Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (52)

52.

— Трябва да направим нещо — започна да мрънка Тод. — Може да паднем всеки момент.

— Защо ми казваш нещо, което всички знаем, Тод? — сопна му се Дейв.

— О! Прости ми, че дишам.

— Е, това ти е проблемът, пич, само за себе си мислиш. Странно, че не ти се вие свят, като гледаш как светът се върти около теб.

Тод почервеня. Обзет от гняв, той се втурна през малката кабина. Здравата му ръка бе свита в юмрук, но Дейв беше прекалено бърз. Избегна удара на Тод, след това го фрасна с всички сили и го просна на земята. Тод падна върху счупената си ръка и изрева от болка.

Дейв продължи да го рита в корема, но Марти Гардинър застана между тях и отблъсна Дейв изненадващо силно.

— Може да си пет десетилетия по-млад от мен — каза той, — но някога бях щатски шампион в средна категория. Още мога да те просна по гръб, повярвай ми.

Дейв омекна и се плъзна на пода, облегнал гръб в огледалото. Покри главата си с ръце и раменете му заподскачаха.

Тод се завлече до отсрещната стена и притисна счупената си ръка. Лицето му бе изкривено от болка. Превръзката бе подгизнала от кръв.

Марти потупа Дейв по рамото.

— Мисля, че на приятеля ти ще му трябват още от онези хапчета — каза той тихо и кимна към раницата. — Може ли?

Дейв бръкна в раницата си.

— Ето — каза той и подаде на Марти шишенцето. — Имам още. — Обърна се към Тод, който избягваше погледа му.

— Чакайте малко — обади се Кайл Форман. — Дейв, може ли чантата ти? — И протегна ръка. Младежът му я подаде неохотно. Форман извади химикалка от джоба на ризата си, заби я в задната част на раницата и разкъса материята.

— Хей, какво правиш! — запротестира Дейв, но сенаторът вече беше изтърбушил раницата и издърпваше от нея алуминиева пластина, дълга около педя и широка около сантиметър и половина. Извади две еднакви пластини и хвърли остатъците към Дейв. Пъхна едната в малката пролука между двете врати и обърна глава към Дейв.

— Дейв, пъхни другата в долната част на пролуката. Аз ще промуша тази в горната.

Дейв пристъпи напред, взе пластината, коленичи и положи всички усилия да я пъхне в тесния процеп. Но нямаше как, пролуката беше прекалено тясна.

— Да! — възкликна Форман. Беше успял да вкара своята пластина между двете врати. Опита се да я използва като лост, но металът бавно се огъна. — По дяволите! — изсъска той, бързо издърпа пластината и пъхна огънатия край в пролуката. Този път тя запази формата си и разстоянието между двете врати в основата се увеличи.

Дейв напъна с всички сили и успя да вкара своята пластина на два сантиметра и половина между вратите.

— Бутай наляво — нареди му Форман.

Напънаха върху пластините и вратите се раздалечиха на два-три сантиметра. Форман провря пръсти в пролуката и с всички сили започна да бута наляво и надясно. Марти и Тод се приближиха, за да помогнат.

Вратите не се поддаваха лесно, но с общи усилия четиримата успяха да ги раздалечат, колкото Форман и Дейв да се пъхнат между тях. След това двамата ги избутаха докрай.

Върнаха се назад в кабината, дишайки тежко. Дейв се наведе напред и се подпря на коленете си, а Марти облегна гръб на стената. Чу се ново скърцане от покрива на асансьора, по-пронизително отпреди. Четиримата застанаха неподвижно и звукът изчезна.

Почти бяха стигнали до Б4. Виждаха горната част на отвора, в който трябваше да спре асансьорът. Беше на половин метър над пода на кабината. По принцип можеха да се промушат през пролуката, само че беше блокирана. Форман взе едната алуминиева пластина и застърга препятствието. В краката им падна пръст, а след нея голямо парче бетон.

Усетиха как асансьорът се разлюля. Тод понечи да изкрещи, но викът заседна в гърлото му.

— Май идеята не е много добра — каза той задъхано.

Сенаторът не му обърна внимание и продължи да ръчка с пластината. Посипа се още пръст и бетон и на пода на асансьора падна извито желязо. След това Форман се натъкна на нещо голямо и твърдо. Атакува друга част от препятствието и по мраморния под на кабината се разсипаха още отломки. Изведнъж над отвора се появи цилиндрично парче железобетон, около трийсет сантиметра в диаметър и половин метър дълго. Спря се тихо в баласта от пръст и по-дребни отломки отдолу, след това падна напред и се разби на пода.

Асансьорът се заклати силно. Всички чуха стърженето на метала в облицовката на шахтата. Затаиха дъх и се заслушаха за ново скърцане на въжето над главите си.

Форман се обърна към отвора. Падналият железобетон бе повлякъл поне петдесет килограма пръст със себе си. Сега пътят им беше напълно блокиран. Пръстта само ги бе подлъгала. Отворът бе препречен от огромен бетонен къс, който бе подпрял вратата на Б4. Нямаше начин да го поместят.

— А сега какво? — попита Марти.

— Ще трябва да чакаме. Опитайте се да не мърдате — отвърна Дейв.

— Да му се не види! — каза Форман и впи гневен поглед в пода. Чувстваше се като животно в клетка. Пое дълбоко дъх, седна на пода и подпря глава върху свитите си колене.

Няколко минути всички мълчаха, но внезапно гласът на Форман наруши тишината.

— Трябва да има стълба. Ще излезем през тавана.

Четиримата едновременно вдигнаха глави. Горе, в средата на тавана на кабината, имаше квадратен капак.