Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (66)

66.

Първа база, Тинтара

Оставаха няколко минути до залеза и бавно снишаващото се оранжево слънце огряваше повърхността на Тихия океан като диско топка. Том Ериксън беше в апартамента си с изглед към острова и виждаше цялата красота на настъпващата вечер през прозореца си. В квартирата си имаше конзола, която беше почти толкова многофункционална, колкото и онази в компютърния център. През нея имаше пълен достъп до Сибил, квантовия компютър, който представляваше сърцето на цялата система.

Въпреки че бе започнало да му харесва да е част от екипа в Тинтара, държеше на личното си пространство. Сигурно имаше нещо общо с месеците, прекарани в затвора „Олдърмонт“, където лаптопът бе единственият му другар. Но тук намери дом и хора, с които можеше да се идентифицира. Харесваше му да ги дразни, но те бяха личности и той ги уважаваше. А сега имаха нужда от него. Мисията щеше да пропадне, ако той не откриеше как екипът да стигне до сенатор Кайл Форман.

— Сибил, извади схемата на Калифорнийския конферентен център — каза той. Холографският екран се намираше пред инвалидната му количка, а виртуалната клавиатура бе прожектирана в скута му. На половин метър от лицето му се появи триизмерен план. — Музика, Сибил — каза той и се взря в изображението.

— Имам 3 257 419 отделни файла с…

— Да, скъпа. Сигурно имаш. Нещо на Бари Манилоу? Шегувам се. Пусни… — Той погледна към небето, което бе плувнало в алени и оранжеви отблясъци. — „Уайт Страйпс“, „Армия на седем нации“. Силно, Сиб.

— Моля, уточни…

— Ами, до дупка.

— Съжалявам, това…

— Сибил, звукът на девет. Ще ти кажа, ако трябва да се коригира.

Първо се чуха басите, после барабаните, а накрая и дрезгавият блусарски глас на Джак Уайт. Том облегна глава назад и затвори очи. Опита се да прочисти мислите си и пусна музиката през себе си. Колкото по-тежки бяха звуците, толкова повече го успокояваха.

Отвори очи и погледна към схемата. На пръв поглед беше само лабиринт от линии. Разгледа десетте нива. Б1 в по-голямата си част беше пълна бъркотия, Б2 — първият етаж от паркинга — бе пълен със счупени коли, пръснати огнища на пожари и други опасности. В източната част на Б3 се бе разразил голям пожар.

— Къде е Пийт, Сибил?

В Б2 се появи малка червена точка. Но пътят на Пийт Шерингъм беше блокиран. Той се канеше да поведе Къртицата през голямо препятствие и щеше да му отнеме известно време да мине през него. А и след това нямаше начин да разберат къде са Кайл Форман и придружителите му. Том трябваше да измисли как Джош, Маи и Стеф да слязат дотам.

— Добре — каза Том. — А сега какво? — Музиката беше хубава, звучеше силно и парчето достигаше кулминацията си. — Хайде, мисли! Мисли! — Прокара пръсти през дългата си мазна коса. — От какво имат нужда сградите? Електричество. Точно така. Газ. Правилно. Вода. Водопровод… Сибил, има ли план на водопроводната система на конферентния център?

Минаха няколко секунди.

— Да — отвърна Сибил.

— Добре. Би ли го наложила върху схемата на сградата, моля?

По подовете се появи мрежа от зелени линии. Те се вливаха в основната водопроводна артерия в източната част на сградата точно под Б6. Оттам на изток тръгваше дебела зелена ивица. Никаква полза от това — водопроводите не бяха повече от шейсет сантиметра в диаметър. Основната тръба беше над метър широка, но водопроводите на комплекса се свързваха с нея на петдесет метра извън сградата.

— По дяволите! — възкликна Том и надвика музиката.

Взря се през прозореца. Небето ставаше мораво и първите звезди започваха да изгряват.

— Сибил, наложи цялата инфраструктура на комплекса върху плана на сградата.

Появиха се нови линии — жълтите бяха газопроводите, черните — електрическите кабели, червените — климатиците. Нито една от системите нямаше тунели за поддръжка, които да влизат и излизат от конферентния център. Нямаше достатъчно големи проходи, през които да мине човек. Но внезапно му хрумна идея.

— Сибил, можеш ли да ми намериш изображение на основите? Независимо дали от „Голямо око“, или от мрежата?

Този път забавянето беше малко по-голямо.

— „Голямо око“ не може да проникне толкова дълбоко, Том — каза Сибил. — Но има изображение на терена от времето, когато комплексът е бил в строеж, от 1996 година.

— Добре — отвърна Том. — Покажи ми го, моля те. — Погледна снимката. Строителната площадка беше огромна. На преден план се виждаха три големи камиона. След това забеляза нещо странно. — Какво е това, Сибил? Този отвор в далечната страна на основите?

— Има три различни отвора, Том.

— Да. Питам за този, който е на нивото на горната част на основите. Горе вляво.

— Това е общински канал. Построен е през 1934 година за оттичане на водата от океана. Преустроен е по време на строителството на Калифорнийския конферентен център.

— Преустроен? Но не е разрушен?

Тишина. Изображението се смени. Появи се схемата на конферентния център, но в дъното имаше нови линии.

— Увеличи изображението, Сибил. Горният ляв ъгъл на основите.

Изображението отново се смени. Долният ляв ъгъл на Калифорнийския конферентен център зае целия екран.

— Има ли вход от приземното ниво към този канал, Сибил?

Появи се нова картинка, компютърът проследи канала на сто метра на запад от сградата.

— Излиза в следните координати…

— Благодаря, Сибил. Виждам къде излиза. А сега въпрос за 64 хиляди долара, Сиб. Колко близо стига до ниво Б6 на комплекса?

— Най-близката точка е в квадрант Д17 на изображението. Разстоянието между стената на канала и стената на Б6 е 97,5 сантиметра. Вид на почвата: твърда скала, пясък и глина.

— Сиб, скъпа, обичам те!