Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (5)

5.

Марк Харисън ги поведе по широкия коридор и каза:

— Простете маскарада, но скоро ще разберете защо е бил необходим.

Прокара ръка по сензорен панел на стената, една плоскост се плъзна и пред тях се откри тропическа гледка. И четиримата бяха като хипнотизирани. На хоризонта се виждаха величествени палми, които се издигаха над обвита в мъгла джунгла. По-наблизо се простираше тюркоазна водна повърхност, неподвижна като огледало.

— Намираме се на остров Тинтара, на две хиляди километра югозападно от Сан Диего. Това е Първа база. Последвайте ме.

Панелът се затвори и Харисън тръгна бързо по коридора. В дъното се отвори врата и той въведе четиримата в голяма стая. Дясната стена бе покрита с плазмени екрани. Пред таблото за управление седяха мъже в гащеризони. Харисън мина покрай тях и отиде до голям прозорец. От него се виждаше хангар, двеста метра дълъг и сто широк. В него кипеше трескава дейност. Десетки техници се щураха наоколо и приличаха на джуджета пред гигантските самолети, които изпълваха хангара.

— Впечатляващо, нали? — каза Харисън и се обърна към останалите.

Двете напълно еднакви машини приличаха на умалени футуристични бомбардировачи. До тях в редица бяха паркирани наземни превозни средства. Едното приличаше на булдозер от XXII век, а до него имаше гъсеничен трактор с изчистени линии.

В центъра на огромното пространство бяха подредени няколко бюра, върху които като че ли имаше ултратънки компютърни терминали. На страничния наблюдател му трябваше известно време, за да осъзнае, че екраните висят във въздуха — бяха тримерни холографски изображения. Клавиатурите също бяха прожектирани върху бюрата. Но най-интересното от всичко беше, че операторите говореха на терминалите, а те им отвръщаха.

— Елате и седнете — каза Марк Харисън и посочи фотьойлите до прозореца.

— Е, какво става тук? — попита австралийката Стефани Джейкъбс.

— Нещо прекрасно.

— И трябва да ти се доверим, така ли, Марк? — попита Маико Бюканън.

— Справедлива забележка — отвърна той. — Случвало ли ви се е да гледате отразяването на катастрофа в медиите и да се чудите дали няма някаква специална организация, която би могла да помогне?

Четиримата гости на Харисън се взираха в лицето му.

— Преди седем години, докато гледах телевизия, попаднах на една новина. Подводница беше приклещена на дъното на океана край бреговете на Коста Рика. Ставаше въпрос за граждански плавателен съд, на който имаше морски биолози. Намираха се на шестстотин метра под повърхността. Спасителните екипи не можеха да направят почти нищо. След три дни се намесиха и американските военни. Когато стигнаха до подводницата, петима от екипажа вече бяха мъртви.

— Спомням си този случай — каза Пийт Шерингъм. — „Монтана“.

— За мен това бе повратен момент. Тези хора не биваше да загиват. Можеха да бъдат спасени. Бях гневен. Как може западните правителства всяка година да харчат трилиони долари за оръжия, а да нямат глобална спасителна организация? Как може да бомбардираме с абсолютна точност обекти в Багдад и да пращаме войници в битки навсякъде по света, а да не можем да стигнем навреме до Коста Рика, за да спасим живота на група учени? Имах известни връзки и поисках някои услуги. Отне ми шест месеца, за да стигна до хората с власт, които могат да задвижат нещата, и още шест месеца, за да ги убедя да направят нещо. Представях си „Е-форс“ като многонационална…

— „Е-форс“? — прекъсна го Джош Томпсън.

— Сили за реакция в извънредни ситуации. Просто и ясно. — Томпсън кимаше одобрително. — Това е многонационална организация, част от парите идват от правителствата на Г8, а другата част са от богати филантропи, чиито имена не се споменават. Управителен съвет с членове от шест държави контактува директно със страните основателки през ООН. „Е-форс“ е аполитична гражданска структура, независима от правителствата, доколкото това е възможно в наше време.

— А това оборудване? — попита Маико Бюканън и кимна към хангара. — В НАСА съм виждала доста модерни технологии, но нищо подобно на това.

Погледът на Харисън се оживи от гордост и вълнение.

— Няма как да си видяла нещо подобно — отвърна той. — Малцина са виждали. Всички сте чували за ДАРПА, разбира се.

— Американската военна изследователска програма? — предположи Стефани Джейкъбс.

— Военната агенция за високотехнологични изследователски проекти. Има подобни институции във Великобритания, Русия, Китай и така нататък. ДАРПА е шапката на стотици изследователски групи, пръснати из Съединените щати. Всяка от тях се финансира от военното министерство и работи по технологични разработки с военно приложение. От създаването си досега ДАРПА ни е дала интернет, стелт технологиите, лазерите и безброй подобрения в компютрите. Списъкът е дълъг. Военните наливат милиарди долари в тези изследователски проекти и естествено имат право първи да си избират от техните открития. Достиженията на ДАРПА стигат до широките маси години по-късно. Най-честото забавяне е около седем години.

— Но ти каза, че „Е-форс“ е гражданска организация.

— Така е. Нашите технологии не идват от ДАРПА. Още при създаването на агенцията в края на 50-те години на някакъв подозрителен конгресмен не му се понравила идеята военните да имат изключителен достъп до новите технологии. Да не забравяме, че това е било в разгара на Студената война — Маккарти се е развихрил, на управляващите им се привиждат комунисти навсякъде. Малка група политици създават тайна алтернатива на ДАРПА. Наричат я КАРПА — гражданска агенция за високотехнологични изследователски проекти. Военните нямат нищо общо с нея. Дори не знаят, че съществува. КАРПА оцелява и се развива в пълна секретност. Към нея потичат пари и тя също като ДАРПА има заслугата за изключително важни технологични достижения през последните петдесет години. Това, което отличава гражданския клон на този вид изследвания, е, че ръководителите на организацията имат разрешение да харчат поне половината от годишния си бюджет за така наречените „проекти от далечното бъдеще“. ДАРПА не се взира много напред, но затова пък огромна част от парите и енергията на КАРПА отиват за проекти, които са изпреварили съвременната наука поне с двайсет години. Част от ресурсите се канализират директно към организации като НАСА — каза Харисън и погледна Маико Бюканън.

— Цялото ни оборудване е от КАРПА. Машините, които видяхте долу, ще влязат в масова употреба чак след двайсет години. Всъщност дори военните няма да имат такива поне още десетилетие. КАРПА е основният ни спонсор. Смятат „Е-форс“ за свои опитни мишки. Аз не съм на същото мнение, между другото, но нямам нищо против да си мислят така, стига да ползваме технологиите им.

— Та каква е идеята? — попита Пийт Шерингъм. — Доколкото разбирам, това е организация от — колко? — няколко хиляди души. Как работите? Каква е инфраструктурата?

— Добър въпрос. Да, екипът ни е голям. Това е Първа база. Имаме по-малки звена в пет-шест ключови локации по целия свят. За „Е-форс“ работят 1300 души. Но сърцевината на организацията винаги ще бъде един екип от експерти. Малка елитна група талантливи, свръхинтелигентни, свръхтренирани хора в прекрасна форма, които ще действат директно по проблемите. Зад тях ще стои всичко това. — Харисън махна с ръка към хангара. — И в крайна сметка точно те ще бъдат „Е-форс“.

— Изведнъж започна да говориш в бъдеще време — отбеляза Джош Томпсън.

— Да, знам. Защото се надявам тази елитна група да бъдем ние.