Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (38)

38.

Първа база, Тинтара

Главният хангар на Първа база кипеше от дейност. В единия край подготвяха за полет „Ринго“, самолет от серията „Горила“. Беше малък летателен апарат, само петнайсет метра от носа до опашката, а размахът на крилете му беше осем метра. Но бе изключително красив, като летящо ферари или нещо, проектирано от Филип Старк. Всеки самолет от модела „Горила“ беше боядисан в характерен цвят. „Ринго“ беше кафяв металик, „Джон“ беше черен, „Пол“ — сив, а „Джордж“ — тъмносин. И четирите бяха покрити с камофлин, високотехнологичното вещество, което предизвикваше смущения във фотоапаратите и камерите.

Екип инженери с бледозелени гащеризони правеха последни проверки. Един лежеше на крилото и надничаше в страничния двигател. Оправи нещо вътре и внимателно върна капака на мястото му, после скочи на пода. Когато се изправи, видя Джош Томпсън в киберкостюм да крачи към „Ринго“.

— Готови сме за полет, шефе — каза инженерът. — Успех!

Джош му махна и се качи по стълбите. Вратата на самолета се плъзна настрани и зад нея се показаха още три стъпала към пилотската кабина. Капакът от подсилен с титан плексиглас бе вдигнат нагоре. Джош се вмъкна под него и седна на меката седалка. Вратата на самолета се затвори.

Джош натисна няколко копчета на виртуалната клавиатура вляво и капакът бавно се спусна и просъска, когато се заключи. Сложи си лека каска, която покриваше черепа и ушите му като плувка. Пред лицето му висяха три тънки жици. Най-долната беше точно до устата му и представляваше микрофон. Горните две бяха миниатюрни устройства, които прожектираха холографски изображения пред очите му.

Затвореният капак го изолира от шума в хангара. В красивата сложна машина, връх на човешката технологична мисъл, Джош се чувстваше силен и защитен. Вълнуваше се, но в същото време си беше точно на мястото — почти се бе слял със самолета.

В известен смисъл това не беше заблуда, защото Джош наистина бе свързан компютърно с машината. Нанороботите, които управляваха системите на самолета, бяха свързани директно с устройствата в костюма му и дори с имплантите в ушите, зад очите и в мозъчния му ствол. Това беше най-голямото приближаване до киборг, което някой бе постигал, синтез между човешко същество и технологии.

Джош огледа таблото пред себе си. То бе направено от цяло парче суперздрава пластмаса и по него имаше множество светлинки и цветни ленти. Той прокара пръсти по виртуалната клавиатура на холографския дисплей отпред и каза в микрофона:

— „Ринго“ е готов за действие.

— Разбрано — отвърна Марк от контролната кабина. — Отваряме покрива.

Миг по-късно огромният покрив на хангара се раздели и двете му половини започнаха да се плъзгат настрани тихо, но изненадващо бързо. След десет секунди се показа синьото небе.

— Всички системи са приведени в действие.

— Разбрано, Джош.

— Пускам алгоритъма за излитане. — Пръстите му се плъзнаха по виртуалната клавиатура, а очите му се впиха в холографските изображения пред него, които бързо се променяха.

Двата двигателя под крилете забръмчаха.

— Двигателите включени — каза Джош.

Самолетът започна да се издига. Премина бавно през отвора в покрива на хангара и сякаш увисна във въздуха. Джош пусна устройството за вертикално излитане и машината се изстреля нагоре с невиждана скорост. За секунди се озова на първото плато — на три хиляди метра. Джош включи двигателите за постъпателно движение и дванайсет секунди самолетът напредва само хоризонтално. След това отново пое вертикално нагоре. Три минути след излитането си от Първа база „Ринго“ достигна оперативна височина от 18 000 метра.

Джош се облегна назад и каза:

— Сибил, пусни ми песен 0891, моля.

В слушалките му гръмнаха първите акорди на парчето „Свободна птица“ на „Линард Скинард“. Джош включи двигателите за постъпателно движение и бавно вдигна скоростта. Деветдесет секунди по-късно вече летеше към западния бряг на Съединените щати десет пъти по-бързо от звука, а през кохлеарните му импланти отекваше солото на електрическата китара.