Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (27)

27.

18:24 ч. следобед Тихоокеанско време

(53 минути преди инцидента)

Саймън Гардинър вървеше мълчаливо на крачка пред родителите си. Стигнаха до стълбището пред полицейския участък, когато последните лъчи на залязващото слънце се процеждаха през далечните палми покрай магистралата. Виждаха се черните силуети на колите и мъгливата светлина на фаровете им.

— Липсата на самодоволство у теб е доста дразнеща, синко — каза Марти полусериозно.

— О, не се тревожи, татко, много съм самодоволен. Но да приемем, че парите, които ми дължите за адвокатските ми услуги, са част от това, което аз ви дължа, задето ме изпратихте да уча право.

— Е, все някога трябваше да се възползваме от това! — отвърна баща му.

Саймън ги поведе към мерцедеса си.

— Много съм ядосан, че не ни върнаха велосипедите — каза троснато Марти. — Наистина съм ядосан.

— О, стига, татко! Ти какво очакваше?

— Това е нарушение на гражданските ни права. Защо не направи нещо?

— Изложили сте на риск гражданските си права, когато сте решили да пренесете протеста си на градските магистрали — отвърна Саймън язвително. — Утре ще можете да си вземете велосипедите. А сега да се прибираме. Морийн прави пай с къпини.

Марти и Нанси се спогледаха.

— Ние ще продължим — каза Нанси Гардинър.

Саймън изгледа ледено и двамата.

— И какво смятате да направите този път? Да тръгнете пеша по магистралата? — Изведнъж побесня от гняв. Мразеше тези екологични глупости. Те бяха за хипитата и безделниците. Обаче някак си — от всички хора на земята — точно неговите родители бяха покварени от комунистите и започнаха да създават проблеми.

Марти се канеше да му отговори, но Нанси вдигна ръка и го спря.

— Не е далече, Саймън. Има автобус на Шесто авеню.

— О, за бога! Защо? Защо сте толкова… вироглави? Какво ви е прихванало?

И двамата мълчаха. Саймън ги изгледа ядосано, извади ключовете от джоба си и натисна дистанционното, за да отключи колата.

— Добре! Хващайте тогава проклетия автобус. Забавлявайте се. — И им обърна гръб.

Поседя няколко минути в колата, за да се овладее. Лекарят му бе казал да не се ядосва и да внимава за кръвното си налягане. Но откакто родителите му дойдоха, се случваше точно обратното. Удари волана и започна да ругае. Почувства се малко по-добре, след като изпусна парата. Те бяха свестни хора, просто бяха объркани.

„Може би ги хваща и старческото оглупяване“, помисли си Саймън и изведнъж си представи майка си и баща си с трийсет години по-млади. Спомни си как излизаха и оставяха него и брат му с бавачката. Бяха облечени в най-хубавите си дрехи и изглеждаха невероятно елегантни — бяха богати, успели и много красиви. А той си пожелаваше да стане точно като баща си, когато порасне, и също като него да има красива съпруга — ако не колкото майка му, то поне приблизително.

Въздъхна дълбоко, завъртя ключа в стартера и потегли от паркинга.

Видя ги след двайсет метра да вървят ръка за ръка по тротоара. Отначало не го забелязаха. Личеше, че са щастливи. Сякаш се наслаждаваха на приключението. Нанси се изсмя, погледна Марти и го целуна по бузата, после склони глава на рамото му.

Чуха колата и се обърнаха. Саймън спря до тях, свали прозореца и надникна през него.

— Няма нужда — каза Марти.

— Знам. Но ако не влезете, ви обещавам, че ще карам из Лос Анджелис и ще форсирам на всеки знак стоп, докато не счупя двигателя. Такъв облак изгорели газове ще вдигна, че ще се вижда от космоса.