Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (61)

61.

— Стеф! — извикаха едновременно Маи и Джош.

Всички в компютърния център на Тинтара замръзнаха, не смееха дори да дишат.

Стефани имаше бързи рефлекси. Когато полетя в дупката, която се отвори под нея, тя се опита да се хване за нещо. Размаха ръце и костюмът й се закачи на стърчащ метал. Въглеродните нишки на дрехата спряха падането. Тя протегна ръката си в ръкавица и се вкопчи в ръба на дупката.

Под нея имаше шест метра празно пространство. Това не беше проблем, истинската опасност идваше от металните парчета по пода на паркинга. Петнайсетсантиметрови остриета от стъкло и обгорена и изкривена стомана стърчаха като смъртоносни сталагмити. И за да стане още по-лошо, край тях гореше разлято машинно масло и от него се вдигаше черен дим.

— Стеф, как си?

Известно време тя беше в шок и не можеше да отговори. Само простена. След това вдигна свободната си ръка, за да се хване по-здраво за ръба на дупката. Металният панел зловещо изскърца.

— Цяла съм — каза тя с тих глас, изпълнен с болка. — Просто пропаднах през шахтата и сега се държа за ръба на дупката. Проблемът е, че не мога да сляза надолу. Точно под мен гори огън и подът е осеян с големи остри парчета метал.

— Добре — чу тя гласа на Марк от Първа база. Очите му се стрелнаха към холографския екран над виртуалната клавиатура на Том, където се виждаше местонахождението на всеки член от екипа на „Е-форс“. — Стеф, костюмът ти се е закачил. Ранена ли си?

— Не мисля. Но не мога да се вдигна, не мога и да скоча.

— Стеф, идвам към теб — каза Маи. Вече се бе покачила върху металните шкафове и след секунда се вмъкна през отвора на шахтата.

Движеше се по-бързо от Стефани и стигна до разклонението двайсет секунди след като влезе в канала.

Увисналата над паркинга Стеф усети, че ръцете й отслабват.

— Стеф, пускаме глюкоза в системата ти. Съгласна ли си?

— Разбира се.

Марк се канеше да каже нещо, когато Том сложи ръка върху микрофона.

— Марк — каза той тихо. — Има микроскопичен пробив в костюма й.

Марк усети как по гърба му премина тръпка. Взря се в холографския екран и го видя — скъсване, не по-голямо от част от милиметъра, на ръкава на костюма на Стефани.

— Стеф — проехтя през слушалките й гласът на Марк. — Имаме проблем.

Маи чу думите на Марк и забави малко движението си. След това обучението й си каза думата и тя започна да се движи още по-бързо. Каквото и да кажеше Марк, то означаваше само, че трябва да стигне още по-бързо до Стефани.

— Има микроскопичен пробив в костюма ти. Том работи по въпроса и нанороботите вече го оправят. Според датчиците ни костюмът ти работи добре, но кажи ми какво виждаш на твоя екран? Пред теб ли е?

Стефани се опита да потисне ужаса. Усещаше, че дозите глюкоза си вършат работата. Опита се да се извърти и да погледне екрана на китката си, но се оказа невъзможно.

— Не го виждам — каза тя.

— Маи, какво става с теб? — попита Марк.

Маи беше издърпала въжето и прикрепяше вакуумната приставка за стената на шахтата.

— Почти стигнах — отвърна тя и се плъзна към ниво Б2.

— Закрепи добре въжето, Маи.

— Разбрах.

На холографския екран на виртуалната клавиатура на Том се появи червена светлина.

— Мамка му — изруга той.

Марк погледна цифрите, които течаха по екрана — това бяха данните от киберкостюма на Стефани. Пробивът се поправяше с невероятна бързина, но температурният контрол на дрехата не издържаше и нивата на метан във въздуха се повишаваха.

Увиснала над горящото машинно масло, парчетата метал и стъкло, които блестяха в синкавата светлина, Стефани започна да кашля. След това забеляза, че на краката й става топло.

— Марк, мисля, че имам проблем с температурния контрол на костюма — каза тя и отново се закашля.

Маи беше на метър от дупката и се движеше към нея изключително предпазливо. Въжето се разтягаше зад нея, но обтягането му се регулираше автоматично. Ако паднеше, то щеше да я задържи.

Стигна до ръба на отвора. Металният панел се бе откъснал от болта. Когато приближи, видя Стефани. Тя изглеждаше на ръба на изтощението. Лицето й под маската беше плувнало в пот.

— Хвани ме за ръката, Стеф — каза Маи. Протегна се напред и видя опасността отдолу — зловещите стърчащи парчета и черния дим.

Стефани бе заслепена от лъча на каската й.

— Не мога… Ще…

— Стеф, трябва да ме хванеш за ръката. Вързана съм. Въжето лесно ще ни изтегли нагоре.

Стефани не можеше да помръдне. Беше ужасена и почти пред припадък. Можеше само да стиска ръба.

Металният панел, за който се държеше, изпука и се огъна. Стефани изпищя и падна петнайсет сантиметра надолу. Пламъците докоснаха подметките на ботушите й.

Маи все още беше до дупката, въжето й се опъна и я задържа. Тя погледна надолу към Стефани и видя, че пръстите й още стискат металния ръб. След това започнаха да се изплъзват.

Ръката на Маи се стрелна напред, металът под нея поддаде и се огъна, но въжето реагира автоматично. Маи хвана едната ръка на Стефани и я стисна здраво. Стефани махна другата от панела точно преди той да се откъсне от шахтата, и сграбчи китката на Маи.

Маи нареди на въжето да ги изтегли бавно и те се вдигнаха през дупката, като избегнаха на косъм острия ръб. Отблъснаха се с крака от вертикалната тръба, докато въжето ги теглеше бавно нагоре през изпълнения с изгорели газове въздух. Стефани кашляше. Нанороботите пуснаха кислород под маската й и тя започна да диша по-леко. Дозите глюкоза й дадоха сили да се качи отново в шахтата.

След малко и двете бяха в канала на климатичната система на Б1, където въздухът беше по-чист. Пропълзяха през него и се върнаха в офиса, където Джош им помогна да слязат.