Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (22)

22.

Щатска магистрала 1, Биг Сур, Калифорния

10:45 ч. Тихоокеанско време

(8 часа и 32 минути преди инцидента)

От уредбата на старата каравана се носеше песен на „Ред Хот Чили Пепърс“. Стийв Маршал беше зад волана и пееше с пълно гърло. Косата му бе подстригана съвсем късо, носеше съдрани джинси и колекционерска тениска от американското турне на „Лед Цепелин“ през 1977 година. До него седеше Тод Евънс, чиято дълга коса бе прибрана зад ушите. Той посипваше ливански кокаин върху тютюн в цигарена хартия, предвидливо поставена на кутия от компактдиск.

Отзад седеше Дейв Голдинг и играеше на „Нинтендо“, от устата му висеше джойнт. Имаше къса коса и кръгли очилца като на Джон Ленън. Беше тънък като вейка и това се подчертаваше още повече от торбестите джинси и големия суичър с емблемата на четирийсет и деветките от Сан Франциско. Приличаше на току-що спасен пленник, облечен набързо от армията освободителка. Тримата бяха студенти втора година в „Бъркли“ и отиваха в Лос Анджелис за речта на сенатор Кайл Форман в конферентния център. Бяха запалени последователи на „Една земя“, раздаваха листовки, водеха дебати и пишеха вдъхновяващи статии за университетското списание „Дейли Калифорниън“.

Караваната беше на Тод, придобивка от тримесечно яко бачкане на две места по време на втория семестър — денем в „Старбъкс“ и вечер в ресторанта на Джери на „Монтгомъри“. Произведеният през 1970 година фолксваген беше пълен боклук. От него течеше бензин, филтърът на карбуратора трябваше да се чисти на всеки 1500 километра и две от гумите бяха напълно изтъркани. Най-хубавото нещо в колата бяха стикерите на задния прозорец — „Не плащайте петрола с кръв“ и „Глобалното затопляне — горещ проблем“. След като се отдалечиха на 250 километра от Сан Франциско и тримата бяха силно учудени, че са стигнали толкова далеч. Идеята беше да се редуват зад волана, за да успеят да стигнат навреме за речта. После щяха да намерят някоя тиха алея, да спят в караваната и при първите утринни лъчи да тръгнат обратно за „Бъркли“.

— Трябва да се изпикая — каза Дейв и хвърли нинтендото на седалката до себе си.

— Пак ли! — възкликнаха Тод и Стийв едновременно.

— Да, пак. Ужасно съжалявам.

След няколко минути видяха малка закусвалня и бензиностанция край главния път.

— Най-добре да заредим, така и така ще спираме — каза Стийв и погледна датчика за бензина. — Мамка му! Гълта гориво като змей.

— Остави старата дама на мира — отвърна Тод и потупа таблото.

Когато спряха на бензиностанцията, към тях се приближи човек от персонала.

— Само бензин — каза Тод и слезе. — Аз ще прегледам колата.

— Нека позная — студенти? — въздъхна бензинджията. — Броите си центовете, а?

— Позна, мъжки — отвърна Стийв и взе гъбата и кофата с мръсна вода до колонката. — И нямам намерение да се извинявам за това.

Бензинджията се изплю в праха и продължи да налива гориво в мълчание.

Дейв се измъкна от караваната.

— Струваш ми се пребледнял, пич — каза Тод. — Защо не ни каза, че ти става лошо в кола, женчо такъв.

Дейв му показа среден пръст и тръгна към тоалетната.

— Е, Стийв — каза Тод, като заобиколи караваната и прегърна приятеля си през раменете. — Одри вече липсва ли ти? — След това се престори, че плаче, и притисна ръка към гърдите си. — Младите влюбени пиленца!

— О, я се разкарай.

— Не, наистина — каза Тод и лицето му придоби саркастична сериозност. — Струва ми се толкова трогателно. Всички трябва да си имаме по една Одри.

Стийв раздвижи рамене, за да избута ръката му, и се отдалечи.

— Нали не мислиш, че довечера ще й се случи това? — И Тод направи неприличен жест с ръка.

— Може би. Кой знае? — отвърна Стийв спокойно и посегна в караваната за портфейла си. Трябваха му пари, но също така искаше да скрие изражението си. Както винаги, Тод успя да уцели оголен нерв. Стийв ходеше с Одри Дилейни само от шест седмици, но я обичаше толкова много, че започваше да си мисли, че си губи ума. Не можеше да й го каже. Беше прекалено рано. Щеше да я уплаши. Освен това искаше тя първа да му го каже. Бръкна в раницата си и извади шепа банкноти.

Дейв влезе в тоалетната и се заключи. Потеше се обилно. Застана над мивката и напръска лицето си със студена вода, като я остави да потече по шията и гърдите му. От огледалото го гледаше лице на по-възрастен мъж. Погледна си ръцете. Трепереха. Напълни мивката с вода и си потопи главата в нея. Звуците изчезнаха и той си представи, че никога няма да излезе. Помисли си, че може да умре тук. След това вдигна глава и пое дъх. Подсуши си лицето и косата със салфетка. Наведе се към огледалото, хвана главата си с ръце и заплака.

— Дейв? — Беше Стийв от другата страна на вратата на тоалетната. — Добре ли си?

— Да, нищо ми няма. Излизам след десет секунди.

Чу врата да се затваря. Порови в джобовете си и намери пластмасово шишенце. На него имаше етикет от аптеката: „Викодин, таблетки от 80 мг. Силни болкоуспокояващи. Само с рецепта“. Изсипа две бели хапчета в дланта си и ги погълна без вода. Изми си ръцете, напръска пак лицето си с вода и отново го изтри със салфетка. Ръцете му вече не трепереха.