Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (102)

102.

Шумът от падаща мазилка и стомана беше оглушителен. Макнали притискаше децата към себе си и се опитваше да ги защити. Колата, в която се намираха, се люлееше на колелата си и за един ужасен миг му се стори, че ще се прекатури. Но тя остана изправена и ударната вълна най-накрая премина.

Макнали постоя колкото му стигна смелостта, преди да излезе от автомобила. Из въздуха се носеше гъст прах. Децата също слязоха и започнаха да кашлят.

— Ето — каза Макнали, клекна до тях и даде на всяко да поеме дъх от кислородната маска. След това се изправи, сложи си отново маската и се опита да види в какво състояние е изходът.

Дръпна Тим и Джуни към съседната пътека и почти ги извлече още петнайсет метра напред към склона. Когато се приближиха, видяха, че пътят им за отстъпление е напълно блокиран.

Макнали чу гласа на Фил по радиостанцията.

— Шефе? Шефе? Там ли си?

— Добре ли сте, Фил? — попита го Макнали.

— Ние сме добре, но вие сте в капан.

— Вие излизайте на повърхността. Аз ще намеря друг изход.

— Джим…

— Прави каквото ти казвам, Фил! Няма време. Просто се разкарай оттук!

Макнали се обърна към децата. Те не знаеха нищо за бомбата, и без това бяха достатъчно уплашени.

— Не можем да излезем! — извика Тим. Триеше зачервените си очи, но само ги замърсяваше още повече.

— Ще намерим начин — отвърна Макнали колкото можа по-успокоително. Пак си погледна часовника. Имаха две минути.

— Защо все си поглеждаш часовника? — попита Джуни.

Макнали не й отговори. Огледа се и се опита да реши какво да правят. Спомни си точно плана на конферентния център — беше разглеждал схемата на лаптопа, докато пътуваха през Скид Роу. Рампата беше неизползваема. По нея можеше да се слезе само надолу. Имаше аварийни изходи в четирите краища на паркинга. Погледна над колите към северозападния изход. Той беше обвит в дим и от него излизаха пламъци, които пълзяха към тавана. От изток на запад се простираше петметрова огнена арка и блокираше пътя.

Макнали се обърна и отново погледна към склона, а после към югоизточния ъгъл. Този изход беше по-близо. Виждаше го над покривите на колите. Светлинният знак бе угаснал, но той виждаше стъклената му обвивка.

— Насам — извика той на децата.

Побягна с всички сили между колите, като на всеки няколко секунди проверяваше дали Тим и Джуни са до него. Подминаха и последната редица коли и видяха изхода пред себе си. Беше напълно блокиран.

Макнали усети как сърцето му се сви. Спря, за да си поеме дъх. Наведе се и подпря ръце на коленете си. Погледна отново часовника. Минута и двайсет и четири секунди. Обърна се назад към паркинга, като се опитваше да овладее ужаса си.

— Мисли, Макнали, мисли! — каза той на глас.

Но нямаше какво да измисли. Децата бяха изплашени и отчаяни. Джуни отново се разплака. Макнали бутна с пръст каската си назад. Имаше само един път. Една последна, отчаяна надежда. Въпреки че беше блокиран от огъня, по него можеше да се опитат да стигнат до североизточния изход.