Елизабет Адлър
Среща във Венеция (77)

Глава 76

Още с влизането на Сам, по лицето му Преши позна, че нещо се е случило. Гледаше го с тревога как съблича якето си и го хвърля върху стола. Извади листа хартия от джоба си и я погледна.

— Оставено е за мен — каза тихо. — Но мисля, че ти дължа някакво обяснение.

Тя взе писмото като продължаваше да се взира в лицето му, което изразяваше тревога. Сякаш целият живот се беше отцедил от него и тя изведнъж разбра.

— От Лейлани е, нали? — запита.

Той кимна.

— Оставила го е в джоба на якето ми, мислела е, че ще го намеря веднага. Беше смачкано на топка и полицията го е пропуснала. — Отиде до камината и хвърли още едно дърво. — Моля те, прочети го — каза.

Преши отиде до прозореца и започна да чете. Като свърши, дълго остана права и мълчалива.

— Но защо? Защо? — запита ожесточено накрая. — Имала е всичко, за което да живее.

Сам се хвърли на един от столовете.

— Маниакалнодепресивното разстройство е сериозно заболяване. Лейлани твърдеше, че взема лекарствата си, но… — Сви рамене. — Изглежда, ме е лъгала.

Преши отиде до него и коленичи в краката му, погледна го тревожно.

— Но вече имаш отговор. Полицията няма да задава повече въпроси, щом прочете писмото.

— Но никога няма да го прочетат.

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че ще им го покажеш.

— Не! — Отговорът му беше почти вик. — Никой няма да прочете последните думи на Лейлани. Те са били предназначени само за мен.

Тя нежно подпря глава на коленете му.

— Този е единственият начин да се измъкнеш, Сам — каза тихо. — Трябва да го направиш.

Той се изправи с мъка и закрачи из стаята.

— Не изложих пред ченгетата болестта и уязвимостта на Лейлани преди, няма да го направя и сега.

— Но трябва — заяви твърдоглаво тя. — Сериозно е, Сам. Видя колко е сериозно днес следобед, когато те разпитваха. Ако не им покажеш писмото, ще те арестуват за убийство. А не това е искала Лейлани. Знаеш го.

Погледите им се срещнаха и се гледаха дълго, после той въздъхна. Тя отиде в кухнята, напълни две чаши калифорнийско червено вино и се върна при него.

— Ще вдигнем тост — каза, когато той пое чашата от ръката й.

Той знаеше какво ще каже тя и го каза вместо нея.

— За моята обичана съпруга Лейлани. Едно изящно присъствие в моя живот.

Вдигнаха чаши и отпиха.