Елизабет Адлър
Среща във Венеция (40)

Глава 39

Събуди я процеждащата се през завесите неприветлива сива светлина. Измъкна се с мъка от лапите на съня, спомни си за Лили и веднага звънна в авиокомпанията. Всичко това вече започваше да й идва до гуша. Информираха я, че самолетът кацнал във Франкфурт предната вечер и че всички пътници слезли там. Летището „Шарл дьо Гол“ беше отворено, но цареше хаос заради отменените и отклонени полети. И не, мис Сонг не се е свързала с тях, за да си уреди полет до Париж.

Тя остави слушалката, а Мяу скочи на леглото и започна да издава онези гърлени ниски звуци, които подсказваха, че е гладна, затова стана и напълни чинийката й — много скъпа и, разбира се, подарък от леля Гризелда. После си взе душ, облече се и излезе да пие кафе, усмихната, може би поради натрупания сняг и с чувството, което изпитват децата по време на ваканция. Очакваше Лили скоро да се свърже с нея. Лили не се обади, но пък Сам Найт го направи.

Сам лежеше на тясното хотелско легло, а на нощното шкафче до него имаше полупразна бутилка от водка. Изстена и погледна към прозореца с оранжевите завеси и ивицата стоманеносиво небе, уловено в рамката му. Замисли се за къщата си в Северна Каролина, по това време на годината брулена от студени ветрове, но винаги красива. Обикновено пишеше книгите си там, далеч от светската суета на Ню Йорк, където имаше апартамент на „Гремърси Парк“. Не беше написал обаче нищо от три години насам и кой знае дали отново ще седне да пише.

Протегна ръка към водката и отпи дълга глътка. Още един дълъг и празен ден в Париж — град, към който той не изпитваше особен възторг — се простираше безкраен пред него. Единствената разлика сега беше прясното познанство с Прешъс Рафърти. Замисли се за нея, за старото й палто от овча кожа и грозните ски ботуши, с падналата над очите медноруса коса, които, за свое учудване все още помнеше, че са с цвят на аквамарин. Помнеше още прямите й, донякъде безцеремонни въпроси, големите й длани и високия й момичешки смях и… Замисли се за минута в търсене на точната дума. Невинността й. Да. Но дали беше толкова невинна колкото изглеждаше? Това очевидно занимаваше ума му.

Извади визитката на цветаря от джоба на сакото си и набра номера, написан на обратната й страна. Тя вдигна на първото позвъняване.

— Лили? — чу гласа й, сякаш останала без дъх.

— Рафърти, нима още чакаш обаждането на онази загадъчна жена? — запита той.

— Напротив. — Тя явно позна гласа му. — Но започва вече да ми идва до гуша. Както и да е, ти все още ли си тук?

— Не мога да хвана полет за Ню Йорк. Какво ще кажеш да те изведа на обяд? Нали е неделя…

Преши не се поколеба.

— Вземи ме след половин час — чу бодрия отговор. — Знам подходящо място.