Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (75)

75.

От борда на „Биг Мак“ Стефани току-що бе огледала мястото на ниво Б6, на което се смяташе, че се намират Форман и придружителите му, когато чу глас в слушалките. Беше на честота 156 мегахерца, която обикновено използваха американските военни.

— Да?

— „Е-форс“? Майор Лари Симпсън от морските пехотинци иска разрешение да се качи на борда.

— За какво?

— Имаме нужда от спешната ви помощ.

Тя се поколеба, но включи външната камера на главния вход. Видя двама мъже във военни дрехи. Единият говореше по малка радиостанция, а другият се оглеждаше, метнал бойна пушка Ml6 на рамо.

— Сибил — обърна се тя към компютъра. — Проверка на самоличността на посетителите, моля.

Квантовите процесори на Сибил сканираха лицата на двамата мъже за части от секундата и ги провериха в базата данни на „Е-форс“.

— Майор Лари Симпсън, морски пехотинец, възраст — 32 години, роден…

— Добре, Сибил. Другият.

— Сержант Винсент Паоломо, морски пехотинец…

— Благодаря. — Тя включи външния говорител и каза: — Заповядайте на борда. — И отвори вратата.

Двамата военни влязоха, а Стефани слезе с асансьора на долния етаж. Посрещна морските пехотинци в главния коридор. Когато ги доближи, видя, че са покрити с прах, а лицата им са почернели от сажди. Миришеха на дим и бетон. Стисна мръсната ръка на майор Симпсън, който се обърна да представи другия мъж.

— Сержант Паоломо. — Сержантът кимна и се ръкува със Стефани, но лицето му остана безизразно.

— Може ли да се легитимирате?

— Разбира се. — Двамата извадиха документите си — пластмасови карти, на които пишеше името, чина, серийния номер и малко лична информация.

Стефани ги разгледа. С помощта на подобренията в зрението си успя да види скритата лента за автентичност — тънка златна нишка, невидима за невъоръжено око, бе поставена в долния край на картата.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя, след като им върна документите.

Симпсън оглеждаше гладките пластмасови стени на „Биг Мак“.

— Страхотен самолет си имате, госпожо — каза той с възхищение. — Истински красавец.

Стефани леко се усмихна.

— Разбрахме, че имате някаква много специални детектори на борда — добави той.

— Какви детектори ви трябват?

— Изгубихме дирите на екип морски пехотинци, които слязоха на долните нива на паркинга преди двайсет минути. Имаха заповед да се обаждат на всеки пет минути и да докладват какво става. Пропускат вече две обаждания и никое от инфрачервените ни устройства не може да ги засече.

— Разбирам — каза Стефани и премести поглед от Симпсън към Паоломо. — Последвайте ме.

Поведе ги към асансьора. Вратите се затвориха след тях и кабината тихо се издигна през петте етажа нагоре. Слязоха в ярко осветен коридор, който водеше към оперативното помещение. В края му се намираше вратата на пилотската кабина. Точно преди тя да се затвори, двамата морски пехотинци зърнаха футуристичната апаратура вътре — лъскави пластмасови панели и холографски екрани с висока резолюция над редици виртуални клавиатури.

Оперативната зала беше кръгла. Двамата офицери я разглеждаха със зяпнали уста. В средата й имаше работна станция — пластмасов лист върху метален пиедестал. Плоскостта беше покрита със светлини, които мигаха и се разхождаха по гладката й повърхност. По стените имаше множество екрани, които не бяха по-дебели от плакати. В помещението имаше още три работни станции с холографски екрани. Само една бе включена и на нея се виждаше тримерно изображение на ниво Б6 на конферентния център.

Стефани се приближи към работната станция.

— На кое ниво са? — попита тя и натисна бутоните. Обърна се и видя, че Симпсън стои на три метра от нея, насочил 9-милиметрова берета към главата й.