Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (40)

40.

Стъкла и смачкани парчета метал бяха изхвърчали на сто метра от конферентния център. Фреди Бантели се движеше с лекота през тях. Пътят бе покрит с отломки и залят с бензин и вода, а въздухът бе изпълнен с дим и прах.

Макнали нареди на Бантели да спре на десет метра от разбития главен вход. Капитанът отвори вратата.

— Изчакайте малко — извика той в кабината, но Бантели вече беше слязъл и притичваше около предницата на колата.

— Мамка му! — прошепна гневно Макнали и пое дълбоко дъх. — Добре, Бантели — извика той. — Така и така си слязъл, провери главния вход. Аз ще посоча пътя на другите коли. И недей — повтарям, недей! — минава през вратата. Разбра ли?

— Разбрах.

— Проклето хлапе — изсъска Макнали към останалите трима пожарникари. Двама от тях нагласяха кислородните си бутилки, а Раул Бургос се пресягаше към дръжката на вратата. Макнали погледна назад над главите им. В ръката си държеше фенер, имаше лампичка и на каската. Виждаше как другите камиони на Девета команда спират на няколко метра от тях. И тогава през грохота на разрушението и паниката се чу стрелба.

Някакво шесто чувство му подсказа какво се случва, колкото и невероятно да бе то. Чу как един от колегите му отзад извика, хвърли се на пода и удари коляното си в остро парче метал. То сряза крачола му и по крака му се разля болка.

— Стойте тук! — извика той назад и въпреки болката изпълзя под колата. Претърколи се и застана с лице към главния вход.

Тогава видя подметките на Бантели. Промъкна се към него и се озова в локва от кръвта на младия пожарникар. Момчето се тресеше. Макнали се пресегна към него изпод камиона, но тялото замря.

Макнали излезе от прикритието си и успя да издърпа Бантели в широката около метър сянка между колата и разрушената сграда. Свали маската му. Лицето на момчето беше побеляло. Повдигна го и видя, че гърбът му е разкъсан от тила до средата на гръбнака. От раната се лееше кръв и стърчаха кости.

Макнали седеше неподвижен с обезобразеното тяло на момчето в скута си и затвори безжизнените му очи. Тогава чу гласа на диспечерката. Тя се опитваше да звучи спокойно, но постепенно се предаваше на паниката.

— Девет-алфа. Какво става? Девет-алфа, моля ви, отговорете!

— Макнали — каза капитанът като на сън. — Има стрелба.