Елизабет Адлър
Среща във Венеция (16)

Глава 15

— Наистина ли ти хареса? — запита Преши докато двамата с Бенет се разхождаха, хванати за ръце, през лабиринта от малки странични улички, водещи към дома й на „Жакоб“.

— Прекрасно беше. — Бенет я гледаше. Дъждовните капки блестяха по косата й, очите й бяха влажни и примамливи като открито море. — Но бях щастлив просто да бъда с теб — добави.

Тя стисна ръката му, усмихна се.

— Аз също — каза срамежливо.

Без да обръщат внимание на дъжда, спираха да разгледат яркоосветените витрини, критикуваха картините в много от галериите и се възхищаваха на антиките и на дрехите в бутиците. Най-после стигнаха и до малкия вътрешен двор и Преши го запита дали би искал да се качи.

— За по едно последно питие — добави с тих кикот, защото предложението звучеше точно като онова, което всъщност беше. Нямаше да му позволи да й се изплъзне тази нощ.

Бенет я последва и се огледа. Домът й беше приятен, уютен. Помогна й да съблече мокрото си сако, свали и своето, после поривисто я взе в прегръдките си.

— Без последно питие — прошепна и приглади мокрите кичури коса, паднали върху лицето й, зад ушите.

— Сега сме само ние двамата, Преши… Ти и аз…

Тя го прегърна здраво през врата и зачака целувката му.

— Това ли е, което наистина искаш, скъпа Преши? — запита той тихо. — Не искам да те насилвам да прибързваш.

Тя поклати глава и от все още мократа й коса се разлетяха капки дъжд.

— Не ме насилваш.

Устните й бяха на милиметри от неговите, делеше ги само един дъх. Той я целуна, а тя затвори очи. Коленете й се бяха превърнали в желе, тя се топеше в прегръдките му, тялото й се притискаше в неговото. Никога преди не беше усещала такива пагубно силни емоции, никога не беше познала такова желание, такъв копнеж да се отдадеш и да приемеш удоволствие от любимия мъж. Реалният свят остана заключен някъде отвън, когато Бенет я вдигна на ръце и я занесе в спалнята. Преши знаеше, усещаше, че това ще се превърне в решаващ момент от нейния живот.

С падането на зората тя се унесе в дълбокия сън на пълното изтощение. Не чу кога Бенет стана, взе душ, облече дрехите си и отиде във всекидневната. Той остана загледан няколко минути през прозореца, смръщил вежди, замислен как да излезе от тази игра. Обърна се и разгледа редицата снимки на рафта над камината. Взе онази, за която предположи, че е на богатата леля, която, според Лили, щеше да остави парите си на Преши. Очевидно беше богатата дама, облечена в червена рокля от шифон. Няколко секунди изучава внимателно лицето й, после погледът му беше привлечен от сватбената снимка на дядо Хенеси и неговата невеста, облечена в традиционна австрийска булчинска рокля. И огърлица с една-единствена огромна перла. Дълго я гледа. Значи, Мери-Лу беше права за огърлицата. И тя наистина беше притежание на Лили. Хрумна му: може би беше възможно да се сдобие и с двете — с наследницата и с огърлицата. Сложи снимката в джоба си и се върна в спалнята.

Преши чу Бенет да прошепва името й. Той седеше на ръба на леглото, напълно облечен, и я гледаше.

— Трябва да те оставя — каза. — Не защото искам, повярвай ми, никак не желая това, но трябва да хвана самолета.

— Разбира се.

Тя бързо седна в леглото, притиснала чаршафа малко над гърдите си, макар да не знаеше защо изпитва такова желание за скромност след случилото се през нощта. Той хвана брадичката й с пръсти и наклони главата й така, че да погледне право в очите й.

— Знаеш, че ще се върна — каза тихо.

Тя кимна, изведнъж онемяла от страх, че може никога вече да не го види.

— Преши — каза той, опитвайки се да й вдъхне смелост и сигурност. — Ще се върна при теб. Наистина.

Наведе се и я целуна нежно по устните, после стана и отиде до вратата. Обърна се да я погледне за последен път, седнала в леглото и придърпала чаршафа над гърдите си, а очите й кръгли и влажни от тъгата.

— Скоро — каза й. — Обещавам.

И в следващия миг вече го нямаше.