Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (74)

74.

Дейв и Марти чуха шума от срутения тунел. Далечната стена започна да вибрира, таванът хлътна и плъзгащата се врата се задвижи. И тогава внезапно всичко се успокои.

Спогледаха се почти примирено. Марти стана и тръгна към вратата, като се напрягаше да чуе нещо, но от коридора долиташе само зловеща тишина. Седна, облегна се на стената и въздъхна дълбоко.

— Как е ръката ти, хлапе?

Дейв сви рамене.

— Ами, нали знаеш. А ти?

— Главата ми пулсира от болка. И този мръсен въздух, димът… — Изглеждаше съсипан.

Бяха заключили вратата, макар да не знаеха защо. Дейв бръкна в чантата си и извади шишенцето с викодин. Изсипа в ръката си две таблетки и ги глътна.

— Защо започна да пиеш това? — попита Марти.

Дейв го изгледа гневно и поклати глава.

— Има ли значение?

Марти се извърна. Иззад вратата се чу силно скърцане, сякаш цялата сграда се канеше да се срути. Отдалече долиташе шум от падащи отломки.

— Сигурно защото не се справям с живота — заговори внезапно Дейв.

— Да, звучи логично — отвърна Марти.

— Ти пък какво знаеш за това, старче? — сопна му се Дейв, примигна и стисна ранената си ръка. Превръзката бе подгизнала от кръв.

Марти го погледна и се разсмя.

— Бях във Виетнам — каза тихо. — Беше преди почти четирийсет и пет години, но го помня, сякаш беше вчера. Ако някой старец като мен ти каже, че там е било истински ад, най-добре му повярвай, Дейв. Не съм бил в ада — поне все още — но не мога да си представя там да е по-лошо, отколкото беше в провинция Куан Три през август 1968 година. Тримата ми най-добри приятели загинаха в един и същи ден. Операция „Пегас“, така се наричаше. Бяхме в Трети военноморски корпус, морски пехотинци, изпратиха ни да спасяваме база Ке Сан. Всеки миг щеше да падне в ръцете на виетнамците. Аз се върнах в Сайгон без драскотина и ми дадоха отпуск. Това беше по-лошо, отколкото да остана на фронта. Чувството за вина ме разяждаше. Наричат я вината на оцелелите. Вероятно отново ще я преживея, ако излезем от това място.

Дейв се взираше в лицето на възрастния мъж. Беше мръсно и той сякаш бе остарял с още десет години през последния час.

— И какво направи? — попита младежът.

— Същото като половината американска армия — друсах се с долнопробни местни наркотици, така се напивах, че ми се губеха по цели денонощия, а със сигурност и други неща, които се радвам, че не помня. — Усмихна се тъжно, зъбите му бяха нелепо бели на фона на мръсното му лице.

Дейв погледна към вратата и потръпна.

— Родителите ми загинаха в катастрофа — каза той. — Вината беше моя. Бях се забъркал в неприятности в колежа. Сприятелих се с най-мързеливите копелета там и за малко да не завърша годината. Родителите ми идваха да ме видят и да говорят с преподавателите ми. Татко е — беше — професор в Масачузетския технологичен институт, невероятен ум. Сестра ми е хирург. У нас е така — усмихна се той.

— И ти се обвиняваш за катастрофата?

— Ако не се бях държал като пълен глупак, нямаше да идват да говорят с преподавателите ми, нали?

Марти го погледна и си спомни какво бе казал само преди час, приведен над трупа на Нанси. Чак сега започваше да осъзнава какво се бе случило. Беше в шок и не бе успял да асимилира целия ужас. Знаеше, че болката от загубата ще го връхлети с пълна сила много по-късно — ако изобщо излезеше жив оттук.

— Някои казват, че става, когато ти е писано — прошепна той.

— Това вече сто пъти ми мина през главата — продължи Дейв. — Но не мога да се отърся от усещането, че аз съм виновен за смъртта им.

— Това са глупости. Виж какво, хлапе — каза Марти и сложи длан върху здравата му ръка. — Тази трагедия не те ли научи на нещо?

Дейв се взря в него.

— Ние нямаме контрол над нищо. О, може да си мислим, че имаме. Аз съм тук днес по свой избор. Убедих и Нанси да дойде. Но след това някой, който си има свои планове, решава да постави бомба под залата. Нямам контрол над това. Точно както ти нямаш контрол над катастрофата, която е убила майка ти и баща ти. Нито пък те са имали контрол над нея.

— Значи единственият, който днес е имал някакъв контрол над нещата, е човекът, поставил бомбата?

— Не, не точно. Той не може да контролира всичко. Много неща можеха да се объркат и при него. Ченгетата можеха да го забележат, преди да натисне копчето. Бомбата можеше да не избухне. Той можеше да не прецени правилно времето и да загине в експлозията. Никой от нас няма контрол, Дейв. Дори да си мислим, че имаме. Непрекъснато си повтаряме, че е така. Как иначе ще продължим да живеем? Трябва да вярваме, че сме специални, защото алтернативата е прекалено ужасна.

— Но тогава какъв е смисълът да правим каквото и да било? Да мислим за каквото и да било? Какъв е смисълът на свободната воля?

— Смисълът е да продължим. Какъв друг да е?

— Не ми се вижда много смислено това, Марти. Защо си поддръжник на „Една земя“, щом смяташ, че нямаш контрол над нищо?

— Сам нямаш контрол. Но когато много съмишленици се съберат на едно място и вложат енергията си, могат да променят нещата.

— Във Виетнам ли стигна до този извод?

— Това беше само началото. Върнах се оттам развалина. Бях алкохолик години наред. Тогава срещнах Нанси. Тя ме спаси.

— Значи си имал все пак някакъв контрол.

— Не, извадих късмет. Виждаш ли, това е другата велика тайна на живота. Да срещнеш някого, когото да обичаш и той да те обича.

Дейв се канеше да му отговори, но тогава и двамата подскочиха, защото чуха силно блъскане по плъзгащата се врата.

— Какво, по дяволите… — Дейв скочи на крака, като се подпря на здравата си ръка.

— Дейв? Марти? Аз съм. — Беше гласът на Кайл Форман.

Дейв помогна на Марти да се изправи и заедно отвориха вратата на около метър. Форман се мушна в пролуката и те видяха лицето му под слабата светлина. Беше покрито с прах, устните му бяха пукнати, а лявото му око беше подуто и насинено. От счупения му нос отново бе потекла кръв. Тя се беше смесила с праха по лицето му и образуваше тъмни линии над устата и по брадата му. В ръката си държеше пистолет „Смит и Уесън“.

— Какво стана? — попита Дейв, когато му помогнаха да се изправи.

— Затвори вратата — каза нервно Форман. Намери катинар, сложи го на вратата, заключи и прибра ключа.

— Къде е Годард? — попита Марти.

Сенаторът се облегна на вратата, за да си поеме дъх. Изкашля се и изплю кръв на прашния под.

— Той се опита да ме убие. Наемен убиец е.