм казала, че има.

— Нека да ти обясня… Ако позволиш… — Устата му бе пресъхнала, а езикът — залепнал за небцето. — Аз съм добър човек. А в това няма нищо лошо. Сега ще разбереш…

Аз вече го разбирах, и то прекалено добре. Поставянето на ударението върху думите „добро“ и „лошо“ бе типично за репликите на представителите от филията Отблъскване. Подобни хора изпитват удоволствие от ярките контрасти: безупречна чистота и картини с мъчения, кутии за обувки и ножове. Дженс ги сравнява с Жана д’Арк от трилогията „Хенри VI“, една от първите творби на английския драматург. Жана, героинята на Шекспир, е образ, изтъкан от контрасти: тя е и воин, и крехка девойка, развратница и светица, нещица и спасителка. Дори самият крал Хенри е типичен пример за Отблъскване. Разбира се, нищо от онова, за което мъжът говореше, нямаше общо с морала: просто бе израз на неговата същност, изгарящо желание, искрящо от очите му.

— Не искам да се събличаш… Остани си така… както си.

— Добре.

— Тогава… с това въже… ще ми завържеш ръцете и краката.

— Да.

— После ще вземеш Червената роза и… ще ме бодеш… Аз ще ти кажа къде… Моля те, не се смей…

— Не се смея.

— Няма да го забиваш дълбоко… само малко, колкото… да ме заболи… — Гласът му стана суров, с нотка на обида. — Моля те, не ми се смей!

— Не ти се смея.

Дори не се бях усмихнала. Дженс би казал, че той търси да открие онази насмешлива и подигравателна страна на типажа Отблъскване, че думите му са насочени към „кутията за обувки“, скрита дълбоко в собственото му съзнание, но всъщност, разбира се, бяха отправени към мен. Уплаших се да не последва вътрешен разпад и извърнах очи да не го гледам.

— Ще го направиш ли? Ще направиш ли това? От много време не съм го искал от никого…

Единственото, което аз исках, бе да си тръгна, без да го разстройвам повече. Който и да беше „Мъжът с ножовете“, каквото и да му се харесваше или да не му се харесваше, истината бе, че не той беше човекът, когото желаех да пипна. Бях го прихванала случайно, в гръб, после го бях подмамила с някои характерни за маската на Жертвоприносителя изражения и жестове, в състояние да въздействат и на други типажи, и накрая, най-вече имитирах поведението на жената от снимката, на бившата му, Жана д’Арк на неговия живот, вещица и светица, робиня и господарка. Сега трябваше да поправя грешката си, без да го наранявам.

— Моля те — изстена той.

Нищо друго не ми хрумваше, освен да сложа край на представлението. „Да угася прожекторите и да сляза от сцената“, както казваше Дженс. Беше излишно да продължавам ролята си, за да го успокоя. Дори само черното ми облекло силно контрастираше с белия декор на спалнята, а и застанала така близо до изображенията на светиците мъченици, той сигурно ме отъждествяваше с техния палач и това положително много му харесваше. Помислих си, че псиномът му вероятно му изпращаше мощни сигнали и го караше да трепери от удоволствие, направо да се тресе като болен от малария. Но най-лошото не бе в това.

Най-лошото бе, че докато говореше, той продължаваше да стиска в ръце Червената роза.

— Моля те, Елена, или както там ти е името… нали ми каза… ти ми обеща, че ако ти платя, ще направиш всичко…

Отпуснах се и разкърших ръце, понеже сковаността и резките движения, издаващи напрежение, още повече привличат желаещия отблъскването. Докато вървях към вратата, небрежно, със съвсем естествен тон подхвърлих:

— Съжалявам, но… нямам никакво желание да правя това… Съжалявам, Хоакин.

— Хайде, кажи една цена. Само ми я кажи.

— Съжалявам наистина. До скоро виждане.

Дадох си сметка, че бях прибързала да му обърна гръб.

Гърбът ми го привличаше още по-непреодолимо, караше го още повече да захапе въдицата. Бях забравила за това. Почувствах, че се приближава, усетих учестеното му дишане във врата си.

— Чакай, чакай, чакай… — Всяко поредно „чакай“ звучеше по-близко и по-гневно. И точно когато стъпвах върху най-горното стъпало на стълбата, усетих една ръка да ме хваща за ръкава на якето. — Къде си мислиш, че отиваш, а? Къде?

— Пусни ме. — Освободих се, ала той отново ме стисна за лакътя.

— Чакай… Спри се, по дяволите… Обеща, че ще направиш всичко, за което те помоля, нали?

