Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (56)

56.

„Голямо око“ не можеше да засече нищо повече. Том направи всичко възможно да изолира шума и да разгледа целия електромагнитен спектър, за да определи най-добрия маршрут до Б3 или Б4, но нищо повече не можеше да направи.

Стефани, Маи и Джош бяха в пълно снаряжение. Прилепналите им киберкостюми бяха в матов бронзов цвят. На колана на всеки висеше мощно халогенно фенерче, малка лазерна резачка и петдесет метра суперлеко въже от въглеродни нишки. Освен тези високотехнологични приспособления, носеха и някои старомодни неща — кибрит, свирка и ножче на швейцарската армия.

Киберкостюмите можеха да ги предпазят за кратко от температури от 200 до 400 градуса по Целзий. Тримата носеха прилепнали каски и раници, дебели два сантиметра, направени от почти безтегловни въглеродно-иридиеви нишки. Те можеха да им осигурят кислород за 24 часа. Капсула, прикрепена към контейнера с кислород, беше в състояние да им доставя вода и хранителни вещества за седмица. Всичко това, заедно с костюмите, беше във връзка с имплантите.

Докато излизаха от „Биг Мак“, Том се обади.

— Положението е следното — започна той. — Забравете за западните аварийни стълби. Те са прекалено нестабилни. Асансьорът е отчаян избор. Според „Голямо око“ най-добрата опция е източният заден авариен изход. Не знам защо сенаторът не е пробвал през него, но предполагам, че той и спътниците му са сметнали минаването през главното фоайе за прекалено опасно.

— Добре, Том. Нещо от „Голямо око“ за достъпа? — попита Стефани и поведе останалите към Калифорнийския конферентен център. Изглежда, стабилизаторите държаха добре „Зала А“. Навсякъде имаше спасители. Медиците мъкнеха носилки, пожарникарите се насочваха към дъното на помещението с тежко подемно оборудване и кислородни маски на колички.

— Не много, ако трябва да бъде честен. Ще трябва да се ориентирате на място.

— Добре. Дръж ни в течение, Том.

В главното фоайе още имаше пламъци. Изолацията бе изпадала от тавана и бе разпалила огъня. Според калифорнийските закони тя трябваше да е незапалима, но май не беше съвсем така. Беше се стоварила през пукнатините заедно с пластмасовите тръби, които лесно се разгоряха и изпълниха помещението с отровен дим.

Главното фоайе бе понесло най-големи поражения. По време на взрива там нямаше много хора, но конферентният център беше напълно изтърбушен. Само за секунди във въздуха бяха политнали огромни участъци от мраморния под. Бяха се ударили в тавана и откъртили оттам бетон, стомана, дърво и пластмаса. Заедно с тях бяха полетели и хора, компютри, столове, маси и шкафове. Все още се рееха книжа от склада на първото ниво. Парчета мрамор, бетон, стомана и дърво бяха изхвърчали и навън. Фасадата на комплекса едва се крепеше. Вратите и прозорците ги нямаше, носещите греди бяха пропаднали. Но източната част, която бе най-далеч от експлозиите, беше по-леко пострадала.

На Стефани, Джош и Маи им трябваха няколко минути, за да стигнат до отсрещната страна на главното фоайе. Докато си проправяха път през разрухата, видяха неща, които никога нямаше да забравят. Жестоко опустошение и безсъвестна безчовечност, които щяха да ги преследват и в сънищата им.

Пийт ги чакаше в Клетката на аварийния изход. Местеше една метална греда, която препречваше пътя. Вдигна я като вейка, завъртя крана и той се удари във вратата. Тя се разби и зад нея видяха стълбище.

— От тук нататък се оправяйте сами — каза Пийт. — Успех. — И се насочи към главния вход.

Те влязоха през тясната пролука. Беше тъмно като в рог и мощните лампи, вградени в каските им, веднага се включиха. Стълбището вдясно водеше надолу, а вляво — нагоре. Вонеше на дим, изгоряла пластмаса и химикали. Във въздуха висеше розова мъгла.

Стефани набра нещо на клавиатурата, вградена в маншета на костюма й. Светна малък екран и след няколко секунди на него се появи изображение — цветни линии и химически символи.

— Гадост — каза тя. — Сярна киселина, водородни радикали. Вероятно от пяната и лепилото на изолацията. Да вървим.

Тя ги поведе надолу по стълбището, но спря така внезапно, че Джош и Маи за малко да паднат върху нея. В краката й имаше труп, който лежеше по очи. Джош й помогна да го обърнат и клекна до нея. Младият мъж се беше задушил, лицето му беше посиняло и изкривено в ужасна гримаса. Едната му ръка още стискаше гърлото. Пръстите бяха покрити със засъхнала кръв и някои изглеждаха счупени.

— Сигурно се е опитвал да излезе през аварийния изход — каза Маи. — Но гредата, която Пийт помести, е била прекалено тежка. Вероятно е бил замаян от дима. Бедният човек.

Стефани се изправи, въздъхна и се извърна.

След още един завой по стълбището стигнаха до врата, на която пишеше Б1. Стефани тъкмо посягаше да я отвори, когато чуха гласа на Марк Харисън в слушалките си.

