Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (37)

37.

Противопожарна команда 9, Лос Анджелис

Капитан Джеймс Макнали беше на петдесет и девет години. Той бе в един от първите камиони, които пристигнаха пред Световния търговски център на 11 септември 2001 година, и в онзи ден видя как загинаха десетки негови колеги. Година по-късно се пенсионира и се премести в Лос Анджелис с болната си жена инвалид, Джералдин. Но скуката на ранното пенсиониране го убиваше, затова започна работа като пожарникар в Лос Анджелис. Отначало само като инструктор, но не можа да устои на миризмата на пожара и битката между човека и стихията.

Получиха обаждането в 7:22 вечерта и тръгнаха само след деветдесет секунди. Колите форсираха през портала на Девета противопожарна команда и излязоха на Седма източна улица. Намираха се в сърцето на Скид Роу, един от най-бедните и опасни квартали в Лос Анджелис. Дори толкова рано вечерта там вече ставаше страшничко. Пожарникарите от Девета команда бяха най-заетите в цялата страна, имаха между петдесет и шейсет инцидента на ден, от които само няколко бяха пожари. Те бяха последната надежда за много хора, прибираха наркомани, караха пребити деца в болницата, след като полицаите вдигнеха ръце или тръгваха по по-важни дела.

Макнали гледаше през стъклото окаяните магазинчета, докато фаровете на колата се бореха за надмощие с евтините неонови реклами. Всички пожарни коли тръгнаха заедно, неговата беше най-отпред. Един от по-младите му колеги седеше зад волана. Фреди Бантели беше само на двайсет и една и работеше като пожарникар едва от година. Все още беше пълен с ентусиазъм и искрено вярваше, че може да промени света. Доколкото знаеха, беше се случило нещо голямо, така че може би Бантели щеше да получи своя шанс.

Капитан Макнали погледна екрана на лаптопа, закрепен на таблото. Машината служеше за сателитна навигация и връзка с интернет, но той беше старомоден и се чувстваше по-сигурен, когато поддържаше връзка по радиостанцията с диспечера — човешко същество зад командния пулт.

На Главната улица завиха вляво и на всеки няколкостотин метра натискаха клаксона. От една странична улица на север към тях се приближаваше пожарна кола.

— Тези са от четиринайсета команда — каза Бантели.

— Да. Не знам какво става там, но със сигурност е нещо голямо — отвърна Макнали. Включи радиостанцията. — Тук девет-алфа. Имате ли някакви новини за нас?

— Девет-алфа. След колко време очаквате да пристигнете?

Макнали погледна към лаптопа.

— След шест минути.

— Прието. Става въпрос за две експлозии. „Бърза помощ“ пътуват след вас. Очакваме голям брой жертви. Сградата на Калифорнийския конферентен център е заплашена от срутване. Бъдете изключително предпазливи. Повтарям, изключително предпазливи.

Макнали много добре знаеше какво има предвид диспечерката — можеше да има още бомби.

По радиостанцията отново се чу глас.

— Маи вие ще пристигнете първи, девет-алфа. — Скоро ще имате подкрепление. Мобилизирали сме всички от града, дори командите от Сан Фернандо. Край.

Макнали подсвирна и се обърна към тримата мъже на задните седалки — Джийн Конър, Мани Стайнбърг и Раул Бургос. Лицата им бяха светнали от вълнение. Над тях се чу бръмченето на два хеликоптера — бяха на полицията. Лъчите на прожекторите им се плъзгаха по грейналия в светлини град.

Улиците бяха изнервящо тихи, като че ли по тях фучаха само колите на спасителните екипи. Един от пожарникарите бе казал, че е почувствал експлозиите. На такова разстояние от инцидента сигурно му се бе сторило като земетресение.

Караха по Главната улица, докато стигнаха до „Пико“, след това завиха наляво през алеите. Разминаха се с коли, които бягаха от конферентния център. След това поеха на изток по булевард „Пико“.

Вече бяха само на няколкостотин метра. Миризмата на изгоряло ставаше все по-силна. Макнали даде знак на мъжете отзад и те си сложиха маските. Хвана волана, за да може и Бантели да сложи своята. После осведоми диспечерката за последното развитие на нещата и още не бе свършил разговора, когато колата се качи на едно възвишение и видяха мястото на инцидента.

— Да му се не види! — възкликна Макнали. След това млъкна, докато диспечерката бръщолевеше. Само веднъж бе виждал нещо подобно. Споменът от онзи ден още прогаряше мозъка му и пареше като огньовете, които бе гасил тогава и които бяха погубили негови приятели и колеги. — Копелета! — процеди той през зъби.