— Казах ти да ме оставиш! — Прибягнах до изградения у него респект към властната жена, но вече губех почва под краката си. Сякаш бях в движещи се пясъци и колкото повече се съпротивлявах, толкова по-дълбоко затъвах и толкова по-голямо удоволствие му доставях.

— Ето, оставям те! — извика той, като ми пусна ръката. — Сега ме чуй добре!

Продължих надолу по стълбата, но неговият крясък ме закова на място.

— Ти какво? Подиграваш ли се с мен? Каза, каквото поискам! Нали така беше? Какво се е променило? Сега ми разправяш, че това не било по твоята част? Какво има? Да не би да не изглеждам прекалено ненормален? Кажи ми! На луд ли ти приличам?

Обърнах се на стълбата към него и го погледнах. Не, не беше луд. Ни най-малко. Беше един нещастник. Нещастник, в пристъп на саморазрушение. По някакъв начин примамката се бе оказала по-силна от очакваното и след като бях сложила край на представлението, в него бе настъпил процес на вътрешен разпад, изразяващ се в изригване на всичко потискано, в мощна експлозия на желанието — дотолкова се потапяш в псинома, че сякаш пропадаш дълбоко в земните недра, от които неочаквано виждаш да се надига петрол, като че бълват нещо повърнато, черно и лепкаво.

— За кого се мислиш ти, мръсна курво? — крещеше „добричкият“ Хоакин, отворил уста като бездънна паст. — За какво се имаш, нещастнице? Цял живот съм принуден да понасям такива пачаври като тебе. Отначало „да“, после „не“! Първо „ела“, после „разкарай се“! Повдига ми се от тебе! От всички вас! Повдига ми се!

Безсмислено беше да се опитвам да го успокоявам, безполезно бе дори да му говоря каквото и да било. Собственото ми напрежение и учестеното ми дишане от търчането по стълбата надолу вече бяха ускорили до краен предел процеса на вътрешния му разпад. Единствената ми надежда бе да се успокои, щом изчезна от очите му. Аз представлявах неговата съблазън, неговото удоволствие: махнех ли се от сцената, може би щеше да се поукроти.

Взех на бегом последните стъпала, които ми оставаха, и се втурнах към вратата. Беше с електронно затваряне, но се надявах поне, че не е с някаква комбинация. Потърсих клавиатурата, за да натисна „Open“, и тогава чух гласа в ухото си и дъхът му ме лъхна в тила. Обърнах се.

— Какво съм аз за вас, а? Какво съм…? Какво съм бил винаги? — повтаряше той, разтърсван от ридания и целият треперещ, от глава до пети. А аз не откъсвах очи от подлудяващото молибдено-ванадиево острие, което проблясваше в дясната му ръка.

— Хоакин, остави ме да си ида — казах спокойно.

При все това, докато изричах думите, осъзнах, че вече не можех да си тръгна просто така. Весталката Хоакин, девицата мъченица, щеше да направи нещо ужасно с всемогъщата си Червена роза, ако го зарежех в това състояние. Можеше и нищо да не направи, но не исках да поемам този риск. Той беше невинен. Или поне не беше виновникът, когото търсех.

— Кажи ми какво съм! — изрева и насочи ножа към лицето си. — Ненормален ли съм? А? Хайде, кажи! Ненормален, защото ми харесва да ме мушкат с ножове? А? А? Ненормалник ли съм?

— Да — отговорих му. — Ти си един ненормален задник.

За секунда се вцепени.

Точно в този миг аз вдигнах пестница и го фраснах в лицето. Все едно ударих стена. Такова ми бе усещането, макар той да не бе първият мъж, когото удрям. Рухна на земята отведнъж, Червената роза падна от ръката му и се плъзна като наточена смъртоносна ска по белия мраморен под.

Разтърках кокалчетата си и се надвесих над господин Мъченика, за да разуча положението: носът му бе започнал да се надува от съсирена кръв, което ме наведе на мисълта, че го е счупил при падането или от моя удар. Дишането му обаче бе нормално и сърцето му очевидно все още биеше. Освен това вече беше безобиден и когато дойдеше на себе си, процесът на разпадане щеше да е отминал. Човек не може да има всичко в този живот.

Вдигнах Червената роза и се изкачих по стълбата. Прибрах ножовете и останалите неща в кутията за обувки и я върнах обратно в гардероба, където открих купчинка с разпечатки от интернет на снимки на вързани хора. Сбогувах се със светите мъченици и преди да отворя входната врата, се спрях да хвърля последен поглед върху тялото на мъжа в маслиненозелени дрехи и джинси, който хъркаше като пиян, проснат на пода в хола.

— Ненормалник си — казах високо, — но не повече от останалите.

Отворих вратата и слязох от сцената.