— Хей? Имаме нова информация за сенатора и придружителите му.

— Слушаме те — отвърна Джош.

— Изглежда са излезли от асансьора на ниво Б3.

— Това е добра новина.

— Предлагам да слезете по стълбите и да видите дали е възможно да се мине през аварийния изход. Ако не, ще трябва да измислим нещо друго.

— Добре.

Маи беше най-близо до стълбището и поведе останалите напред. Димът ставаше все по-гъст. Изглежда идваше от пожар на някое от по-долните нива. Подминаха изхода на Б2 и продължиха надолу. На половината път между Б2 и Б3 видяха изпод вратата на Б3 да се промушват оранжеви огнени езици. Маи провери компютъра на маншета си. Температурата на въздуха в стълбището наближаваше 100 градуса.

Стигнаха до вратата. Рамката и ръбовете й бяха започнали да се огъват.

— Сигурно от другата страна има голям пожар — каза Джош. — Това са огнеупорни врати, би трябвало да издържат на температури до 200 градуса. Няма да изкарат дълго.

Стефани набра нещо на компютъра си и нагласи микрофилтъра на визьора си. Благодарение на наноимплантите можеше да гледа вратата с подобрено в двете посоки на спектъра зрение.

— Напорът не изглежда никак добре — каза тя. — Няма как да минем оттук.

Джош погледна надолу по стълбището. Беше напълно блокирано от отломки.

— Единственият път е нагоре — заяви той.

— Съгласна съм. Да вървим — каза Стефани, поведе останалите обратно по стълбите и каза в микрофона: — Марк, на Б3 е безнадеждно, а стълбището от това ниво надолу е непроходимо. Ще видим дали можем да влезем на Б2.

Малко по-късно бяха пред аварийния изход на Б2. Джош хвана дръжката, натисна и дръпна. Вратата не помръдна. Той клекна и огледа ключалката.

— Ще се опитам да я взривя — каза той. — Отдръпнете се.

Набра нещо на клавиатурата на маншета си. От ръкава му около китката излезе тънка тръба. Беше дълга около пет сантиметра и бе направена от въглеродно съединение — изключително устойчива и ултралека. Джош се приближи към вратата, наведе се назад и насочи дланта си на няколко сантиметра над ключалката. От края на тръбичката излезе ярка синкава светлина. Джош бавно отпусна ръката си и от ключалката се чу силно тракане. Синкавата светлина изчезна и той хвана дръжката.

Вратата се отвори рязко към стълбището и Джош полетя заедно с нея. Строполи се и се претърколи, когато от отвора заваляха отломки. Скочи върху парапета, за да избегне лавината, но закачи на нещо ръката си и усети остра болка отстрани в торса си.

Стефани и Маи се бяха качили по стълбите, водещи към горния етаж. Стефани реагира мигновено и сграбчи Джош за ръката, когато той скочи на парапета. Той не смееше да мръдне, докато отломките се свличаха надолу по стълбището.

Примъкна се по парапета на метър от потока отломки и се приземи грациозно на едно стъпало под Стефани и Маи. Болката в торса отново го прониза, но той реши да не й обръща внимание. Двете жени успяха да го издърпат нагоре по стълбището. Стигнаха до следващия завой и погледнаха през вратата. Пороят от отломки беше спрял, но вратата беше блокирана. Ниво Б2 беше недостъпно.

— Трябва да си почина малко — каза Джош.

— Ранен си — каза Стефани и клекна до него.

Той притискаше тялото си отстрани, тя опипа внимателно мястото и той подскочи.

— Мисля, че си счупил ребро — обяви тя и каза в микрофона: — Първа база, Джош е ранен. Моля, активирайте пет милиграма болкоуспокояващо. Нанороботите да се насочат към петото ребро.

— Сибил работи по въпроса, Стеф. Какво е положението при вас?

— Вратата на ниво Б2 е непроходима. Ако не броим нараняването на Джош, сме добре.

— Какъв е планът?

— Ще продължим към Б1. Ако успеем да влезем, ще се опитаме да стигнем до Б3 по алтернативен маршрут.

— Прието.

Докато разговаряха, Сибил активира наноробота в мозъчния ствол на Джош и той започна да отделя точната доза болкоуспокояващо в кръвоносната му система. Компютърът нареди на 35 милиона микроскопични устройства да се насочат към счупеното му ребро. Трябваше им час, за да оправят счупването, но през това време болкоуспокояващото щеше да го държи във форма.

Лекарството подейства почти на мига. Основната му съставка беше отрова на охлюва Conus victoriae, в която имаше протеин, наричан ACV1. Той бързо се свързваше с центровете за болка в мозъка и ги блокираше напълно.

Веднага щом отровата започна да върши своето чудо, Джош скочи на крака.

— Обичам си работата — каза той и се ухили. — Е, какво чакаме?

Маи тръгна първа нагоре по стълбите към аварийния изход на ниво Б1.

— Какво мислите? — попита тя, когато я настигнаха пред вратата.

— Мисля, че това е последният ни шанс — каза мрачно Стефани.