Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (20)

20.

Центърът на Лос Анджелис, 10:11 ч. Тихоокеанско време

(9 часа и 6 минути преди инцидента)

Сенатор Кайл Форман изпъна, доколкото можа, дългите си крака от задната седалка на мерцедеса и се загледа в прелитащите покрай прозорците сгради на булевард „Пико“. Слънцето грееше ярко в безоблачното синьо небе. „Тук може и да ми хареса“, помисли си той. Когато преди четири часа излетя от летище „Кенеди“, остави след себе си сиво небе и дъжд. Понякога му беше трудно да повярва, че Лос Анджелис и Ню Йорк са част от една и съща страна. Винаги когато кацаше на ЛАКС, се чувстваше като в чужда държава, екзотична като името на града.

Колата влезе в къс тунел и той видя отражението си в стъклото — високи скули и масивна долна челюст, пригладена назад прошарена коса, големи лешникови очи, които издаваха италианския му произход. Изглеждаше уморен. Работеше много и му личеше. Кожата около очите му се бе поотпуснала, имаше бръчки в ъгълчетата на устата. Погледна куфарчето, което лежеше на коленете му, и се опита да се съсредоточи върху предстоящата работа, но мислите му продължаваха да текат все в една и съща посока — Санди. Изобщо не му се искаше да я оставя точно в този момент. Беше възможно най-неподходящият. Предната нощ я откара на пожар в болница „Маунт Синай“. Оказа се фалшива тревога, но терминът й беше само след два дни. Бебето можеше да се роди всеки миг.

Проклинаше наум графика си. Искрено вярваше в каузата си, но понякога… Обаче накрая разумът винаги тържествуваше. Събитието бе планирано преди осем месеца. Нямаше как да знае.

Речта тази вечер щеше да е най-важната в живота му, кулминацията на двугодишна кампания и пълно посвещаване. Увлече се по екологията преди три години. Търсеше нова посока в кариерата си и много бързо изпита симпатия към това, което вече смяташе за най-важната кауза на епохата. Екоактивизмът, както вече обичаше да казва, бе над политиката.

Критиците на Кайл Форман — а те бяха много и от целия политически спектър — твърдяха, че той не прави нищо друго, освен да проповядва на вярващите. Той знаеше, че това не е вярно и че само за две години организацията му „Една земя“ се бе превърнала от група ентусиазирани съмишленици в глобална инициатива с повече от милион членове, които плащаха членски внос. Но дори той трябваше да признае, че събитието тази вечер е по-скоро демонстрация на сила.

Не го правеше единствено за спечелване на политическо влияние, не беше и само реклама. Той искрено вярваше в каузата си, а и бе от хората, които се отдават с цялото си сърце и душа на това, към което изпитват страст. На четирийсет и три години Форман беше в разцвета си; беше един от най-популярните и обичани сенатори, на когото предричаха, че ще стигне чак до върха.

Издигането му бе забележително. Беше роден в бедно семейство и отгледан от овдовялата си майка във Форд Хайтс, Чикаго. Бе принуден да се бори за всеки свой успех. След като завърши с отличие „Йейл“, реши да се отдаде на политиката, защото вярваше, че само тя може да промени нещо. На тази арена имаше шанс да се пребори за повече положителни промени в света. Бързо разбра, че притежава вродена харизма и общува лесно с хора от всички слоеве. Тези качества, заедно с неизчерпаемата му енергия го отведоха на пътя към великите дела доста преди медиите да го направят известен.

През прозореца видя Калифорнийския конферентен център, огромния комплекс от зали и изложбени площи, в който след по-малко от осем часа щеше да поздрави от сцената хиляда ключови поддръжници. Нямаше как да не е горд и развълнуван, но все повече го тормозеше мисълта, че мястото му е на 4000 километра на изток, при Санди.

Първата кола от кортежа спря в подземния паркинг, следваше я автомобилът на Форман, а веднага след него и последното превозно средство от колоната. Четирима агенти на ЦРУ обградиха сенатора и всички тръгнаха през стъклен вестибюл към ярко осветената рецепция. Посрещна ги делегация от пет-шест души от мениджмънта на центъра. Член на неговия екип представи присъстващите. След още половин час учтиво здрависване и потупване по гърбовете Форман най-накрая стигна до апартамента си на последния етаж на хотел „Хилтън“, който се намираше до конферентния център. Хвърли сакото си на леглото, разхлаби вратовръзката си и освободи двамата агенти на ЦРУ, които му служеха за лична охрана.

Седна на леглото и се облегна на таблата, след това набра домашния си номер. Сега там трябваше да е пладне. Изчака малко, за да се осъществи връзката, и чу успокояващото звънене. Санди не вдигна. Обзе го тревога. След още няколко позвънявания затвори и набра отново. Чуваше само звънене. Натисна отривисто копчето за прекъсване на връзката и набра мобилния телефон на Санди. Каза си, че това може да означава само едно, и въздъхна тежко. „Знаех си, че така ще стане.“

Мобилният й телефон иззвъня пет пъти, преди да се включи гласовата поща. Форман примигна. Прекъсна връзката и хвърли телефона. Скочи от леглото и отиде в банята. Пусна водата, плисна си две шепи на лицето и студената вода го освежи.

Телефонът иззвъня. Той се втурна обратно в спалнята и грабна слушалката.

— Скъпи? — каза гласът от другата страна.

— Ох! Изкара ми акъла, Санд.

— Изпращах Мариан до таксито.

— Разбира се, сестра ти, как можах да забравя… — Полагаше нечовешки усилия да звучи спокойно.

— Всичко е наред — добави Санди. — Отпусни се преди речта и престани да се тревожиш!

— Добре, шефе — изсмя се той.

— И още нещо, скъпи — успех!